Опустошение

39

Тъкмо беше станало девет часа. За по-напряко двамата избраха път, който минаваше по границата на града. По искане на Амбър Майло спря колата и двамата слязоха. Минута по-късно чуха шума от мотор. Хрътката отби точно пред тях, слезе спокойно от мотоциклета си и пристъпи няколкото крачки до бариерата. Долепи ръката си към на пръв поглед празното пространство и натисна, но усети съпротивление.

Не беше обаче без признаци на отслабване. На Амбър се стори за миг, че под натиска на ръката му, онази ръка с космати кокалчета и петна от моторно масло, пропили се надълбоко в линиите на дланта ѝ, невидимата бариера като че ли ще поддаде, ще се пречупи и Хрътката ще ѝ се нахвърли преди дори да е осъзнала какво се случва.

Но бариерата оставаше непокътната. Почти.

— Не остава много вече — каза Майло.

Амбър се озъби на Хрътката, чието лице остана все така безизразно, и последва Майло обратно към Чарджъра. Качиха се. Йеспер си стоеше тихо в багажника.

Продължиха си обратно по пътя, а бариерата остана зад тях. Не се виждаха други коли. Всички в града се подготвяха за Адската нощ.

Слязоха от пътя, по който бяха поели, и се качиха на друг, от който завиха по най-тясната улица, на която бяха попадали досега, и продължиха по нея, докато не започна да се изкачва нагоре по един хълм, а от двете им страни — да се редят дървета. Там улицата се пресичаше с друг тесен път, който впоследствие се разширяваше леко и продължаваше покрай огромна бетонна сграда, разположена встрани от него, обградена от всички страни с дървета. Изглеждаше широка, но ниска — като че набита — и грозна, но пък функционална. От отсрещната страна на пътя имаше три дребни гаража, като на ръждясалата врата на всеки висеше ръждясал катинар.

Майло направи обратен завой и спря пред бункера. Масивната му врата беше отворена, а вътре светлините бяха запалени. Появи се Кели, а Амбър проследи с поглед в страничното огледало как приближава към тях. Поколеба се за миг, но се преобрази в човешки вид и слезе от колата, а Майло си замълча.

— Хей — поздрави първа Кели.

— Хей — отвърна Амбър, избягвайки погледа ѝ. — Значи сте взели кода?

Кели кимна.

— А при вас как мина?

Майло също слезе, а багажникът се отвори широко. Йеспер надигна глава и премигна на парцали.

— Супер — обади се Кели. — Да сте чували нещо от Вергил и Хавиер?

— Надявахме се вие да сте успели да говорите с тях.

— Линда опита да звънне, но не отговаряха — обясни Кели. — Но това не означава нищо. Забелязах как Вергил се мъчеше да отговори на едно обаждане по-рано днес. Нямаше си и идея какво върши.

Майло издърпа Йеспер от багажника.

— Коя ще е следващата жертва на Дългия?

— Не знам — отвърна Йеспер. — Кълна се! Не ми е казвал! Каза само, че ще се погрижи.

Майло хвърли поглед към Амбър.

— Да им дадем още няколко минути. Все още няма десет часа. Ако не са се появили дотогава, ще тръгнем да ги търсим.

— Мога да помогна! — обади се Йеспер. — Ако ми позволите, ще разговарям с Дългия.

— Хайде вече да млъкнеш, а? — каза Майло.

— Може ли да поговорим? — попита Кели, като докосна Амбър леко по ръката.

Двете се дръпнаха към гаражите.

— Вероятно сега не е най-удачният момент, пределно ясно ми е, но само исках да се извиня за това как реагирах по-рано.

Амбър поклати глава.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Мисля, че се паникьосах. Не знаех какво да направя или как да се държа и…

— Не, Амбър, говоря сериозно. Трябваше да съм по-толерантна. Ти вероятно дори не си се преобразила умишлено. Аз бях тази, която реагира твърде остро.

— Е, не е като да си го очаквала, нали така?

— Много съжалявам — довърши Кели. — Прощаваш ли ми?

Амбър се поколеба.

— Уф, мамка му.

— Какво?

— Не беше без да искам. Преобразих се нарочно.

Кели се усмихна.

— Да не би да се опита да ме излъжеш?

— Леко. Ти ме целуна и аз се паникьосах, съжалявам. Никога не ми се беше случвало.

— Кое?

— Ами, нали знаеш, това, цялото това нещо.

Кели повдигна вежди.

— Да не би това да беше първата ти целувка?

— Не — побърза да отвърне Амбър през смях. — Разбира се, че не. Е, може да се каже. Целунах едно момче от класа ми, когато бях на девет.

— И кой беше? Ще го убия.

Двете се засмяха. Кели хвана брадичката на Амбър и я повдигна леко, за да се вгледа в очите ѝ.

— Била е първата ти целувка — заяви тя.

— Общо взето — отвърна Амбър. — Не исках да те разочаровам или да объркам нещо, не знаех какво правя, както може би си и разбрала.

— Нищо подобно — увери я Кели. — Целувката беше хубава. Беше прекрасна. В корема ми като че ли запърхаха пеперуди.

— И в моя.

— Но можем да сме много по-добри с малко практика.

— Трябва да се упражняваме повече.

— Много повече.

Мигът беше сладък и Амбър се зачуди дали да не поеме инициативата, като може би се приближи и целуне Кели, но не беше сигурна дали пък не трябва първо да ѝ даде някакъв знак за това, нещо, с което да я предупреди какво смята да направи. В сериала винаги когато Балтазар и Темпест се целуваха, всичко ставаше така безупречно, така непринудено, което караше Амбър да мисли, че вероятно съществува някаква система как да се случват тези неща, а сега го премисляше прекалено много, по дяволите, и моментът отминаваше. Тя изви врат напред, след което се дръпна отново назад и се изсмя неловко, като едва не се препъна да падне.

— Толкова си странна — изрече Кели, очевидно развеселена от цялата случка.

— Ще ме убиете! — изписка Йеспер.

Кели се извърна, а Амбър се намръщи и също погледна към средата на пътя, където Йеспер залитна в опит да избяга от Майло. Рони и Линда се появиха от бункера, а Остин и кучето се зададоха зад тях.

— Всички вие! — крещеше Йеспер. — Дори само той да ме предаде на Набериус, всички вие си оставате отговорни! Ще можете ли да живеете със себе си така? Ще можете ли?! Това е убийство. Искате да ме убиете!

— Точно както ти искаше да убиеш това момче — заяви Рони.

— Това не ви оправдава! — изрева Йеспер. — Не ви оневинява! Няма да заличи черното петно от душите ви! Повярвайте ми, аз най-добре го знам!

— Да ти запуша устата ли искаш? — попита Майло.

Йеспер не му обърна внимание.

— Вижте се само! Горди сте със себе си, нали? Спасихте момчето. Вие сте герои. Само че не сте. Защото за да победите, ще трябва преднамерено да убиете мен.

— Ама ти някак си го заслужаваш — каза Кели, пристъпвайки към него, хванала Амбър за ръка.

Йеспер извърна рязко глава към нея.

— Не си ти тази, която ще ме съди!

— Не аз съм отговорна за смъртта на, колко беше, двеста деца? — отвърна Кели, без да пуска ръката на Амбър. — Мисля, че съм в пълното си право да те съдя.

— Ако ме убиете, ще направите тъкмо това, което Сияйния демон иска.

— Е, и?

Очите на Йеспер се наляха със сълзи.

— Моля. Моля ви, ако умра, ще отида в Ада. Моля ви, не ме изпращайте там сега.

— Трябваше да помислиш за това, преди да сключиш сделката си с Дявола — отбеляза Рони.

— Бях млад, наивен и алчен. Не е минал и ден, без да съжалявам за това. Посветих живота си на това да направя хората в този град колкото мога по-щастливи. Правил съм и добри неща.

— А междувременно си поръчал и смъртта на двеста деца.

Телефонът на Рони звънна.

— Съжалявам — хлипаше Йеспер. — Толкова много съжалявам.

— Шшш — изрече Рони и сложи телефона си на високоговорител. — Уорик. Какво е положението? Бариерата как е?

— Орелът кацна — чу се гласът на Уорик от телефона. — Повтарям: орелът кацна.

Линда се обади намръщено:

— Падна ли вече бариерата, или не?

— Е, аз какво казах току-що? — отвърна Уорик. — „Орелът кацна“ е кодовата реплика за „бариерата падна“. Сега тъкмо гледам как Хрътките нахлуват в града. Това са добрите новини. А още по-добрите са, че дори не се насочват към бункера, така че явно Майло е прав, че радарът им се прецаква тук. Трима от тях са се насочили право към града. Други двама се отделят в различни посоки.

Рони кимна.

— Добра работа, Уорик.

— Виждам и много хора, насъбрали се на групички, доста са развълнувани. Съвсем скоро сигурно ще се развилнеят и започнат да се избиват взаимно като жадните за убийства ненормални демони, които така си умират да бъдат. Не казвайте на Амбър и Майло, че съм го казал така.

— На високоговорител си — отвърна Рони.

Последва мълчание.

— А те чуха ли?

— И двамата са точно до мен.

— Човече.

— Съжалявам.

— Защо не ми каза?

— Откъде да знам, че ще кажеш такова нещо?

— Изглеждат ли ядосани?

— Изглеждат си наред.

— Не ти изглеждат като да искат да ме убият?

— Не, никак даже. Изобщо няма такова нещо.

— Добре, хубаво — отвърна Уорик. — Няма да споменавам за това, като се видим. Ако го спомена, само ще им привлека вниманието към него и ще стане голям проблем, и мен ще ме хване срам, и тях ще ги хване срам, и от цялата работа ще излезе едно голямо странно положение, в което никой няма да знае какво да каже и всички ще се правим на супер учтиви и супер мили един към друг. Още ли съм на високоговорител?

— Да.

— Уф, стига де! Човече! Не можеш ли поне отмалко да ме предупредиш?!

— Връщай се тук, Уорик, преди да са те видели. И преди да кажеш някаква друга тъпотия.

— Добре — изрече Уорик с въздишка. — Наистина съжалявам, Амбър и Майло. Не съм искал да ви обидя с нищо. Моля ви, не ме мразете.

— Не те мразим — обади се Амбър.

— Когато казах ненормални демони, не говорех за вас. Вие сте приятни демони.

— Знаем, всичко е наред.

— Благодаря ви, че сте така готини, Амбър, Майло. Забелязах, че тогава не се обадихте, което може би означава, че ми се сърдите или че просто сте си обичайно мълчаливи както винаги. Надявам се, че не ми се сърдите, хора. Ще се видим след минутка. Ще се прегърнем и ще се сдобрим — изрече той и затвори.

Рони прибра телефона в джоба си и се обърна към Амбър и Майло:

— Изглежда, че Адската нощ може да бъде открита.

— Да, така е — съгласи се с тих глас Амбър.

— Няма да го прегръщам — заяви Майло.

— Е, и това ли е? — обади се Йеспер. — Едно телефонно обаждане и вече можете да ме предадете на Набериус? Това ли ви беше сигналът? Ще ме убиете! Не разбирате ли? Искате да ме убиете!

— Казах ти го още когато се срещнахме за първи път — каза му Амбър.

— И за това ли е всичко? — попита Йеспер с присвити очи. — Отплащате ми се за това как се отнесох с вас? Това ли е жалкото ви отмъщение? Тогава може би ще искате и да ме пребиете, преди да ме предадете? Е? Да ступате стареца, за да си получи заслуженото, задето се е подиграл с вас? Мм? Да ми пукнете някое и друго ребро, да ми счупите носа или да ми насините окото? А? Това ще ви накара ли да се почувствате по-добре? Така ще се почувствате ли като герои?

— Защо продължаваш да ни наричаш герои? — измърмори Майло.

— Тогава ме пребийте! — ревеше Йеспер. — Съсипете ме от бой! Ритайте ме в главата! Убийте ме! Щом ще умирам, поне съберете куража да сложите край на живота ми собственоръчно!

— Както и вие щяхте да сторите ли? — попита Остин с тих глас.

Амбър се наслаждаваше на гледката — изражението на Йеспер съчетаваше гняв, вина и срам. Беше прекрасно.

— Не можем да сме сигурни колко ще отнеме на радара на Хрътките да влезе в изправност — заяви Майло с поглед, вперен в небето, където слънцето се скриваше зад хоризонта. — Така че по-добре да действаме сега. Амбър, върви да вземеш ключа?

Амбър кимна. Все пак идеята беше нейна. Беше нейният план. Звучеше така лесно, когато го беше изрекла за първи път. Толкова просто. Да убият Йеспер. Заслужаваше си го. Даже заслужаваше и повече от това. Но ето че се стигна до този момент, в който да изпратят стареца в небитието, а тя дори не можеше да го погледне в очите. Пое си дълбоко дъх, а Кели стисна здраво ръката ѝ, преди да я пусне. Амбър отиде до Чарджъра, отвори жабката и се пресегна да вземе ключа.

Студена тръпка прониза гърдите ѝ и се разпространи бързо по цялото ѝ тяло. Пребледня като платно.

Сви се на две и зарови с двете ръце, разхвърляйки географски карти и книжки, резервни патрони за пистолета на Майло.

— Ключа го няма — изрече тя.

Никой не я чу. Тя се измъкна от колата.

— Ключа го няма — повтори тя.

Всички погледи се спряха върху нея, а Майло се намръщи.

— Какво?!

Тя се отдръпна, а той също се наведе да разрови. Всички мълчаха.

Майло се изправи. Беше с празни ръце.

— Онова хлапе — изрече той. — Хлапето с родилния белег, което открадна пистолета.

— Взел е и ключа — промълви Амбър.

Йеспер се изсмя гръмко.

— Мишки и хора! — извика той. — Мишки и хора, и жадни за смърт демони!

— Млъквай веднага — нареди Рони.

Йеспер не му обърна внимание. Той действително затанцува.

— А сега какво ще правите? А? Пуснахте Хрътките в града, ама без Адската нощ да настъпи, няма кой да се справи с тях вместо вас. Ще ви намерят, и ще ви убият!

— Астарот вероятно им е дал заповед да убият и теб, малоумнико — обади се Линда.

— Вие така или иначе щяхте да ме предадете да ме убият — изрепчи ѝ се Йеспер. — Да ме убият, за да си спасите вие кожите, а сега дори няма вече смисъл да го правите. И какъв ви е планът сега? Отново ли ще тръгнете да бягате? Най-добре така да направите. Хрътките идват за вас.

Миниванът се задаваше по хълма. Две засвидетелства радостта си, като започна да търчи ентусиазирано в кръгове.

— Ключът на Дългия — заяви Амбър. — Ще използваме него.

Йеспер подхвърли с насмешка.

— Никога няма да се доберете до него.

— Той може да бъде ранен — каза му Амбър. — Знаеше ли? Обзалагам се, че дори нямаш представа. Когато е в облика на Оскар Морено, може да бъде ранен. Лично го изпробвах. Направих го веднъж, ще го направя и втори път.

— Тогава по-добре да побързаш — подхвърли Йеспер.

Миниванът отби зад тях и вратата му се отвори, но тя разбра, че нещо не е наред едва когато Две започна да лае. В следващия миг усети здрава длан около гърлото си и как я издърпват назад и видя Грант, който опря грубо пистолет в челюстта ѝ.