Опустошение

43

Валеше сняг.

Беше май месец и валеше сняг.

Амбър изкуцука до прозореца да погледне навън, където първите снежинки покриваха пикапа на Бенджамин с бяла пелена.

— Не мога да остана тук — каза тя.

— Няма да излизаш навън — обади се Бенджамин от масата. В кухнята му беше топло. — Какво ще постигнеш? Сама каза, че в гората те търси някаква жена, за да те убие.

— Не мога да бъда сигурна — отвърна Амбър. — Би могла да е навсякъде.

— Може и да е точно пред къщата — изрече Бенджамин и се изправи. — Ами мъжете от онзи ден? С мотоциклетите? Казваш, че са вече в града?

Амбър кимна.

— Беше част от плана, но, но сега всичко се обърка.

Майло беше някъде там, в снега, в мрака и студа, насред демони и Хрътки, но Майло си беше Майло. Можеше да се пази, стига да беше с Чарджъра. Но Кели.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Бенджамин, а Амбър се извърна към него.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Да не би… вие ли имате пръст в това тази нощ да не се случва нищо?

Тя присви очи.

— Имаш предвид това, че не се превръщаш в демон ли? Да, имаме.

— А-а.

— Виж, Бенджамин, ще направиш ли нещо за мен? Опитай се да не си толкова разочарован, че сега не си навън да убиваш съседите си.

— Какво?! Аз такова… аз не съм, не знам за какво.

— Боже, изписано е на лицето ти.

Бенджамин извърна поглед.

Амбър издърпа един стол и седна. Кракът ѝ кървеше доста сериозно. Цялото тяло я болеше.

— Всичко се промени за мен преди няколко седмици — изрече Амбър. — И това е. Седмици. От обикновено момиче станах демон с остри зъби, нокти и рога.

— Аз го искам само за една нощ — промълви тихо Бенджамин.

— Не ме разбираш. Тази същност е неразделна от мен от онзи миг насам. Тя е част от мен. И имах времето да свикна с нея. Да се нагодя. Ами ти? Не си имал тази възможност, нали? Никой от вас не я е имал. Устройвате си забава и издивявате за няколко часа. Обаче вие всъщност искате да подивеете така, нали? Седиш си тук и го чакаш с нетърпение. Очакваш трепетно мига, в който ще ти прищрака.

— Моля те, Амбър.

— Трябва да се сложи край на това. Просто трябва.

— Какво, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Родителите ти вероятно вече са взели и ключа.

— Дългия има друг, същия като този — отвърна тя. — Мисля, мисля да го навестя, да взема ключа и да отида при Набериус преди родителите си.

— И после какво?

Изминаха няколко секунди в мълчание.

— Ще го убия — заяви тя.

— А това как ще помогне на когото и да било? — попита Бенжамин. — Освен ако не съм те разбрал погрешно, планът ти се върти около идеята Адската нощ в крайна сметка да се случи, нали? И хората в града да се справят с мотоциклетистите.

— Има и още нещо, което мога да пробвам.

— Какво? За бога, не ти остава никакво време!

— Бих могла да го изям.

Бенджамин пребледня.

— Какво?!

— Щом ги ядем, си присвояваме и силата им — обясни Амбър. — Такава е работата. Набериус е окован. А досега сигурно вече е останал и без сили. Но пък бих могла да си взема достатъчно от него, за да се справя сама с Хрътките.

— Не говориш… не говориш сериозно.

— Възможно е това да е единственият изход.

— Амбър, това е лудост.

Тя се усмихна и се изправи с усилие.

— Добре дошъл в моя свят. Ще трябва да взема назаем пикапа ти.

— Ключовете са на онзи рафт там.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Бенджамин. Ти ще стоиш тук, нали? Определено не е добра идея да се разхождаш по улиците сега. Не и тази нощ.

Тя изкуцука до рафта и мръдна настрана старо фенерче и книга.

— Няма ключове тук — изрече тя и се извърна тъкмо в момента, в който Бенджамин се прицелваше с пушката си в нея от другия край на стаята.

— Съжалявам — промълви Бенджамин със сълзи в очите.

В кухнята беше топло, но студена вълна обля Амбър.

— Какво правиш?!

— Изглеждаш да си добро момиче — продължи Бенджамин — и много съжалявам, че трябва да го направя, но не мога да ти позволя да ни отнемеш Адската нощ.

— Но нали тъкмо това искаше? — попита Амбър. — Нали не ти харесваше в какво се превръщаш? Сам го каза. И нещата, които вършите…

— Са ужасни — довърши изречението ѝ Бенджамин. — Така е. Отвратителни са. Но аз имам нужда от тях. Няма да ме разбереш. Не би могла да разбереш, но когато се превърна в онова, в онова нещо, аз се освобождавам от тялото си на старец. Ставите не ме болят, кокалите ми не скърцат, вече не съм старец. През една нощ в годината се чувствам млад и силен, жив и… съжалявам, но имам нужда от това.

— Свали пушката — каза Амбър, като закуцука към него.

— Спри на място — предупреди Бенджамин. — Не ме карай да те застрелям, Амбър.

Амбър продължи да се приближава бавно.

— Няма да ме нараниш — изрече тя. — Ти си добър човек. Знам го.

Бенджамин повдигна пушката на нивото на рамото си.

— Моля те, спри.

Тя спря. В гласа ѝ се прокрадна колебание.

— Няма да натиснеш спусъка.

— Не искам да те убивам — каза Бенджамин. — Затова трябва да останеш на място и да не мърдаш оттук.

— Защо? — попита тя. — С какво би помогнало това?

По бузите на Бенджамин се стекоха сълзи.

— Някой трябва да те спре — отвърна той, — аз не мога. Няма да мога да живея със себе си, ако смъртта ти легне на съвестта ми. Затова ще изчакаме.

Амбър го погледна учудено.

— Какво ще чакаме?

— Адската нощ.

— Адската нощ няма да се случи.

— Аз не съм загубил вяра — отвърна Бенжамин. — Шериф Новак е добър човек. Той ще се погрижи тя да продължи да се случва сега, когато кметът е мъртъв.

— Значи ще изчакаме да се преобразиш и тогава какво? Тогава ли ще ме убиеш?

Бенджамин поклати глава.

— Тогава няма да съм аз, а той. Демонът.

— Пак ще си ти — викна ядосано Амбър. — Все ще бъдеш ти, Бенджамин.

— Не, грешиш. Не мога да го контролирам, когато ме обладае.

— Ще ме убиеш — заключи тя. — Ако се преобразиш, ще ме убиеш.

— Той ще те убие.

— Все ти ще дръпнеш спусъка, а отново ти ме държиш тук сега. Това е убийство, Бенджамин. Ще ме убиеш.

— Не, нищо подобно!

— Не го прави. Пусни ме.

— Не мога.

Всяка клетка в тялото ѝ копнееше тя да се преобрази, но Амбър остана в човешкия си вид.

— Тогава стреляй — заяви Амбър. — Щом ще ме убиваш, давай. Предпочитам да бъда застреляна от човек, отколкото от демон.

— Не съм убиец.

— Но точно в такъв ще се превърнеш, Бенджамин. Защо да губиш време? Имаш си и оръжие, давай.

— Не — каза Бенджамин. — Не, просто ще изчакаме. Ще изчакаме тук.

— Няма да чакам — изръмжа тя с присвити устни. — Ако ще ме убиваш, се дръж като мъж и ме убий. Ако не — ще си изляза през онази врата.

— Не мърдай, Амбър, моля те.

— Тръгвам си през проклетата врата.

— Моля те, не ме карай да го правя.

— Не трябва да правиш нищо, Бенджамин. Можеш да свалиш оръжието и да ме оставиш да си тръгна. Можеш да ме оставиш да си пробвам късмета навън. Не трябва всичко да приключи тук и сега. Не сме врагове.

— Предупреждавам те.

— Няма да ме застреляш, Бенджамин — отвърна Амбър и пристъпи крачка напред.

В стаята отекна гръм, а Амбър усети подръпване в корема и в следващия миг краката ѝ отказаха и тя падна по гръб на земята, мъчейки се да си поеме дъх.

Изтръпналите ѝ пръсти напипаха сляпо ципа на якето ѝ и го отвориха. Кръвта вече се стичаше от раната точно над пъпа ѝ и попиваше в тениската ѝ. Опита се да притисне длани в нея, но кръвта продължаваше да се излива.

— Просто ще изчакаме тук — чу тя как мърмори Бенджамин. — Ще изчакаме тук и всичко ще свърши скоро.

Куршумът най-вероятно я беше пронизал и преминал право през нея, защото усещаше как и от гърба ѝ се стича кръв. Лежеше в разрастваща се локва от собствената си кръв, а сега я връхлиташе и болката. Обзе я внезапно и Амбър проплака.

— Тихо, тихо — обади се Бенджамин. — Тихичко сега. Всичко ще е наред. Не трябваше да го правиш. Казах ти да не мърдаш, а ти помръдна. Защо? Защо ме накара да те застрелям?

Можеше да се досети за десетки отговори на този му въпрос, но всеки един изхвърчаше от ума ѝ, пометен от надигащата се като прилив болка, от която сега в очите на Амбър избиха и парещи сълзи.

— Помогни ми — изрече тя, а думите едва се отрониха от устните ѝ. Болеше я дори да диша.

Бенджамин дотича и сведе поглед към нея.

— Болката няма да е задълго — каза ѝ той. — Промяната ще се случи всеки момент и той ще е тук, за да те избави от мъките ти — каза той и се отдръпна встрани от погледа на Амбър.

Тя отново остана сама — с тавана пред взора си и болката да ѝ прави компания. Само след няколко секунди вече нямаше да може да мисли свързано.

Не можеше да се сдържа повече. Амбър се преобрази, а внезапната промяна отново я накара да проплаче от болка.

— Нали ти казах! — извика гръмко Бенджамин. — Казах ти да не го правиш!

Дали болката намаля до поносима, или тя просто изведнъж можеше да издържа на нея — не знаеше, но във всеки случай сега тя успя да се повдигне на лакът и да погледне Бенджамин, който отново беше насочил пушката си към нея, готов да стреля.

— Преобрази се обратно! — нареди той. — Знам, че можеш! Ти не си като нас! Преобрази се веднага!

— Ти ме застреля — отвърна тя. — Умирам, моля те, трябва да ми помогнеш.

— Казах преобрази се веднага! — изрева той и се приближи към нея.

Черните ѝ люспи се надигнаха инстинктивно върху кожата ѝ, оформяйки защитна броня тъкмо навреме, когато пръстът на Бенджамин натисна спусъка. Куршумът попадна в гърдите ѝ, точно под лявото ѝ рамо, пробивайки черните люспи, и тя се присви с писък.

Бенджамин вече стоеше над нея.

— Не съм виновен аз! Ти сама си си виновна! Казах ти да не се преобразяваш, а ти се преобрази!

Тя се надигна рязко, подхвана го под коляното и го повали върху разплисканата по пода кръв. Той обаче не изпусна пушката си и замахна с нея към Амбър, когато тя се изправи мъчително на крака. Затича се към прозореца и скочи през него, а начупеното стъкло одраска люспите ѝ. Приземи се в снега, като едва не припадна от болка, но за секунди отново беше на крака и олюлявайки се се затича замаяна, като едва не се натресе в едно дърво.

Амбър се избута от него, а люспите ѝ се прибраха. Обгърнала тялото си с ръце, тя заслиза надолу по склона. Подхлъзваше се и се препъваше, избутваше се от едно към друго дърво в мрака, но успяваше да остане на крака. Скоро се натъкна на пътека и тръгна по нея, с благодарност за равната повърхност. Извърна поглед назад и съзря кървавата следа, която оставяше, а в този миг и кракът ѝ се удари в нещо и тя се свлече на колене. Остана така за момент, борейки се да овладее болката. Когато се увери, че няма да повърне или да припадне, тя отново вдигна поглед назад и този път видя Бенджамин.

Идваше за нея.