Опустошение

31

В движенията на Дългия нямаше припряност. Беше висок, със спокоен поглед в очите, които обаче изглеждаха прекалено раздалечени едно от друго на бледото му лице. И с широко разтеглени, тънки устни.

Остин изхленчи, а Рони се надвеси над него да го предпази, докато отстъпваха назад. Лаенето на Две утихна в ръмжене, дълбоко в гърлото му, но Уорик държеше здраво каишката му.

Не се наложи Майло да се пресяга светкавично за оръжието си. Извади спокойно пистолета от кобура и го задържа на нивото на кръста си.

— Момчето идва с нас.

Дългия не отговори и Майло бавно се прицели в крака му.

— Дай ни ключа — онзи, с помощта на който навестяваш Набериус. Предай ни го още сега и няма да се наложи да те нараняваме.

Когато Дългия отново не отвърна нищо, Майло сви рамене и дръпна спусъка. Амбър подскочи леко при изстрела, но видя как куршумът преминава през крака на Дългия и се врязва в стената зад него. Без следа от кръв, без никаква реакция от негова страна и определено без вик на болка.

— Брей — изрече Майло и продължи да стреля отново и отново, като изпразни пълнителя си в гърдите и главата на Дългия.

Дупките от куршумите оставаха да зеят по тялото му, а в тях не личеше кръв. Нямаше и плът. Безцветната му кожа с текстура на маджун за прозорци просто се разтегляше до неузнаваемост.

Майло прибра пистолета си, преобрази се и замахна с брадвата към главата на Дългия, но той избегна привидно лениво удара, с едно бързо движение, в което нямаше никаква припряност. Майло се завъртя и замахна отново, но този път Дългия улови брадвата и го издърпа към себе си. Майло изръмжа, а през стиснатите му зъби се процеди червена светлина. Стисна с една ръка Дългия за гърлото и го изблъска назад.

— Вървете — нареди Амбър на останалите и се преобрази.

— Никъде няма да ходим — заяви Рони.

— Вземете Остин и бягайте оттук — изръмжа тя.

Знаеше, че няма да се противят повече. Приоритетът им беше да защитят Остин, а не да се бият с това нещо с непостоянна форма. С чудовището следваше да се бият чудовищата.

Уорик вдигна Две на ръце и побягна, зад него Рони и Линда влачеха ужасения Остин, а най-накрая по стълбите нагоре зад тях тичаше Кели. Дългия избута Майло от себе си и тогава Амбър се нахвърли върху него с бърз замах на брадвата си, която попадна на косъм встрани от шията му. Той се извъртя, а тя блъсна силно рамото си в гърдите му, при което той залитна, а Майло използва момента да го препъне с ритник в краката.

Дългия падна на земята, а Амбър и Майло стовариха брадвите си върху него. Противникът им изви тялото си по невъобразим начин, като че ли нямаше никакви кости в него, а остриетата се удариха в земята. В следващия миг той вече връщаше първоначалната си форма, като изрита с крак Амбър в коляното. Тя изрева от болка, залитна и се строполи на земята, попадайки в схватка с Дългия.

Макар че трудно можеше да се нарече схватка, тъй като нейната сила не можеше и да се мери с неговата и дори острите ѝ нокти да оставаха дълбоки следи в безплътните му ръце, не му причиняваха никаква видима болка. Той успя да извие дланта си зад шията ѝ и я хвана силно. Черните ѝ люспи се надигнаха, за да я защитят, но той успяваше да стисне и тях и изведнъж тя усети как не може да си поеме дъх.

Майло престана да се опитва да нанесе точен удар в главата на Дългия, а вместо това настъпи крака му и замахна с брадвата към него. Амбър сведе поглед да види как глезенът на противника им се изтъркулва встрани.

А Дългия като че ли изобщо не беше забелязал.

В борбата си за глътка въздух Амбър напрегна всички сили да се извърти настрани, за да се повдигне по корем. Дългия остана да виси на врата ѝ, но пък това откриваше на Майло още повече възможности за атака. Дочу как брадвата му се стоварва върху противника им отново и отново и само можеше да си представя какви поражения му са нанесени. Силният му захват върху шията ѝ обаче не се отхлабваше. Съвсем скоро щеше да загуби съзнание.

В следващия миг обаче въздухът изведнъж нахлу в дробовете ѝ и тя се извъртя задъхана със сълзи в очите. Сега Майло и Дългия се извъртяха встрани от нея в схватка, борейки се за брадвата. Блузата на Дългия беше накълцана, както и кожата под нея. Червените очи на Майло искряха като два тънки процепа, а от устните му се процеждаше ръмжене.

Дългия отстъпи внезапно назад и Майло загуби равновесие, отпускайки и захвата си върху брадвата, която беше изтръгната от ръцете му, докато той се свличаше на колене.

Амбър грабна своята брадва и се нахвърли върху Дългия. Той се извъртя и отби удара с другата брадва. Тя замахна повторно и той отново отклони атаката, а в този миг от немай-къде в съзнанието ѝ се прокрадна мисълта, че се сражаваше като с меч, само че с брадва. Преди обаче да я осени колко шантаво беше всичко това, острието на брадвата му изхрущя върху люспите на рамото ѝ, а в следващия миг той вече изтръгваше оръжието от ръцете ѝ.

С по една брадва и в двете ръце, Дългия закуцука до отрязаното си стъпало, тикна крака си към него и то се прикрепи от само себе си.

Майло дръпна Амбър и я избута към стълбите и двамата се затичаха.

Амбър ги изведе към магазина. Входната му врата зееше отворена, но тя се затича към задния вход с Майло плътно зад себе си. Премина с трясък през него и прескочи стената без усилие, приземявайки се точно до Сиената. Майло също се озова до нея. Кели държеше вратата на колата отворена, но изведнъж погледът ѝ се стрелна нагоре.

— Пазете се! — извика тя.

Дългия се приземи точно между Амбър и Майло. Амбър успя да избегне замаха на една от брадвите му, но Майло се хвърли върху противника им и той изпусна другата, за да блъсне главата му в стената. Улови го отново като политна назад и го захвърли върху капака на Сиената. Предното стъкло на колата се пропука при удара.

Амбър зърна ужасеното изражение на Остин през прозореца. Дългия като че ли още не го беше видял.

— Ей! — изкрещя тя, изправяйки се на крака. — Ей, задник такъв! Ела да ме хванеш!

Повече подкани не бяха необходими. Дългия вдигна падналата брадва с дясната си ръка и се затича така внезапно към нея, че я хвана неподготвена. Амбър изруга и се извъртя, почти убедена, че главата ѝ ей сега ще бъде разцепена на две. В следващия миг вече бягаше през глава, задвижвана от инстинкта си за самосъхранение и страха, а Дългия я следваше плътно, като заплашваше да я стигне всеки момент.

Прескочи поредната стена и се запрепъва през неподдържания заден двор на нечия къща. Дългия се приземи безпроблемно. Амбър захвърли един от сгъваемите столове от градината по него и заобиколи къщата от едната ѝ страна. Препъна се на хлабава плочка, но се подпря на рамката на един от прозорците и се оттласна, оставяйки кървава следа зад себе си. Беше ранена. Божичко, кървеше и дори не знаеше от каква рана и къде е.

По улицата пред нея премина кола. Минаваха хора и се носеше детски смях. Хвърли поглед зад рамо, за да се увери, че Дългия няма да ѝ се нахвърли и се преобрази. Болката я връхлетя на мига и тя ахна. Беше рамото ѝ. Люспите ѝ не бяха успели да спрат напълно удара с брадвата. Сега вече усещаше как кръвта блика от раната, попива по тениската на гърдите, корема и гърба ѝ и се стича по дънките и бельото ѝ. Оставяше кървава следа, докато прекосяваше, олюлявайки се, от тротоара към улицата, стиснала здраво рамото си. Отново погледна назад. Дългия също се беше променил в по-младата версия на Хавиер. Сега зад нея вървеше Оскар Морено с приветлива усмивка на лице, макар все още да носеше брадвите от двете си страни и дрехите му да бяха окъсани. Раните му под тениската бяха заздравели, нямаше и никаква кръв.

Още обаче понакуцваше — глезенът, който си беше прикрепил преди малко, все още не беше стабилен. Дългия явно не усещаше нищо, но Оскар Морено изпитваше болка.

Амбър пресече от другата страна на пътя и докато той се забави да изчака преминаваща кола, тя прескочи с усилие една ниска ограда и се скри зад къщата, където се преобрази. Болката отново беше поносима и тя се затича, докато съзнанието ѝ рисуваше множество възможности. Преодоля ниска стена пред себе си и продължи напред. Чуваше бягащите му стъпки зад себе си — отново беше Дългия. И я настигаше.

Много добре. Продължавай в същия дух.

Прескочи поредната ограда, приземявайки се в нечий друг заден двор, и се затича към стъклените врати на верандата, като люспите ѝ се надигнаха да я защитят при сблъсъка с тях. Вътре се натъкна на ръба на кухненската маса. Не се задейства аларма. Не последваха и писъци. Освен дрънченето на счупеното стъкло, в къщата не се чуваха никакви други звуци. Хвърли поглед назад и видя как Дългия се спуска в задния двор, приковава поглед към нея и вдига брадвата си.

С изкривено от болката в рамото си лице, Амбър грабна един ръжен от поставката до камината и се затича по коридора. За миг се паникьоса, че не успява да отключи входната врата, но в следващия вече беше навън и я затваряше след себе си.

По тихата уличка премина кола, но тя нито си върна човешкия вид, нито побягна в друга посока. Вместо това пристъпи леко встрани, опирайки се в стената и приклекна.

Миг по-късно входната врата се отвори за втори път и през нея пристъпи Дългия, отново в облика на Оскар Морено, все така усмихнат и стиснал брадвата си, с поглед отправен към улицата пред него в очакване да види бягащата Амбър.

Но Амбър нямаше намерение да бяга. Вече не.

Изправи се и замахна с ръжена с всичката си демонска сила. Ударът попадна върху тила на Морено и той се свлече на колене, а брадвата издрънча на земята.

Тя нанесе втори удар, при който дочу как черепът му изпуква, а Морено падна по лице. Косата му започна да се зацапва с кръв.

В този си вид явно кървеше.

Амбър изкрещя — победоносен вик, подклаждан от страх и омраза, и стовари ръжена за трети път. Имаше намерението да не помръдва оттам, докато не му разцепи главата на две, но откъм ъгъла се зададе полицейска кола. Преди дори да успее да изръмжи с досада, патрулката вече отбиваше и Новак изскачаше от вратата.

Амбър захвърли ръжена и се втурна обратно в къщата, през трапезарията и към счупената стъклена врата. Другите две ченгета — Уудбъри и Дънкан — се задаваха зад гърба ѝ. Залитна назад и зави наляво, като се затича по тесен коридор към банята, но се спря в последния момент и се хвърли в спалнята. Затръшна вратата зад себе си и се заоглежда. През прозореца се виждаше как Новак преминава отвън с вдигнат пистолет в ръка.

Амбър се завъртя неистово в търсене на оръжие. Огнестрелно, бейзболна бухалка дори, каквото и да е. Започна да преравя джобовете си. И намери ключ.

Извади го и го погледна — беше ключът на Дейкър Шанкс. Бяха го изпробвали и не беше проработил, но пък това беше от другата страна, отвъд бариерите. Сега се намираше в Дезълейшън Хил, там, където ключът беше направен поначало. Ако изобщо някъде можеше да проработи дори в ръцете на човек, който няма представа какво върши, то щеше да е тъкмо тук, в града.

Тя го натика в ключалката на вратата на спалнята и в съзнанието ѝ с такава яснота изплува образа на друга врата, направена от груб метал, че за миг го обзе напълно. Със смътна преценка за собствените си действия, тя завъртя ключа веднъж, два пъти, издърпа го от ключалката и натисна бравата, за да отвори вратата. Пристъпи през нея, но не в коридора на къщата, в която се намираше преди малко, а насред килия от бетон с големината на скромна всекидневна. Вратата се затръшна зад гърба ѝ — вече не беше дървената врата на спалнята, а онази метална врата, която беше видяла в съзнанието си.

А в центъра на помещението стоеше Сияен демон.