Опустошение

2

Всички глави се извъртяха, а безжизнените им очи се отвориха. Амбър заотстъпва назад, а клиентите на заведението заприиждаха към нея с празни изражения и лица, опръскани със собствената им кръв.

— Не се приближавайте — предупреди ги тя и избута сервитьорката встрани. — Не ме докосвайте. Да не сте и посмели да…

Задърпаха я, а тя изруга, докато се съпротивляваше. Не искаше да се бие с тях или да ги наранява, но те бяха трупове, вече бяха мъртви, беше свършено с тях, затова и замахна с нокти, нанасяше удари с юмруци и с глава, а те продължаваха да се нахвърлят един след друг, до мига, в който ръцете ѝ не се оказаха приклещени, а един от тях я стисна за гърлото и плътната маса от тела, движещи се в синхрон, започна да я изтласква назад, притисна я към една маса и започна да се струпва върху нея, докато едва можеше вече да си поеме дъх.

— Махни ги от мен! — пищеше тя. — Разкарай ги!

През плетеницата от крайници тя гледаше как Маук оставя чука на същата маса. След това отстъпи и извади дребна кесия от джоба на гащеризона си. Бръкна в нея, извади шепа, пълна с черен прах, и приклекна. Амбър го изгуби от поглед, но знаеше отлично какво прави. Посипваше праха в кръг.

— Ще се поразтъпчем — заяви той.

— Кълна се, ще те убия.

Той надигна глава така, че да я вижда и отвърна:

— Ей, дръж се прилично и аз ще се държа прилично с теб. Сияйния демон ми заръча просто да те отведа жива при него. На практика можеш да си жива, а можеш и да си на прага на смъртта, мен лично не ме засяга в какъв вид точно ще си — довърши той и пак приклекна.

Тя чуваше тихото шумолене на праха. Върху нея лежаха шест или седем трупа, но не се движеха. Не помръдваха и грам. Погледът ѝ се спря върху чука и тя се пресегна, в опит да го вземе.

Маук се изправи, прибра кесията в джоба си и се настани на стол срещу нея. Придърпа чука по-близо до себе си.

— Родителите ти те преследват, нали така? — попита той. — Да, подочух всичко за вашите и приятелчетата им. Наистина ли искат да те изядат? Това е извратено — а аз съм експерт по извращенията. Но ти си им избягала — ти, шестнайсетгодишното хлапе, си се изплъзнала на цяла група сто и нещо годишни демони. И не стига това, ами си убила и представителя, пречукала си прехваления никаквец Шанкс и за капак си успяла да се изплъзнеш на Хрътките досега. — Той подсвирна впечатлено. — Е, щяха да те спипат рано или късно, това им е работата. Щом Астарот изпрати Хрътките по петите ти, те не се спират, докато не те заловят, и не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да се изправиш срещу тях. Не можеш да ги победиш. Не знам някой досега да е успявал. Не можеш и да се скриеш от тях. Надушват миризмата ти. И въпреки това виж се само, продължаваш да бягаш. Това говори доста за теб, малко демонче. Подсказва, че не бива да те подценява човек. При други обстоятелства с удоволствие бих те преследвал и убил. — Той постави чифт белезници на масата. — Но тъй като ще те предоставям на Сияйния демон, трябва да предприема определени мерки.

Телата върху Амбър се раздвижиха и изпънаха дясната ѝ ръка, притискайки я към масата.

— Ще ти сложим тези — продължи Маук. — Хич не ми се иска да ти ги слагам. Самият аз бях окован, когато ме спипаха, и изобщо не ми хареса, та да закопчавам с белезници такъв красив звяр като теб ми се струва до някаква степен като престъпление. Но и не бих те подценил. — Той отвори белезниците и ги остави настрана. — Затова и няма как да не се погрижа и за тези твои нокти. Човек не може да знае каква беля можеш да ми направиш с тях. Затова имаме решение и за тях.

Той вдигна чука, а труповете изпънаха и притиснаха ръката ѝ.

Паника обзе Амбър.

— Какво ще правиш? Какво си си наумил да правиш? Кажи им да ме пуснат! Кажи им!

Маук прикова на място палеца ѝ със свободната си ръка. Тя го преобрази в нокът и се опита да замахне към него, но той се изсмя и вдигна чука.

— Недей… — изрече тя — моля те, недей. Кълна се, че…

— Едно малко пръстче… — започна Маук и замахна с чука.

Болка разтърси Амбър и тя изпищя в опит да го изрита и да се освободи, но с тежестта на всички трупове върху нея беше практически невъзможно. Очите ѝ плувнаха в сълзи, които се стекоха по бузите ѝ. Болката беше толкова силна, че тя едва усети как той придърпва следващия ѝ пръст.

— Не! — проплака тя. — Моля те!

Този път той дори не си направи труда да казва каквото и да било. С приветлива усмивка на лице смаза костите и на този ѝ пръст.

— Копеле! — ревеше Амбър, хлипайки. Да, действително вече хлипаше. — Копеле, ще те убия! Ще разкъсам…

И третият пръст беше премазан, а думите на Амбър замряха в гърлото ѝ, приглушени от крясъците, които го раздираха. Последва и четвъртият. След това и петият. И най-сетне труповете отпуснаха хватката си. Тя опита да придърпа ръката си, да я притисне близо до себе си, но за тази цел първо трябваше да я прекара през плетеницата от трупове. Задържа я във въздуха, докато хлипаше и се мъчеше да си поеме дъх. След това труповете се раздвижиха отново и задърпаха лявата ѝ ръка.

— Не! — изпищя тя в опит да задържи ръката си под себе си, притисната между гърдите ѝ и евтината дървесина.

Само че те започнаха да я извъртат, за да се обърне по гръб, и докато издърпваха лявата ѝ ръка, развалината, в която се бе превърнала дясната, се завлачи след нея, което изпрати нови вълни на болка в съзнанието ѝ, като го заслепи напълно, парализира го и го разкъса на парчета. Когато болката поутихна и тя възвърна отново контрола над мислите си, усети лицето си притиснато към нечие тяло, а под лявата си ръка почувства повърхността на масата и хватката на Маук върху палеца си и затвори очи, стискайки ги здраво.

Чукът попадна върху целта си и тя ахна безмълвно.

След това намери следващата си цел. И следващата. А тя отново пищеше, но това не промени нищо, защото вече оставаха само два здрави пръста, а Маук побърза да ги намали до един. Амбър се бореше вътрешно да не повърне. В противен случай щеше да се задави в собственото си повръщано.

— А това малко пръстче се прибрало радостно у дома — изрече Маук и смаза и кутрето ѝ.

Труповете заслизаха от нея, докато тя още крещеше. Тежестта върху ѝ олекваше с всеки един и тя вече можеше да извърти главата си и да си поеме дъх на пълни глътки, което облекчаваше хлипането ѝ. Някой — вероятно Маук, държеше ръцете ѝ в своите. Кожата му беше груба. Мазолеста. Вече едва усещаше допира на белезниците върху китките си. Последният труп слезе от нея и тя се поизправи до седнало положение.

— Готово — обади се Маук. — Не беше чак толкова зле, а?

Тя прокара предмишница пред очите си, а движението беше достатъчно да ги напълни отново със сълзи. Премигна и го погледна, а той седеше и се усмихваше.

— Не исках да го правя — продължи той, — но съм си предпазлив тип. Гледам, че и зъбките ти са остри. Нека да си направим взаимна услуга, какво ще кажеш? Ти няма да ме хапеш, а аз няма да разбивам тези искрящо бели перлички. Не бих искал да съсипвам прекрасната ти усмивка. Красива е, нали? Обзалагам се, че е. Усмихни ми се. Хайде. Една малка усмивчица?

Демонското в нея искаше да изръмжи, да му се изрепчи и да му отвърне саркастично, но човешкото в нея — грозната, обикновена и слабохарактерна страна просто искаше да си спести всякаква последвала болка.

Ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха в трепереща, жалка усмивка.

— Знаех си — изрече Маук. — Често съм се питал колко ли по-привлекателен щях да бъда, ако Астарот ме беше превърнал в демон, вместо да ме дари с онова, което си поисках. Като начало щях да бъда по-висок, нали? — Той се подсмихна и слезе от масата. — Хайде сега, малката. Сияйния демон не обича да чака.

Отне ѝ известно време, докато слезе от масата, но Амбър се изправи на треперещите си крака. Кръгът, който Маук беше посипал, беше достатъчно голям да побере и двама им.

— Лекичко, да не развалиш очертанията — предупреди Маук.

Искаше ѝ се да се извърне и да побегне, но труповете все още стояха и я наблюдаваха. Не можеше да се бие, не и със закопчани с белезници ръце и когато и най-малкото побутване щеше да я събори на земята.

Маук ѝ подаде ръка.

— Хайде, Амбър. Време е да отдадем на Дявола, каквото му се полага.

Щом Амбър направи първата си крачка, в прозореца проблеснаха светлини и черен Додж Чарджър от 1970-а спря точно пред вратата на заведението.

— По дяволите — обади се Маук, като залегна леко.

Сервитьорката запуши с ръка устата на Амбър, за да заглуши писъка ѝ на болка, докато я дърпаше назад. Останалите трупове се върнаха по местата си, а Маук застана на бара, придърпа шапката си над очите и престорено зачете менюто.

Вратата на заведението се отвори и Майло пристъпи през прага.

Висок, нахлузил сини джинси и каубойски ботуши, с тъмна риза и прошарени коси и къса брада, той беше достатъчно привлекателен, за да събере погледите на източващите врат след него хора. Но не и тази вечер. Труповете седяха изгърбени, с наведени надолу глави.

Маук се появи зад него.

— Простете, господине?

Майло се извърна в мига, в който Маук замахна. Чукът беше изминал половината път до целта си, когато изведнъж Маук замръзна на място, а очите му се ококориха широко.

Двамата мъже просто стояха неподвижно, вгледани един в друг.

Майло винаги държеше пистолета си в кобура на колана, под ризата си. Извади го и стреля за времето, в което Маук успя просто да премигне. Поразен от упор, Маук се свлече директно на земята.

Само че труповете отново се изправиха. Амбър се опита да изкрещи, да предупреди Майло, че всички вече бяха мъртви, но сервитьорката затегна хватката си. Майло отстъпи назад от тълпящите се мъртъвци, без да сваля пръста си от спусъка.

Амбър разтвори широко уста и захапа мъртвата ръка на сервитьорката. Зъбите ѝ пробиха костите с лекотата, с която преминаха и през плътта, и тя изплю пръстите ѝ, а в това време останалите трупове се нахвърляха върху Майло. Избиха оръжието от ръката му и го приклещиха, докато Елиас Маук се изправи на крака. Изумлението все още не беше напуснало лицето му.

— Ти?! — обади се той. — Ти ли си партньорът ѝ?

Майло спря да се съпротивлява за миг и загледа как почудата се разлива върху изражението на Маук.

— Чух, че си умрял — продължи убиецът. — Че най-сетне си свел глава и си приел жалката си съдба. Какво по дяволите правиш тук?! И какво правиш с нея?! Отговаряй, да му се не види!

Маук спусна чука върху главата на Майло.

— Майло! — извика Амбър, борейки се с всички сили да се освободи.

Сервитьорката я избута върху бара, забивайки гърдите ѝ в ръба му, а счупените ѝ пръсти се удариха в основата му и Амбър проплака и застина неподвижно.

— Какво? — попита намръщено Маук. — Майло ли? Така ли се наричаш вече? — Той сви рамене. — Е, име като всяко друго, предполагам.

Труповете изправиха Майло. Струйка кръв се стече изпод косите му и надолу по линията на скулата му, та чак до стиснатите му челюсти. Погледът му беше ясен, без следа от замайване или сътресение и беше изцяло съсредоточен върху Маук, който беше стъпил с един крак в посипания от него кръг от черен прах.

Очите на Амбър се спряха върху кутията цигари на бара и сребристата запалка, която лежеше до тях. Тя избута с гръб сервитьорката, колкото да може да повдигне ръце нагоре. Трупът отвърна с още по-силен натиск, но Амбър вече беше успяла да стисне запалката между двете си длани и я поднесе към устата си. Стисна с устни капачето и го отвори.

— Остарял си — говореше Маук на Майло. — Вече ти се мяркат сиви коси. Трябваше да направиш като мен — първо трябваше да умреш. Така спираш да старееш и можеш да останеш млад и красив завинаги. Като мен. — Той се засмя.

Амбър наклони запалката, като притисна колелцето към плота на бара, спомняйки си за всички истории, които беше слушала, за това как палят от първия път и всеки един път и изпъна рязко ръце нагоре. Назъбеното колелце се завъртя, запали искра и от запалката лумна огън.

Тя я постави внимателно върху бара.

— Няма да лъжа, че се радвам да те видя — продължи Маук. — Всъщност не. Но е хубаво, че си тук. Инструкциите ми бяха следните: доставянето на спътника на момичето демон не е задължително. Тоест не е необходимо да те включвам към пакета, ако не ми се иска. Така че мога да те убия още тук и сега. Мога да ти смеля мозъка. Как ти се струва това, темерутски кучи сине? Дали така ще те накарам да проявиш някаква емоция? Или пък може би ето така: ще си отделя достатъчно време да счупя всяка кост в тялото ти, преди да те избавя от мъките, или пък ако започнеш да молиш за милост, ще приключа бързо-бързо с теб. Е, какво предпочиташ? Ще ме оставиш ли да те убия бавно, или ще молиш добрия си стар приятел Елиас за по-бърза смърт?

— Ами… — най-сетне Майло проговори. — Много неудобна работа.

— Как така?

— Нямам никаква представа кой си.

Маук се изсмя.

— Глупости.

— Говоря сериозно — отвърна Майло. — Трябва ли да си те спомням? Имам усещането, че трябва, но…

— Добре, сега ме обърка — прекъсна го Маук. — Лъжеш, за да отложиш неизбежното, или си решен да се държиш като задник докрай?

Майло сви рамене, с което само ядоса Маук още повече. Вдигнал чука, готов да замахне, Маук изрече:

— Ще се опиташ ли да си ме спомниш, или просто да продължа с разцепването на черепа ти? За мен е все едно, приятелче. Изведнъж любопитството ми за това как си се озовал в сегашното си положение се изпари до абсолютната нула.

— Винаги ли си бил толкова приказлив? — попита Майло. — Мисля, че все щях да запомня някой, който говори толкова много.

Маук присви устни.

— Ще се насладя на убийството ти.

Амбър стисна зъби, извъртя се и заби рамо в мъртвата сервитьорка. От удара ръцете ѝ се разтърсиха до китките, което я накара да проплаче от болка, но тя използва силата на това усещане, за да изрита трупа в коляното. Сервитьорката залитна и освободи Амбър от хватката си.

— Някой да я хване! — извика Маук, но Амбър вече обвиваше длани около запалката и усети докосването на пламъка ѝ върху плътта си, а когато труповете се приближиха опасно близо, тя я пусна на пода и плъзна, запращайки я напред. Щом огънят срещна кръга, черният прах лумна в сини пламъци и преди Маук дори да успее да сведе поглед, кръгът се задейства.

— Ох, по дяв… — беше всичко, което успя да изрече, преди да изчезне в пламъците.

Свободни от влиянието му, труповете се свлякоха на пода. Майло се изправи. Развали очертанията на кръга с ботуша си и огънят угасна.

След това побърза да отиде при Амбър и ѝ помогна да се изправи. Вгледа се в окървавените ѝ и разкривени пръсти.

— Господи — прошепна той.

Тя се отпусна към него и той я задържа.

— Не се чувствам много добре — промърмори тя.

— Ще те заведа на лекар — отвърна той. — Но първо ще трябва да се преобразиш обратно.

— Не, не, ще боли прекалено много.

— Нямаме друг избор, съжалявам.

— Ще се излекувам. Сама ще си се излекувам.

— Костите на пръстите ти трябва да се наместят. Ако ги оставим така, ще зараснат накриво. Трябва ни лекар, който да го свърши правилно. Съжалявам, ще трябва да се насилиш.

Тя се опита да продължи да спори, но думите вече не излизаха от устата ѝ. Майло беше прав. Знаеше, че е.

Преобрази се. Самата промяна, свиването на всички кости в тялото ѝ, счупени и здрави, я принуди да изпищи.

Но истинската болка дойде след това. Непотискана от демонския ѝ облик, тя я заля внезапно и замъгли погледа ѝ. Светът се завъртя, но вместо да падне на земята, тя усети как нещо я повдига във въздуха. Последното нещо, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, бе как Майло я носи на ръце към болницата.