Опустошение

17

Амбър се събуди с пълното съзнание къде се намира, без дори да има нужда да отваря очи. В килията беше мрачно, но не беше студено. Завъртя се в леглото, тънкото одеяло се смъкна от раменете ѝ, а рогата йи остъргаха стената. Тя изви раздразнено глава назад. Не беше лесно да се спи с рога. Завъртя се отново, като се дразнеше все повече и повече на скапаното одеяло и накрая отвори очи.

Някой се беше надвесил над нея.

Тя изрева и зарита с крака, като първоначалният ѝ шок се превърна за секунди в подтикната от страха враждебност. Докато скочи от леглото, тъмната фигура се беше стопила в мрака на килията. Тя метна одеялото пред себе си и то попадна върху някого, очертавайки формата на човешка фигура, а Амбър се нахвърли срещу нея. Пусна ноктите на ръцете си, без да обръща внимание на болката и разкъса плата, но под него нямаше нищо. Изведнъж тя се озова на колене и заръмжа, докато кожата ѝ се втвърдяваше, а по тила ѝ се разпростираха черни люспи.

— Амбър? — обади се Майло от съседната килия.

Тя не отговори. Все още имаше някой при нея. Не можеше да го различи в мрака, но го усещаше. Погледът ѝ се отмести рязко към ъгъла на килията, досущ като привлечени от магнит метални стружки и тя го съзря, видя го застанал там. Тя се изправи, без да откъсва очи от силуета, без да мигне и за миг и да го изпусне да се размие в мрака още веднъж. Някаква част от нея осъзнаваше колко животински се държеше, пристъпвайки бавно към него. Той не помръдваше. Когато се беше приближила достатъчно, тя скочи и го улови за дрехите, притискайки го към металната решетка. В следващия миг обаче той като че ли изчезна отново, оставяйки единствено бял дим след себе си, а ръцете ѝ се плъзнаха между решетките и рогата ѝ издрънчаха в тях. От дима обаче се оформи отново мъжка фигура, този път застанала вън от килията, а юмруците на Амбър все още я стискаха за блузата.

Глен я гледаше с празен поглед, а Амбър усети как враждебността я напуска, отекла се от нея като през невидим, широко отворен шлюз. Люспите ѝ се прибраха.

— Амбър! — извика Майло. — Дръпни се от него!

Беше прекалено късно, когато тя осъзна, че ръцете ѝ са все още протегнати към него през решетките. Студените ръце на Глен обгърнаха китките ѝ, преди да успее да ги отдръпне. Държеше я здраво. Прекалено здраво, за да се отскубне от него.

— Пусни ме — изрече Амбър, запазвайки спокоен тон.

Празното изражение на Глен остана несмутимо и той не отговори.

— Какво търсиш тук, Глен? — попита го Майло, застанал до вратата на собствената си килия. — Нямаме какво да ти предложим. Не разбираш ли? Не знаем какво искаш и защо продължаваш да следиш Амбър. Върви си в Каскейд Фолс, обратно при своя вид.

Нямаше и признак, че думите на Майло изобщо са били чути.

— Съжалявам — прошепна Амбър. — Трябваше да бъда до теб, за да те спася, но не бях. Наистина много съжалявам за това. Можем ли да ти помогнем? Можем ли да направим каквото и да било за теб?

Съществото със студените ръце носеше образа на Глен като свой собствен, но зад него се криеше единствено дълбока празнина, така неузнаваема, така смразяваща кръвта. Амбър не можеше и да предположи дали и каква частица от истинския Глен се криеше в него. В погледа му нямаше проблясък, а чертите му бяха отпуснати. В тях не се долавяше и искрица интерес, дори когато започна да разтваря и избутва ръцете ѝ. Лактите ѝ се опряха в решетките, а той продължаваше да ги тласка бавно към тях. Амбър стисна зъби, сгърчи се и се опита да се освободи, като извърти китките си, но Глен беше невъобразимо силен. Щеше да ѝ счупи ръцете. Да прекърши лактите ѝ. По повърхността на кожата ѝ отново се оформиха черни люспи, но дори те не можеха да предотвратят онова, което я очакваше.

Пръстите ѝ отново се издължиха в нокти, които оставиха дълбоки бразди без следа от кръв по ръцете му, но той не потръпна и за миг. Изражението му оставаше непоколебимо. Дори не си направи труда да покаже гняв.

Изведнъж лампите над тях светнаха, хвърляйки ослепителни отблясъци върху бледата кожа на Глен, по хлътналите му скули, в мъртвите му очи. Гледката му на светло беше също толкова плашеща за Амбър, колкото силуета му в тъмното преди малко. Отнякъде се чу изщракването на тежка врата. Чуваха се гласове, които ги приближаваха.

Глен я пусна и Амбър веднага придърпа ръце към гърдите си, за да успокои болката. Глен отстъпи крачка назад и се превърна в дим, който се завихри нагоре и се изгуби насред вентилационната шахта. Не беше останал и полъх от него, когато новите затворници бяха въведени в помещението.

Амбър се опомни навреме и успя да се преобрази на косъм в мига, в който попадна пред погледите им.

Момчето беше на около двайсет години: привлекателен афроамериканец с широка челюст, късо подстриган. Същото ченге, което беше дошло да отнесе трупа на Дагет, го настани в килията срещу тази на Майло. Полицаят беше едър с няколко излишни килца, застрашаващи да се излеят вън от униформата му, но изглеждаше силен. И здрав.

Момичето беше с ослепителни червени коси, с подчертани скули и татуировки по целите си голи ръце. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет, слаба, с тесни гърди, но ръцете ѝ бяха толкова здрави, като че ли прекарваше значителна част от времето си във вдигане на тежести или в бой по боксови круши. От начина, по който вървеше, Амбър по-скоро заложи на второто. Докато пристъпваше в килията отсреща на нейната, тя даваше вид на борец, макар и спокоен и приятелски настроен. След нея вратата заключи жена полицай на около трийсет, със силно пристегнати назад в кок коси.

Амбър хвърли поглед към Майло, но той вече се беше извърнал, запътил се да седне отново на леглото си.

— Имаме ли право на един телефонен разговор? — попита момчето.

— Късно е — отвърна жената полицай. — Всички спят. Шерифът ще разговаря с вас на сутринта.

Ченгетата излязоха, а момчето седна на леглото си, но червенокосото момиче остана право и се усмихна на Амбър.

— Привет! — поздрави тя.

— Здрасти — отвърна Амбър.

— Готино градче.

— Не сме оттук. Ние… ъм, за какво ви задържаха?

Червенокосата се засмя.

— Човече, как ми се искаше аз да попитам първа! Изобщо колко пъти в живота на човек му се удава шансът да каже подобно нещо?

— Съдейки по невероятния ни късмет със закона напоследък — обади се приятелят ѝ, — вероятно съвсем скоро пак ще имаш възможността.

Червенокосата се приближи до металната решетка, пъхна ръце между прътовете ѝ и опря лакти върху хоризонталната им основа.

— Тук сме, защото участвахме в действия, които биха могли да бъдат погрешно изтълкувани като рушене на държавна собственост — обясни тя. — Ами вие?

— Не съм напълно сигурна — отвърна Амбър. — Мисля, че подразнихме неправилните хора.

Червенокосата хвърли поглед към Майло и се обърна отново към Амбър.

— И двамата заедно?

— Той е чичо ми — побърза да уточни Амбър.

— Ей — обади се червенокосата. — Не е като да ви съдя за каквото и да било. Казвам се Кели. А приятелчето ми е Рони.

— Аз съм Амбър, а той е Майло.

— Радвам се да се запозная и с двама ви — отвърна Кели. Усмивката ѝ беше много красива. — От колко време сте в града?

— От няколко дни — отговори Амбър. — Просто минавахме оттук.

— Така ли? — попита Кели. — И просто попаднахте на това място? Интересно. Ние пък искахме да дойдем точно тук, бяхме се подготвили и с карти, и с джипиес, но сигурно сме карали поне два-три часа из района, докато намерим пътя, отвеждащ до града. Като че ли той някак не искаше да бъде намерен. Но пък вие двамата просто сте се натъкнали на него, а?

Амбър се поколеба, но отвърна:

— Дам.

— Ех, кажи честно — заяви Кели с докачлива нотка в гласа.

— А тогава… ъм, какво ви води насам? — попита Амбър.

Светлините изгаснаха и всичко отново потъна в мрак.

— Ах — обади се Кели, — колко уютно.

Амбър се преобрази на мига и се отпусна в тази си форма. Зрението ѝ беше по-изострено в този ѝ вид и тя успяваше да долови по-добре очертанията на фигурата на Кели в мрака. Амбър се отдръпна и седна на леглото си, за да не я издаде собственият ѝ силует.

— Извинявай — обади се Кели от тъмнината. — Какво питаше преди малко?

— Какво ви води насам? — попита отново Амбър.

— Имаме, така да се каже, работа тук — обясни Кели. — Слушаме за Дезълейшън Хил от години или поне сме чували да се шепти за града, затова трудно можехме да подминем и възможността да дойдем да го разгледаме със собствените си очи. Доста странно местенце, не мислиш ли?

— Да, съгласна съм — отвърна Амбър. — И не съм огромен почитател на полицията тук.

— Аз също. Струва ми се, че имат навика да задържат погрешните хора.

— И аз това забелязах.

— Ти откъде си, Амбър?

— От Флорида.

— Уау. Доста надалеч сте мръднали от Дисниленд. Аз съм от Венеция, Калифорния. Ходила ли си там?

— Не, не мисля, че съм. Как ти понася студът?

Кели се засмя.

— Нелеко — отвърна тя. — Родена съм да съм на слънце, честно казано. Аляска е красиво място и аз определено ценя красотата ѝ, но съм от тези момичета, на които горещината им е необходима, ако ме разбираш.

— И въпреки това се озова тук — заключи Амбър.

— Мда, озовахме се тук.

— Имате ли още приятели с вас? — попита Амбър.

Тонът на Кели се измени леко.

— Доста конкретен въпрос задаваш.

— Така ли? О, извинявай. — Амбър прокара език по острите си зъби. — Просто по-рано днес се натъкнах на един тип, който се държа много грубо с мен и се чудех дали го познавате. Името е Фил Дагет?

— Не, не е от нашата компания — отвърна Кели. — Какво толкова грубо направи?

Амбър сви рамене в мрака.

— Имаше да сподели някои доста унижаващи изказвания относно жените.

— Ами, работата е ясна — заяви Кели. — Аз лично не бих се сприятелила с такъв човек. В компанията ми има само готини хора. Ти готин човек ли си, Амбър?

Амбър оголи зъби.

— Понякога.

— Звучиш ми да си готина. А аз разбирам от тези работи. Имам идеален нюх за готиното.

— Забелязах татуировките ти.

— Имам и още — отвърна Кели. — Мога да ти ги покажа после, ако искаш. Ти имаш ли?

— Не. Родителите ми не ги одобряваха — обясни Амбър.

— Старомодна работа.

Амбър се усмихна широко.

— Да, старомодни са си. А вашите одобряват ли твоите?

— Нямам такива — отвърна Кели. — Родители имам предвид. Починаха, когато бях малка.

— Съжалявам — каза Амбър, но в действителност имаше предвид „как ти завиждам“.

— Няма проблеми — увери я Кели. — А вашите какви хора са? Освен че са старомодни.

Амбър се замисли над това и след малко отговори:

— Съвършени.

— Да бе?

— Да. Ненавиждам ги.

Кели се засмя, защото взе думите ѝ за шега. Амбър не се смееше, защото не знаеше дали това действително бе истината.

— Мога ли да предложа да спрем за днес с обмяната на лична информация и да спим? — обади се Майло от леглото си.

— Че какъв е проблемът? — подхвърли шеговито Кели. — Не би ми доверил личната си информация ли?

— Нищо подобно — отвърна спокойно той. — Само че в съвременна и високотехнологична сграда като тази, не бих се изненадал, ако се окаже, че всяка думичка, изречена насред тези килии, се записва и подслушва от съвестните наместници на реда, които искат да запазят града си в безопасност от типове като нас.

— Ъх — обади се Кели. — Предполагам имаш право. Ти какво мислиш, Рони? Дали стените имат уши? Рони? — Амбър загледа как Кели пристъпва до решетката, отделяща я от приятеля ѝ. — Уф, боже, този вече е заспал!

— Един разумен човек — отбеляза Майло и се завъртя с гръб към тях в леглото си.

Амбър продължаваше да следи с поглед Кели, която въздъхна, без да помръдва. След това си измърмори нещо под носа и отиде до леглото си. В мига, в който седна на него, мракът погълна силуета ѝ, но Амбър дочу как си сваля обувките и ляга.

— Лека нощ — каза Кели.

Отговори ѝ единствено Амбър.

— Лека.