Опустошение

3

Когато нощта се спусна лениво над хоризонта, Вергил я посрещна подобаващо ядно, а старите му кости потрепериха на хладния въздух. Имаше времена, преди дълги години, когато очакваше мрака с нетърпение, времена, в които спеше непробудно. А имаше и времена, още по-отдавна, когато прекарваше нощите си в съвсем други дейности — като пиеше, забавляваше се и се забъркваше в неприятности.

Напоследък единствените неприятности, които си навличаше, бяха когато мислите му се оплитаха в главата, а единственият сън, който го навестяваше, беше лек, раздразнителен и недостатъчен.

Колко ли пъти се разходи до тоалетната предната вечер? Пет? Шест? Много скоро щеше да му се наложи да си държи гърне до леглото, за да не вземе да се посрами. Или просто щеше да стисне зъби и да постъпи в един от онези старчески домове, в чието име присъстваше неотлъчно „подслон“, „приют“ или „покой“. А много повече би им подхождало „Чакалнята на Господ“.

Въпреки че лятото наближаваше, той увеличи градусите на отоплението. Беше осъзнал, че един е студът по принцип и съвсем друг — този в Аляска. Не му харесваше да му е студено. Никога не му бе харесвало. Беше калифорнийско дете, родено и отгледано на слънце. А тук изживяваше зимата на своя живот в проклетата Аляска. Разумно ли беше? Не, но пък и решенията, довели го тук поначало, не бяха разумни.

Домът му отразяваше като в огледало отминалия му вече живот. Наградите му — всичките пет, заемаха два рафта във витрината. Филмите, в които беше участвал — все евтини продукции, с изключение на „Ад на девет хиляди метра“, бяха засвидетелствани в рамкираните плакати по стените, но не друго, а работата му в телевизията му беше донесла най-ярко признание. „В часа на Маската“, заглавието, внесло върколаци, вампири и ужасяващи номадски проклятия във всекидневните на американските домове за три прекрасни сезона в началото на седемдесетте години на двайсети век, се беше превърнало в култов хит, преди още хората да узнаят точно какво е култов хит, а в центъра му беше Вергил Абърнати в ролята на едноименния герой — Маската: героят с костюм и маска на очи, върл защитник на истината с двата си юмрука в свят, потънал в кошмари.

Три славни години. Това се казваше филм. Ала след това вкусовете на публиката се измениха и вниманието им се разконцентрира, а Маската беше предаден — не от някой враг, убиец или зло създание, а от рейтингите. Или по-скоро от тяхната липса.

Не че съжаляваше, или че беше позволил мислите за онова, което би могло да бъде, да нахлуят в ежедневието му. Не че си позволяваше да мечтае за вчера, вместо да се изправи пред грешките си от днес, които хич не бяха малобройни. Не, нищо подобно не тормозеше Вергил Абърнати, някогашния герой на момчетата от всякакви възрасти и прелъстител на жените. Не, за Вергил Абърнати съществуваше единствено днес. Единствено студената празнина на днешния ден в град, където никога не бе истински желан, в живот, който все повече се отегчаваше от него.

— Сантиментални небивалици — измърмори той на студената си, притихнала къща.

И с какво го бяха заменили, питаше се той (и то не за първи път)? Бърз прочит на програмата за телевизията предостави отговор на въпроса му: риалити предавания и двайсет и четири часови новинарски емисии. Развлекателни шоута и състезания, в които се сбъдваха всички мечти, стига хората зад екраните да те харесат достатъчно много, че да гласуват за теб. Богаташи, забъркващи се в грозни неща. Бедняци, забъркващи се в глупости. А сериалите? Онези със сценарий? Завзети от актьори с дълбоки скули, за които границата между чара и мръщенето беше изключително тънка. Къде се беше дянало изкуството? Къде беше субстанцията? Смени канала и попадна на реклама за лекарство, в чийто безкраен списък от възможни странични ефекти присъстваше и смърт, след което изключи телевизора.

Докторът му беше казал, че за състоянието на сърцето му е важно да избягва всякакви ненужни вълнения. Но и докторът му беше един идиот.

Вергил изгаси лампите. Време беше за лягане. Още един ден беше приключил. Поредният от онези, които си складираше. Беше натрупал доста голям запас. Повече дни, отколкото можеше и да преброи. Не знаеше със сигурност какво ще ги прави, след като ги събере всичките. Може би щеше да ги пусне на свобода. Може би щеше да отиде до Зъбера на Едисън, каменистата оголена местност, от която се откриваше гледка към изоставената каменоломна в скалите зад къщата му, и да ги захвърли на вятъра, да се загледа след тях как пърхат и отлитат, изгубвайки се завинаги. А може би просто щеше да ги натъпче в един буркан и да ги зарови в задния си двор. Всичко го устройваше. Така или иначе нямаше да притрябват на никого другиго.

Запъти се към спалнята си, но спря както винаги на прозореца на всекидневната, за да се вгледа през завесите. Взираше се в съседната къща, където светлината на верандата заискряваше със силата на хиляди слънца всеки път, щом някоя проклета мечка гризли се залуташе в задния двор. Колко ли пъти вече се беше оплакал на проклетия глупак Снайдър? На младини никой дори не се беше осмелявал да му каже „не“, не и когато Вергил присвиеше леденосините си очи. Но и на това му беше отминало времето и нещата вече стояха другояче. Робърт Снайдър беше на около четиресет, подчертано незабележителен осъден престъпник, пуснат от пандиза и въпреки всичко достатъчно самоуверен, та просто да се подсмихва на оплакванията на Вергил. Същински селяндур.

Вергил видя, че сега гледа телевизия. Шоуто на Джими Кимъл или Фалън, или някой от тези. За Вергил всички бяха еднакви. До един изнасяха монолози. Снайдър седеше по бельо с бира в ръка. Като че ли му беше топло. Вергил го ненавиждаше.

Тъкмо щеше да се дръпне и да остави завесата да падне на мястото си, когато долови някакво движение с поглед. В къщата имаше още някого.

Снайдър беше женен, но се разведе преди три години и бившата му се върна при майка си в другия край на града. Как ли се казваше? Няма значение. Важното беше, че откакто жена му го беше напуснала, в къщата на Снайдър не се беше вясвал никой друг. Никакви жени, приятели, никой. Никой, освен Снайдър. А сега тази, тази фигура.

Беше висок, който и да бе. Висок и слаб. Пристъпваше бързо покрай прозорците, но без подчертана настойчивост, от осветена в тъмна стая и пак в осветена. Вергил го изгуби от поглед и се намръщи, питайки се защо изобщо още седеше да наблюдава. Кого го беше грижа дали Робърт Снайдър си е намерил дружка? Него определено — не.

Снайдър пресуши и последните капки от бирата си, изправи се на крака, почесвайки едрия си корем, и закрачи към кухнята си. Застана на мивката, вгледан в отражението си в прозореца, без да забелязва Вергил в притъмнялата му къща право пред очите му. Изми празната бирена бутилка. Явно рециклираше. Е, явно не беше чак толкова лош.

Посетителят му, който и да беше той, се появи в кухнята. Беше блед, със странен цвят на кожата, а устата му беше широка. Прекалено широка. Пристъпи зад Снайдър и го сграбчи. И му прекърши врата.

Сърцето на Вергил подскочи в гърдите и той залегна под рамката на прозореца си. Не знаеше защо реши да залегне. Изглеждаше му като правилния избор. Сега, след като го беше направил обаче, му беше доста трудно да се изправи. Наполовина приклекнал, той се заклатушка към библиотеката си, отдалечавайки се от прозореца. Краката му горяха, тези стари предатели. Когато беше достатъчно далече, се изправи бавно със стонове, докато бедрата му щракаха и гърбът му пукаше.

С малко по-улеснени движения той се промъкна отново до прозореца и надникна. Не се виждаха нито Снайдър, нито другата фигура. Убиецът или го беше завлякъл нанякъде, или го беше оставил да се свлече на място.

Вергил се замисли колко ужасен съсед бе Снайдър. Груб и неуважителен, той го бе заплашвал с физическа разправа неведнъж и макар Вергил да се съмняваше искрено в реалните способности на Снайдър да изпълни заканите си, нямаше как да избяга от факта, че съседът му беше млад мъж на около четиресет, а самият той — старец на близо осемдесет и със сърдечни проблеми. А това по ничии стандарти не беше равнопоставено съревнование.

Само че Снайдър вече не беше млад мъж на около четиресет. Сега той беше безжизнено тяло. Труп. Телесни останки. И всички надежди или мечти, които някога бе таял, си бяха отишли с него, изгубени завинаги в мига, в който онази фигура го обгърна с ръце. Вергил изпита съчувствие към човека, но от онзи тип повърхностно съчувствие, което лесно се забравяше и оставаше назад в мислите.

Вниманието му се прикова от ново раздвижване. Фигурата се движеше към задния вход на къщата.

Вергил се втурна към собствената си кухня и срита някакъв стол по пътя в тъмното. Без да спира да кълне по пътя си до прозореца над мивката, той се вгледа през него в неподдържания заден двор на Снайдър, когато фигурата се изгуби в нощта. На лунната светлина изглеждаше по-дребна. С тъмна коса. Странна работа. Вергил можеше да се закълне, че онзи в кухнята беше плешив. Този не беше и толкова блед и беше облечен в спортни панталони, риза с къс ръкав и елек. Убиецът хвърли поглед в негова посока, а в ума на Вергил изплуваха две мисли.

Първата беше: „Видял ме е, видял ме е и знае, че съм тук“, мисъл, която избледня, когато погледът на убиеца се плъзна около него без да спира, обхождайки заобикалящата го обстановка.

Втората беше: „Познавам този тип. Познавам го, но е невъзможно. Няма как да е той. Онзи, за когото си мисля, е на осемдесет и живее в Арканзас“.

Наблюдаваше как убиецът прескача задната ограда и изчезва в нощта и остана на място близо двайсет минути, преди да може да си отдъхне. Постепенно сърцето му престана да бие в ритъма на тангото. Осени го мисълта, че вероятно е добре да се обади в полицията. Извади телефона си от джоба. Екранът светна прекалено ярко в тъмната му къща и той си припомни с мъка какво да прави с него.

В прозореца се отразиха светлини. Вергил побърза да погледне отново през него и тъкмо навреме съзря полицейска патрулка да отбива пред къщата на Снайдър. Почувства истинско облекчение. Светлините ѝ не бяха включени, но това не беше от значение, особено след като началникът на полицията Новак слезе от колата. Новак беше добро ченге, адски строг, но разумен и справедлив. С него имаше и друг полицай, някакъв едър тип — в главата на Вергил се въртеше името Уудбъри. Докато двамата пристъпваха към входната врата на Снайдър, той обмисляше дали да им разкаже какво беше видял.

Вратата явно беше отключена, тъй като двамата полицаи направо влязоха в къщата. Вергил видя как прекосяват всекидневната, запътили се към кухнята, и застават на мястото, където беше видял Снайдър за последно. Заговориха се със сведени надолу погледи. Не изглеждаха изненадани. Не изглеждаха дори смутени. Наведоха се и когато се изправиха, държаха тялото на Снайдър в двата му края.

— Ах, да ви се не види — прошепна Вергил, проследявайки с поглед как двамата изнасят трупа от къщата и го хвърлят в багажника на колата си. Уудбъри се върна да затвори входната врата, а щом се присъедини отново към Новак, двамата отпътуваха с патрулката.

Вергил стоеше неподвижно в мрака в къщата си.

— Е, някой ще гори в Ада — заяви той.