Опустошение

25

Магазинът за техника на Оскар Морено беше отворен до късно във вторник вечер.

Кели седеше на топло в минивана с останалите, където Две хъркаше и пърдеше отзад на възглавниците и откъдето наблюдаваха непрекъснатия поток от клиенти, влизащи вътре с кеш в портфейлите си и излизащи оттам с чукове, пирони, бормашини и парчета шперплат. Следната картина се наблюдаваше повсеместно: магазини и заведения пускаха кепенците си и заковаваха прозорците с дъски, а фасадите на къщите се подсилваха. Като че ли целият град се подготвяше за буря. Или за война. А може би и за двете.

Най-накрая, малко след полунощ се появи и самият Морено. Групичката се вгледа учудено в по-младата — добре де много по-младата, версия на Хавиер Санторум, която заключваше магазина.

— Шантава работа — отбеляза Уорик. — Изглежда точно както Коварния от сериала едно време. Дори като самия Хавиер, ако щете. Косата му е различна, но… леле. Спомените се завръщат.

— Можем да го спипаме още сега — предложи Кели. — Четиримата все ще се справим, нали?

— Никога преди не сме си имали работа с шейпшифтър — отбеляза Линда, без да сваля поглед от Морено. — Дори не познавам някого, който да си е имал вземане-даване с такъв.

— Ама дори срещу всички нас?

Рони поклати глава.

— Не се хвърляме в каквото и да е неподготвени. Никога. Така само ще си загинем. А и освен това не сме дошли тук за него, а за Остин.

Морено се качи в колата си — спретнат, практичен Приъс, и потегли. Изчакаха минута-две, за да се уверят, че няма да се върне в случай че е забравил нещо, след което Кели, Линда и Рони слязоха от минивана. Уорик остана вътре с Две за момента. Сред всички тях Две беше неразделна част от екипа и настоящата им задача — той си беше тяхното лично куче следотърсач.

Тримата изчакаха зад минивана по улицата да преминат три коли, след което се снишиха още, за да се скрият от жена, пресичаща от другата страна на пътя. Когато наоколо остана пусто, те претичаха през улицата, но тъкмо преди да стъпят на тротоара отсреща, от завоя се зададе пикап и ги улови в светлината на фаровете си, като на мига отклони курс и се насочи към тях.

— Няма как вече да сме сгафили — отбеляза Линда. — Никакви закони не сме нарушавали днес.

Пикапът отби точно до тях, а от него от седалката до шофьора изскочи някакво момиче. Беше момичето от затвора. Шофьорът — някакъв старец, остана в пикапа, без да изгася двигателя.

— Амбър? — обади се Кели.

— Трябва да ми помогнеш — започна Амбър. Дрехите ѝ бяха целите окъсани и мръсни. — Ако наистина не ни преследвате, имам нужда от помощта ви. Моля те.

Рони се намръщи.

— Че защо да ви преследваме?

— Защото много други вече ни — обясни Амбър. — И трябва да съм сигурна, че мога да ви се доверя.

Рони се поколеба, а Линда не продумваше нищо, но Кели отвърна:

— Можеш да ни се довериш. Какво става?

Амбър пристъпи към багажника на пикапа и издърпа опънатия там брезент.

— Божичко — възкликна Линда.

Кели и Рони помогнаха на Амбър да свали приятеля си от пикапа. Майло, така му беше името. Беше направо съсипан. Покрит с рани и кръв. В мига, в който се отдръпнаха от пикапа, шофьорът натисна до долу газта и изчезна оттам.

Кели отстъпи назад, цялата ѝ тениска бе омазана в кръв.

— Какво му се е случило?

— Мотористи — отвърна Амбър. — Завързаха го с вериги към моторите си и го влачиха по асфалта.

— Видяхме едни мотористи на влизане в града — отбеляза Кели, като че ли това допринасяше някаква значимост към разговора им.

— Слушай — започна Рони, — имаме някакви основни медицински умения, но това… не можем да се справим с подобен случай. Трябва да го откараме в болница, а най-близката сигурно е на поне сто километра оттук.

Амбър поклати глава.

— Не можем да напускаме града.

— Няма да оцелее, ако не.

— Ако излезем от града, онези ще го убият — отвърна Амбър. — Ако можете поне да го превържете, това ще помогне засега. А аз само трябва да го заведа в колата му. Би трябвало да са я закарали на площадката с конфискувани автомобили.

— Че това пък как ще му помогне?

— Просто трябва да го направим. Моля ви.

Рони се поколеба за миг, но изрече:

— Да го качим в минивана.

Уорик слезе от колата с Две и го завърза за пожарния кран отвън, за да им помогне да пренесат Майло през улицата и да го качат в колата. Настаниха го вътре, а Линда го покри с одеяло и затвори вратата след себе си, извръщайки поглед към Амбър:

— Наистина смятам, че болницата е най-разумният вариант в момента.

— Колата му — настояваше Амбър, — нужна ни е единствено тя.

— Щом казваш.

— Благодаря — отвърна Амбър. — На всички ви, благодаря, че правите това за мен. Много съжалявам, че не мога да споделя повече подробности, но…

— Имаш си тайни — прекъсна я Кели. — Че кой няма тайни?

— Да, човече — обади се Уорик, — не ги приемаме лично тия работи, никак даже. Достатъчно километри сме навъртели по Тъмната магистрала, за да можем да ценим личното пространство на хората.

Амбър вдигна поглед към него с леко учудване.

— Знаех си, че ще разпознаеш наименованието. Има нещо в теб, което го подсказваше. А онези мотористи — те са част от работата, в която си се забъркала, нали?

Амбър кимна.

— Бягаме от тях вече няколко седмици.

— Какво толкова направихте, че да ги ядосате? — попита Рони.

— Аз… наистина съжалявам, но не знам дали бих могла да ви кажа. Не ви познавам достатъчно и е възможно… Опасно е.

— „Опасните“ ни е като презиме — заяви Уорик.

Кели извъртя очи с досада и се усмихна на Амбър.

— Уорик често драматизира повече от необходимото, но тук си е прав. Това ни е работата. Пътуваме по Тъмната магистрала и се бием с тъмните сили.

Амбър я изгледа озадачено.

— Защо?

— Защото, ако не го правим ние, кой би?

— Не знам — отвърна Амбър. — Онези, които са застрашени от тъмните сили, предполагам? Тоест наистина се разкарвате насам-натам и си търсите белята?

— Всеки от нас си има своите причини — заяви Кели. — А ти защо си тръгнала по Магистралата?

Амбър се поколеба.

— Заради родителите ми.

Уорик поклати навъсено глава.

— Изритаха те от вас ли?

— Опитват се да ме убият.

— Тъкмо това беше следващото ми предположение.

— Или поне се опитваха — продължи Амбър. — Не знам дали все още ме издирват. Последния път, когато се видяхме, и аз, и те бягахме от едно и също нещо.

— Което е? — попита Линда.

Амбър се усмихна мрачно.

— Мисля, че е най-добре да не знаете всички подробности.

— Ясно. А мога ли да попитам поне… защо си в безопасност тук? Защо не могат онези мотористи просто да тръгнат след теб?

— Не се шегувам, но невидима бариера не им позволява да влязат в града.

— Готино — отбеляза Уорик.

— А вие защо сте тук? — попита на свой ред Амбър.

— Изчезват деца — обясни Рони. — По едно всяка година. Да знаеш нещо по въпроса?

— Да, предполагам — отвърна Амбър. — Но е дълго за разправяне, а и не съм сигурна дали го разбирам напълно все още, но кметът тук, един човек на име Йеспер… знаете ли за сключването на сделки с демони?

— Имаме опит с хора, които са сключвали — обясни Линда.

— Е, този Йеспер е сключил сделка със Сияйния демон Астарот преди двеста години. Цената е била да заплаща с по една душа на дете всяка година оттогава.

Рони присви очи.

— Знаеш подобно нещо за този Йеспер и продължаваш да се размотаваш из града?

Амбър го изгледа гневно.

— Когато ни разказа за това, ни закопчаха с белезници. А мотористите ни спипаха. И не можахме да се бием като хората с тях.

— Никой не обвинява никого в нищо — побърза да се намеси Кели, като на свой ред изгледа Рони настоятелно. — Едно момче изчезна точно днес. И доколкото ни е известно, е възможно все още да е живо. Казва се Остин Кук. Дали Йеспер спомена къде го държат?

— Съмнява ме и той да знае — отвърна Амбър. — Освободил се е от всякакви отговорности относно тая работа. Наема си подизпълнители.

— Да бе? — обади се Уорик. — Това си е даже повече от коравосърдечно — заяви той и отиде да отвърже Две.

— А не спомена ли кого е наел? — попита Линда. — Каза ли нещо относно някого на име Дългия?

— Не ни предостави много-много подробности, съжалявам.

— Може би ще сподели с нас — каза Рони.

— Възможно е — отвърна Амбър. — Ако успеете да се доберете до него. Което ме съмнява. Ченгетата му са убийци. Видях с очите си как шерифът застрелва хладнокръвно един човек. Да, и онзи беше сериен убиец, но все пак. Няма да си губят времето да ви изслушат дали наистина сте такъв проблем за тях и града им, за какъвто ви смятат.

— Имаш ли някаква представа какво е „Адската нощ“? — попита Линда.

— О, да — потвърди мрачно Амбър. — Изглежда се случва веднъж в годината от сто години насам. За тази това ще е утре вечер и в града ще настане пълна лудница. Всички деца се затварят в специалните им дребни паник стаички, а възрастните се превръщат в демони.

Челюстта на Линда увисна.

— Всички ли?!

— Всички, които имат осемнайсет години.

Уорик се зададе обратно заедно с Две и тъкмо щом приближиха достатъчно, че да може да подуши Амбър, кучето спря на място и започна да ръмжи с наежени косми по врата.

Амбър отстъпи назад.

— Ей, ей. Спокойно, момче.

Кели и останалите не казаха нищо.

— Съжалявам — промълви Амбър, без да сваля поглед от Две. — Кучетата обикновено ме обожават.

— Сигурна ли си? — попита Уорик. — Две е много умно кученце. Намира хора по следи и надушва определени материи. Може например да долови демон от километър разстояние.

Изражението на Амбър посърна.

Кели я изгледа под вежди.

— И ти ли си демон, Амбър?

— Ъм.

— Крайно време е да си откровена с нас. Приятелят ти е целият в кръв и на прага на смъртта на задната седалка в минивана ни. Демон ли си, или не?

Амбър изрече с поглед към земята:

— Може да се каже.

— Две, тихо, моля те — помоли Уорик и Две поръмжа още малко, след което си седна и започна да се чеше. Уорик извърна поглед към Амбър. — Как така може да се каже? Все едно да може да се каже, че си кифличка. Или си прекрасен и хранителен сладкиш, или не си. Какво си?

— Аз… предполагам, тогава съм кифличка — отвърна Амбър.

— Каква сделка сключи? — попита Линда.

— Никаква — обясни Амбър, — но родителите ми бяха сключили, след което се родих аз и ги наследих.

Линда изпука пръстите си.

— И затова са се опитали да те убият! Искат да те изядат! — изрече ентусиазирано тя и се изчерви. — Извинявай, чела съм доста по темата. Нямах намерение да прозвучи така въодушевено.

— Няма проблеми.

— Значи сега си беглец — изрече замислено Уорик. — Самотен вълк по Тъмната магистрала. Заедно с приятеля ти, който е друг самотен вълк. Двама самотни вълци. Двама вълци всъщност. Не точно самотни. Двама вълци в кола. Бягащи. Единият — гол и целият в кръв. А другият — с лъснал навън гол задник.

— О, боже — сепна се Амбър и ръката ѝ се стрелна към дънките на седалището ѝ. — Боже, наистина задникът ми е лъснал навън.

Кели удари Уорик с юмрук по рамото.

— Дръж се по-мило!

Уорик потри рамото си, усетил физически болката, но ранен душевно.

— Просто исках да отбележа, че дънките ѝ определено са пострадали. Не исках да те обидя по никакъв начин, Амбър. Честна дума.

— Не се притеснявай — успокои го Амбър, изчервявайки се.

— Е, ами такова… може ли да видим?

Амбър го изгледа.

— Да ми видите задника ли?

— Ах! Не! Съжалявам, изобщо нямах това… не, не! Исках да кажа дали може да видим… как се преобразяваш?

— Не е нужно да го правиш — побърза да каже Кели.

— Да, разбира се, че не е никак нужно — съгласи се Уорик. — Просто аз обичам да рисувам. Правя си свой комикс за нашите… приключения? Така да се каже, вдъхновен от приключенията ни. Позволих си някое и друго поукрасяване.

— Доста поукрасяване — намеси се Линда.

— Едно-две леки преувеличения — оправда се Уорик.

— Героят, който би трябвало да е Уорик, се забива с различно момиче във всяка нова глава — обади се Кели. — Освен това има повече мускули, отколкото мозъчни клетки в сравнение с истинския Уорик, не бяга от всяка една битка като него.

— Още не съм публикувал нищо — прекъсна я Уорик, — но не губя надежда. Ако не се получи, ще го издам като уеб комикс. Това е планът. Мисълта ми беше, че съм много визуален тип. И така де, много бих се зарадвал. Като начало, какъв цвят си?

— Червен — отвърна Амбър.

— Червен… — повтори Уорик. — Класика. Не се срещат толкова често вече. Човек си мисли, че е обичайно, но предимно вече са сиви, в различни нюанси на сивото. А имаш ли… ъм… сещаш се… имаш ли… ъмм…? — Той се докосна по челото.

— Рога ли? — помогна му Амбър.

— Да — съгласи се покорно Уорик. — Имаш ли рога?

— Да — отвърна тя. — Искаш ли да ти покажа?

Той се вгледа в нея и прехапа устни.

— Може ли? — попита смирено той. — Така де, ако не ти е голям проблем?

— Няма проблеми — отвърна тя. — А на кучето ти ще му пречи ли?

— Две ще се държи прилично, щом види, че всички ние сме окей с теб.

— Добре тогава — каза Амбър и се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого.

Кожата ѝ почервеня, тя се издължи и наля с мускули, а над челото ѝ се извиха рога.

Ченето на Уорик увисна.

— Леле!

— Прекрасна си — обади се Линда.

Рони не каза нищо, просто я оглеждаше от глава до пети.

Единствено Кели се раздвижи. Пристъпи право пред Амбър и застана лице в лице с нея. Сега бяха на еднаква височина, ако, разбира се, не се брояха рогата. Кели вдигна ръка, като прокара пръсти по бузата на Амбър чак до брадичката и я отпусна.

— Знаеш ли какво? — изрече най-накрая тя. — Май ми харесваше повече в предишния си вид.

Амбър я изгледа недоумяващо и се преобрази отново в човек. Кели сведе поглед към нея и се усмихна.

— Ето я сладураната ми — изрече тя и тъкмо в този миг от завоя се зададе полицейска патрулка.

— Мамка му — изруга Кели, стисна Амбър за ръката и я завлече в сенките.

Премигнаха светлини и зазвуча сирена, а когато Кели вдигна отново поглед към улицата, видя как приятелите ѝ се разпръсват в различни посоки. Не се тревожеше за тях. Всички можеха да се грижат и сами за себе си.

Продължи да тича заедно с Амбър, докато не стигнаха до тясна, виеща се уличка, прескочиха през една ограда и зачакаха, поспрели да си поемат дъх.

— Ами ако ченгетата претърсят минивана? — попита задъхано Амбър. — Ако намерят Майло, сигурно ще го убият.

— Рони няма да го допусне — увери я Кели. — Колата реално е на Уорик, но сега Рони се грижи за всичко, свързано с нея, а той може да бъде подчертано покровителствен към нещата си.

— Тогава двете с теб трябва да намерим колата на Майло — заяви Амбър и извади телефона си, където зареди карта на града. — Площадката за конфискувани коли е на три пресечки оттук.

— Какво ѝ е толкова специалното на тази кола?

— Просто ни е необходима. Мога и сама да отида, но…

Кели се усмихна.

— Шегуваш ли се? Такова интересно парче като теб. Няма да те изпусна и за миг от погледа си.

— Благодаря — изрече Амбър и тръгна към площадката.

— А и освен това — продължи Кели, свеждайки поглед надолу. — Задникът ти е лъснал навън.

Амбър се извъртя и прикри седалището си с ръце, а Кели се засмя и затича, за да я настигне. Вървяха една до друга и стигнаха до някакъв старомоден киносалон, от онези с един или два екрана, които още не са завзети и преобразени в мултиплексно кино. Явно прожекцията тъкмо беше приключила, защото от сградата сега се изливаше поток от хора в нощта.

— На тази улица сигурно има повече хора, отколкото съм виждала в този град, откакто сме тук — прошепна Кели.

Двете заобиколиха киносалона и отново се стаиха в сенките малко след него. Кели хвърли поглед през рамо, но зад тях не се задаваше никой. Продължиха да вървят, а тя отново се извърна да погледне назад през свъсени вежди.

— Всичко наред ли е? — попита Амбър.

— Не мисля — отвърна Кели. — Май си имаме компания.

— Поне някой да внимава в картинката — обади се женски глас пред тях, а Кели съзря издължения силует с рога на главата, преди светлината да се отрази по червената кожа и пред очите ѝ да се разкрие гледката на най-красивата жена, която беше виждала някога, с оголени остри искрящобели зъби.

— Здравей, миличка — обади се жената демон.

— Мамо? — беше единственото, което Амбър имаше възможността да промълви.