Опустошение

54

Доста дълго никой не продума нищо.

— Ето ти сценка, която не се разиграва всеки ден — измърмори Бил.

Бети дръпна Амбър, вдигна я във въздуха и я захвърли в шперплата, сложен да предпази витрината на един офис. Тя се строполи на земята в него, изтърколи се и остана да лежи в тъмното — вече определено ѝ втръсваше постоянно да я разхвърлят насам-натам.

Бил и Бети пристъпиха след нея в офиса на туристическата агенция.

— Имаш си приятелче вампир, така ли? — попита Бети — Не е добра идея, човек не може да им има доверие.

— Както не мога да имам доверие и на вас ли? — изрече Амбър, докато се изправяше, а от косите ѝ се посипаха парченца стъкло.

— Не мисля да обсъждаме въпроса за доверието точно сега — заяви Бети, превърнала се в нищо повече от един силует на фона на уличното осветление. — Съществуват два ключа, които могат да ни отведат при Набериус. Единият е в шейпшифтъра — нека си остане при него. А малкото ти приятелче Остин духна нанякъде с другия. Къде може да е отишъл?

Амбър я погледна намусено.

— Използва ли го? Той използва ли ключа?

— Използва го — каза Бил. — Къде го е отвел?

Амбър се отпусна на едно от бюрата и поклати глава.

— Амбър, къде го е отвел?

Тя вдигна поглед.

— За да започне Адската нощ, имаше нужда Набериус да получи жертвоприношение.

— Е, и? — обади се Бети. — Това какво…? Уф.

— Тоест е мъртъв? — попита Бил. — Дребният нехранимайко се е самоубил, така ли? А какво е станало с ключа?

— Вероятно все още е там долу — отвърна Амбър. — Изглежда, че планът ви е обречен, Тате. Най-добре още сега да се залавяте отново с бягството си.

— Не говори на баща си с този тон — нареди Бети.

Амбър не се сдържа и се засмя.

— Е, изглежда ни остава само един начин да спасим положението — отбеляза Бил. — Трябва да я отведем при Астарот.

Бети го погледна.

— Мислиш ли, че някак ще разбере, че сме се опитали да го предадем?

— Опасявам се, че вече го знае, но пък ако му я поднесем на сребърен поднос, може и да си затвори очите за нашата… нетърпеливост.

— Винаги съм ви мразела, като правите така — обади се Амбър, а двамата я погледнаха в очакване на подробности. — Като говорите, сякаш не съм в стаята. Карахте ме да се чувствам невидима.

— Юношеството е труден период — отвърна незаинтересовано Бил.

Бети докосна съпруга си по ръката, той се обърна и всички впериха погледи в счупената витрина, отвъд която изникна и падна задъхан на колене демон с цвят на кожата като лунна светлина.

А зад него се появи Хрътка.

Бил и Бети залегнаха, а Амбър се скри зад бюрото. Тя изчака известно време така, след което надникна навън, където Хрътката — едър, брадат тип с татуировки по целите си разголени ръце, положи длан върху рамото на демона. Демонът изкрещя зловещо и цялото му тяло се сгърчи от болка. Ръката на Хрътката заискри, а демонът започна да цвърчи — надигна се дим от кожата, очите, устата му.

Като че ли изгаряше отвътре.

Писъкът секна. Демонът издиша тежко и падна мъртъв, а Хрътката извърна поглед право към витрината.

Бил скочи изведнъж и издърпа Амбър на крака.

— Хванахме я! — извика той — Хванахме я за вас! Изпълнихме заръката на Астарот!

Амбър опита да се отскубне, но тогава Бети я зашлеви през лицето и докато се осъзнае и мислите ѝ отново придобият свързаност, вече я завличаше вън на улицата.

Хрътката стоеше и чакаше, а когато застанаха достатъчно близо, се пресегна да я грабне — нея, но и Бил.

При докосването му Амбър се изпъна като струна толкова рязко, че едва сама не си прекърши врата. Започна да пищи и долови смътно и крясъците на Бил, пригласящи на нейните. Тялото ѝ изгаряше. Всеки един нерв в тялото ѝ като че ли пламтеше. Усети как вътрешностите ѝ започват да завират.

В следващия миг обаче всичко секна и Амбър се свлече задъхана на земята. От болката остана само един ярък спомен, а горещината утихна така бързо, както се беше и разляла по тялото ѝ. Бил беше все така до нея и тръскаше глава в опита си да се изправи и да помогне на съпругата си, която сега теглеше Хрътката надалеч от тях. Хрътката се извъртя, стисна Бети за гърлото и я тръшна на земята. Бил му се нахвърли обаче преди ръката му да заблести и двамата се сборичкаха.

Амбър се изправи с разкривена гримаса на лице. Загледа как родителите ѝ се бият с Хрътката, как замахват с нокти и юмруци и се изправят непохватно, когато ги поваляше. В следващия миг обаче Хрътката изведнъж се насочи към нея, а Амбър го изгледа с разширени от ужас очи, залягайки, за да избегне опита му да я хване, като замахна на свой ред с нокти към лицето му.

Слънчевите му очила паднаха и той изръмжа. Тя го разпозна — беше същият тип, който собственоръчно счупи врата си, за да я спипа в гората.

Той ѝ се нахвърли, но Бил го задържа, а Бети се сниши и разкъса капачката на коляното му с един бърз кървав замах. Хрътката се свлече на другото коляно, при което Бети задържа едната му ръка, а Бил се погрижи за другата, докато Амбър се приближи и тикна ръката си точно под брадата му, заравяйки нокти надълбоко в месото на гърлото му.

След което го разкъса.

Хрътката издаде гъргорещ звук и родителите ѝ освободиха хватките си. Той опита да притисне двете си ръце към гърлото, за да спре изтичащата кръв, но без особен ефект. Падна напред на четири крака, след което се свлече изцяло на земята, а Бил започна да мачка с крак главата му, докато не се разцепи и не стана на пихтия.

Шумът на мотор накара Амбър да се извърне рязко, когато светлината на единичен фар заля и трима им. Друга Хрътка. Божичко, още един.

Мотоциклетът спря и светлината угасна и Амбър можеше да различи фигурата на Хрътката, възседнал возилото си, наблюдавайки ги зорко.

Родителите ѝ побягнаха. Не казаха и думичка, дори не се опитаха да се измъкнат остроумно. Просто се извърнаха и си плюха на петите.

Амбър си позволи за миг да се полюбува на гледката на бягащите, за да спасят кожата си, свои родители, след което извърна поглед обратно към Хрътката и усети как се вледенява отвътре. Той слезе от мотора си и закрачи към нея.

Тя скочи към него и в този миг отекна изстрел. Амбър залитна, когато Хрътката се килна назад с дупка от куршум в главата. Тя се извърна в очакване да зърне Майло как пристъпва към тях.

Вместо това се приближи шериф Новак, а широката му демонска усмивка се разтегляше по цялото му лице. Той насочи пистолета си към нея.

— На колене. И с ръцете на тила.

— Сигурно се шегуваш?! — изрече тя. — Дори миг почивка ли не ми се полага? Една минутка, в която да не се появи някой друг, който иска да ме убие?

— Очевидно не — отвърна Новак.

Погледът на Амбър се плъзна към дулото на пистолета му и тя се подчини.

— Предполагам, че това всичко е твое дело — заяви той. — Да поставиш в опасност целия град, за да спасиш собствената си кожа?

Хрътката се размърда — дупката в главата му вече беше зараснала. Той се надигна, но Новак го гръмна отново, този път в слепоочието, и той се отпусна отново на земята.

— Самият Сияен демон можеше да се появи тук, а ние нямаше да можем да сторим нищо, за да го спрем — продължи Новак. — И за какво? За да си удължиш ти живота с още няколко седмици? Той все ще намери начин да те убие. Неизбежно е. Няма да можеш да бягаш вечно.

— Не ме е грижа за вечното — измърмори Амбър. — А просто за настоящия момент.

— Настоящия момент ли? В настоящия момент мисля да те убия. А щом и кметът, и ти сте мъртви, сигурно останалите Хрътки ще си тръгнат, макар че се съмнявам. Не и след това.

Новак прибра пистолета си в кобура, приклекна до Хрътката и го подхвана под брадичката. Ноктите му се издължиха и се забиха в месото и макар с известно усилие, шерифът откъсна главата на жертвата си, след което се изправи и я захвърли настрана.

— Но все пак си струва да пробвам, нали така? Това е моят град. И е мой дълг да го защитя.

И в този миг тя го чу — така познатия звук, и извърна поглед към улицата, докато в гърдите ѝ се надигаше надежда. Надежда, която нарастваше с приближаването на звука, докато Чарджърът не изрева, появявайки се на кръстовището.

Появи се за миг и отново изчезна.

Амбър оклюма, извръщайки се обратно към Новак.

— Колко жалко — изрече той. — Щях да се радвам да изпробваме кой ще е по-бързият.

— Щеше да е Майло при всички положения — отвърна Амбър. — Чел е каубойски книги.

Точно тогава със свистене покрай ъгъла долетя и черният метален звяр — Чарджърът с червените си фарове и двигател, задвижван от душите на мъртвите. Колата спря и двигателят замлъкна, а вратата изскърца по онзи чудесен начин, когато Майло се появи отвътре.

Той свали якето си, хвърли го на задната седалка и закрачи към тях.

Беше направо непривично да видят някого в човешкия му облик тази нощ, но ето че той стоеше пред тях — висок и някак ядосан, като че ли някой току-що беше сритал кучето му.

Новак също се преобрази в човешки вид, като че ли за да бъде справедливо, но запази зловещата усмивка на лицето си. Ръката му се плъзна към пистолета на колана.

— Господин Себастиан — обади се той, като зае по-широка позиция, — идвате точно навреме. Амбър тъкмо ми казваше, че обичате да четете уестърни. Не е най-емблематичното, но съм убеден, че ще оцените…

Амбър скочи и притисна с ръка кобура на Новак, който на мига се опита да извади оръжието си, но не успя навреме, а Майло вече беше стрелял два пъти в гърдите му. Новак падна на едно коляно, като едва си поемаше дъх.

Изкашля се. Разплиска се кръв. Брадичката му увисна към гърдите, но той успя да вдигне поглед към Майло, който вече беше пред него.

— Ти ме подмами.

Майло не му обърна никакво внимание, а вместо това изгледа Амбър въпросително:

— Добре ли си?

— Почти.

Новак се свлече по лице на земята до тях, а очите му останаха широко отворени, вперили поглед в небитието.

— Почти добре ще ни свърши работа засега — изрече Майло и се запъти към Чарджъра. — Да вървим.