Опустошение

45

Складът беше стар и студен. Имаше си плевник, но без никакво сено в него, а от дупката в покрива вътре се сипеше сняг.

Кели прокара пръсти по челото си и потрепери при болката от допира. Вече се подуваше. Запита се как ли е рамото на Амбър, след което се запита и за самата Амбър. Хвърли поглед към Уудбъри, който лежеше на земята в безсъзнание, след което вдигна очи към Майло.

— Защо сме тук? — попита тя.

Майло продължи да гледа навън.

— Какво?

— Няма никакъв смисъл в това — продължи тя. — Какво постигаме така?

— Какви ги говориш?

— Искам да кажа, че всичко свърши. Край вече. За какво им е да…

Тя се изправи, изчака за кратко, докато спре да ѝ се вие свят и пристъпи към пролуката, която ловната пушка, вече в ръцете на Майло, беше оставила в дървото.

— Ей — извика тя през назъбения отвор. — Вие там. Защо продължавате? Спасихме момчето и спряхме Адската нощ. Нали тъкмо това не искахте да правим?

Отговор не последва.

— Но ние го направихме. Край вече. Така че защо си губим времето тук? Стоим в студа и задниците ни измръзват, за да се стреляме един друг, и за какво? За нищо. Така че имам идея. Всички спираме и си тръгваме оттук. Какво ще кажете?

Дочу гласове — ченгетата си говореха.

След това се обади гласът на Луси.

— Кели, ти ли си?

— Привет, Луси. Какво става?

— Кели, ще трябва да те помоля да пуснете Уудбъри.

— Няма начин — отвърна Кели. — Той е единствената причина да не вдигнете склада във въздуха.

— Не е вярно — каза Луси. — Права си. Адската нощ не се случи. Каквото и да сте направили, определено успяхте да я спрете. Бихме могли да обмислим възможността да се оттеглим, както и ти предложи, но искаме колегата ни да бъде освободен от плен, преди да можем да вземем това решение.

— Глупости — отвърна приповдигнато Кели. — Можете да вземете решението още сега — качвате се по колите си и си тръгвате, а след това същото правим и ние. И пускаме Уудбъри, когато се съберем с всичките ни приятели. Ще го оставим точно на изхода от града.

— Не можем да преговаряме така, Кели, не така си вършим работата тук.

— О, Луси, а изобщо пробвали ли сте?

Дочуха се стъпки. Луси пристъпи насред светлината от фаровете на патрулните коли и тръгна напред към склада с вдигнати високо ръце. Снежинките танцуваха във вихър на фона на отблясъка.

— Дотук ще е достатъчно — обади се Майло.

Луси кимна, след което направи още няколко крачки, преди да спре. Вече не беше в демонския си облик.

— Просто искам да поговорим — каза тя, — също като вас и аз искам да разрешим въпроса. Не искам никой от вас да бъде ранен, не искам и Уудбъри или Ортман да пострадат. Това са ми и приоритетите. Но ще трябва да разберете и моята позиция. Не мога да правя каквато и да била сделка с вас, колкото и небрежна да е тя, когато сте опрели пистолет в главата на мой приятел.

— Разбираме те — отвърна Кели, — съвсем честно. Но и ти трябва да разбереш, че някак не можем да ви имаме доверие.

— Лично аз никога не съм те лъгала.

— И това ти прави чест, Луси, но да не забравяме, че полицията в Дезълейшън Хил подпомага убийствата на деца, много преди ти да се появиш на този свят. А след това и ти си си затваряла очите до ден днешен. Както всички останали в униформите ви. Както всички други в този град.

— Правим всичко по силите си.

— А това е ужасно извинение.

— Знам — каза Луси. — Знам, че е ужасно. Но сега вие променихте всичко. Набериус не получи жертвоприношението си. Не сме сигурни какво би означавало това. Вие имате ли представа?

— Никаква.

— Възможно е да означава, че това е краят за Адската нощ — каза Луси. — А ако наистина е така, сте помогнали на града ни да се освободи. Не че някой ще ви бъде благодарен, вероятно никой друг, освен децата. А аз, Кели, аз ти обещавам, че никой от вас няма да пострада, ако пуснете Уудбъри. Не ти давам думата си на полицай — знам, че това не би означавало нищо за теб. Давам ти думата си на човешко същество.

— Ама ти си демон, Луси.

— Само понякога.

— Много бих искала да ти повярвам. Честна дума, наистина. Но се опасявам, че ще трябва да те помоля да отстъпиш назад. Ще пуснем Уудбъри чак когато видим задните ви фарове да се отдалечават оттук.

Луси поклати глава и продължи да пристъпва напред.

— Няма как да стане, Кели.

— Спри на място.

— Моля те, разбери и моята позиция.

— Казахме ти да спреш на място! — извика Майло.

Луси спря.

— Нямаме много време — каза тя. — Ако дойде шерифът, последната дума ще е неговата. И няма да ви се понрави да бъдете потърпевшите. Колкото до мен и Ортман, двамата сме склонни да ви пуснем да си вървите. Моля ви, хора, това е шансът за всички ни да се измъкнем оттук в този си вид.

Кели хвърли поглед на Майло.

— Ново предложение — каза той. — Вие се отдръпвате. Ние отиваме до колата ми. А когато обърна и съм готов да потегля оттук, пускаме приятеля ви.

— Колата ти се разби в стената на склад — обади се Ортман.

— Тя е издръжлива — отвърна Майло. — Всичко ѝ е наред.

За миг се размениха няколко тихи реплики отвън, след което Луси изрече на висок глас:

— Съгласни сме с предложението — каза тя. — Сваляме оръжията.

Едни от фаровете угаснаха. Миг по-късно угаснаха и другите и очите на Кели започнаха да свикват с тъмното.

Майло ѝ подаде ловната пушка и повдигна Уудбъри, пъшкайки под тежестта му.

— Готова? — прошепна той.

Кели кимна.

Двамата излязоха от склада. Луси и Ортман стояха заедно с ръце, прибрани до тялото.

Кели им се усмихна.

— Какво време само, а?

— Винаги вали сняг в Адската нощ — заяви Ортман.

— Така ли било? — попита Кели.

— Е, добре де, не винаги. Но много често.

Кели се засмя.

— Гледай ни само как си говорим за времето. Колко цивилизовано от наша страна.

Луси сви рамене, но остана нащрек.

— Това само доказва колко много може да постигне и малко здрав разум. Как е нашият човек?

— Ударих му главичка.

— Явно имаш доста здрава глава.

— Така казваха и учителите ми — подметна тя и като нищо щеше да продължи разговора с непринуденото подпитване дали им се намира парацетамол, но в този миг отекна шумът на мотоциклет и сърцето ѝ потъна стремглаво в петите.

През счупената ограда връхлетя една Хрътка. Майло пусна Уудбъри на земята и започна да стреля с ловната пушка. Ченгетата се извъртяха, приеха демонската си ухилена форма и извадиха оръжия, за да се присъединят към изстрелите на Майло.

— Оставете мотора, целете се в моториста! — нареди Майло.

Куршумите заваляха по Хрътката, разтърсвайки тялото му, но в същото време не го спираха или караха да падне от возилото му.

— Назад! — извика Луси. — Към склада!

Кели тръгна първа, а когато и последният от тях влезе в сградата, тя издърпа вратите и ги затвори след него. Ръмженето на мотора се чу толкова силно, че Кели помисли, че Хрътката ще влети право при тях, но се отклони в последния момент, принуден от изстрелите на ловната пушка.

Настъпи внезапно затишие. Кели се присъедини към Майло на прозореца тъкмо когато Хрътката зави отстрани на склада. Всички се извърнаха в тази посока, ориентирайки се по шума, и презаредиха оръжията си.

— Уудбъри е все още отвън — каза Ортман.

— Не представлява интерес за Хрътката — заяви Кели, като пъхна в пистолета си последния си пълнител, който щракна на място тъкмо когато шумът от мотора утихна.

— Разпръснете се — прошепна Майло.

Докато останалите се придвижваха, за да покрият колкото се може повече от входовете, Кели се промъкна до стълбата към плевника и се покачи възможно най-тихо по нея. Стигна горе и изпълзя напред, след което продължи леко приклекнала. Дървото пукаше под тежестта ѝ.

Дупката в покрива беше достатъчно голяма, за да може да премине през нея. От нея се откриваше гледка към мрачното небе, осеяно с облаци. Тя скочи и се улови за една счупена греда, издърпа се нагоре и застана на едно коляно, докато се пресягаше към пролуката.

Лицето на Хрътката се появи точно пред нея.

Тя изпищя, политна назад и стреля на сляпо, при което не уцели нищо, а Хрътката се приземи точно пред нея, когато тя падна на задника си. Простреля го в рамото, след което се прицели към крака. Той се олюля и едва не падна. Кели стреля отново и отново, като гледаше да го извежда извън равновесие, да го кара да залита, след което се подготви за последния изстрел, с който да го избута вън от плевника, да го запрати право към земята долу, но пистолетът ѝ само изщрака на празно.

— Ох, по дяволите — изрече тя.

Хрътката се изправи с неизменното си спокойно изражение. Божичко, колко ненавиждаше това му спокойствие. Какво ли не би дала да види вместо това как по лицето му се изписва някаква омраза или дори някакво проклето раздразнение. Но уви. Получи в отговор само това спокойствие.

— Кели! — извика Майло и хвърли ловната пушка към нея.

Тя я улови и стреля, а Хрътката полетя назад и изчезна от погледа ѝ.

Ушите ѝ писнаха, но тя пропълзя до ръба тъкмо когато зазвучаха още изстрели. Хрътката беше отново на крака, но го засипваха куршуми. Залитна към стената, но там го чакаше Майло с гребло, което заби в ръката му и го прикова към стената.

Луси грабна второ гребло, а Ортман се погрижи да улови здраво другата ръка на Хрътката. Когато и тя беше изпъната към стената, тя го прониза със средния зъбец.

Докато останалите използваха момента да си поемат дъх, Кели слезе по стълбата. Хрътката не се съпротивляваше — стоеше си с разпънати ръце и ги гледаше.

— Е, как можем да го убием? — попита Ортман.

И двамата с Луси се бяха върнали в човешкия си облик, щом опасността беше отминала.

Всички извърнаха погледи към Майло, който на свой ред погледна Кели.

— Даваш ли си телефона назаем за малко?

Тя му го подаде, а той се замисли за миг, докато си спомни нечий номер. Въведе го и поднесе телефона до ухото си.

— Грегъри? Аз съм — каза той и замълча. — Че кой друг очакваш да ти се обади? Мда, впрочем имаш ли идея как се убива Адска хрътка? Имаме. — Замълча отново, заслушан в отговора от другата страна. — Прощавай, сам ли ще си говориш, или ще ми позволиш да допринеса с нещо за разговора ни? Най-близкият човек до експерт, с когото разполагаме, си ти, затова се допитвам до теб. Имаме си един тук. Да. Не се тревожи, няма да го пуснем да ходи никъде. Той е. Не, аз. Аз просто исках. Боже, имаш ли представа как се убиват, или не? — Майло се заслуша. — Мда — изрече той. — Звучи като добро нещо, с което да започнем. Ще ти кажа после как е минало.

Той затвори и метна телефона обратно на Кели.

— Е? — попита Луси. — Какво беше мнението на експерта?

— Мнението на експерта е, че е малко вероятно Хрътката да оцелее без глава.

Кели го изгледа намусено.

— И това ли е?

— Изглежда е това.

— Това и аз можех да ти го кажа.

— Всеки един от нас можеше да ти го каже — потвърди Ортман.

— Но вашето мнение нямаше да е достатъчно компетентно — отвърна Майло и пристъпи към Хрътката. — Чу ли? Ще ти отрежем главата. Как ти звучи?

Изражението на Хрътката остана непроменено.

— Боже, колко си скучен — измърмори Майло и протегна ръка. — Някой да ми подаде ловна пушка.

Кели подаде тази в нея и излезе навън. Уудбъри стенеше в праха на пътя. Изстрелът на пушката отекна в нощта, последван от още един. И още един. Три изстрела с пушка, нужни, за да заличиш напълно нечий череп. Поредния твърдоглавец.

Майло се появи от склада с полицаите.

— Е? — обади се Кели.

— Оказва се, че Хрътките действително не могат да живеят без глава — съобщи Майло.

Луси погледна и двама им.

— И сега какво?

— Сега ние си вървим по нашия път, а вие — по вашия — отвърна Майло, — а ако се срещнем в града, се правим, че не се виждаме. Това устройва ли ви?

Луси и Ортман се спогледаха, но накрая Луси кимна.

— Да — каза тя — устройва ни.