Опустошение

4

Този път сънуваше нещо съвсем ново.

Амбър си беше отново вкъщи, в Орландо, където беше горещо и задушно и климатикът не работеше, но горещината не ѝ се отразяваше както обичайно. Челото ѝ беше хладно и тя седеше на масата с родителите си и им разказваше за деня си в училище. Никой не я беше тормозил и не я бяха викали в кабинета на директорката Коб, така че денят ѝ бе минал добре.

Родителите ѝ я слушаха внимателно, кимаха и се усмихваха мило, отвръщаха ѝ със съвет или я окуражаваха. Бети седеше до нея на масата, а Бил се суетеше около фурната. Той отвори вратата ѝ и горещината отвътре се разля и сля с топлия въздух в стаята. Амбър от съня започна да се поти.

Изведнъж сънят прескочи във времето, както често се случваше със сънищата, и те вече си приказваха, докато се хранеха. Бил и Бети оставаха незасегнати от жегата, докато потта на Амбър вече се стичаше по лицето ѝ и капеше в чинията ѝ, но пък тя умираше от глад, затова поиска допълнително, след като приключи с порцията си. Родителите ѝ се засмяха, а Бил взе чинията ѝ и стана от масата с ножа за месо в ръка. Отряза голямо парче от печеното, а Амбър забеляза за първи път, че печеното за вечеря беше Имелда, сервирана в огромен сребърен поднос на масата, гарнирана, залята със сос и с божествен аромат.

Бил подаде на Амбър пълната чиния и тя ѝ се нахвърли, дъвчейки крехкото месо, докато стичащите се струйки пот и кръв се сливаха по брадичката ѝ. Беше невероятно. Кожата на Имелда хрущеше в устата ѝ.

В този миг тя осъзна, че сънува, и се събуди.

Първото нещо, което усети, беше студът. Второто беше радостното ръмжене на Чарджъра, докато леко се поклащаше на седалката си в него. А третото — след като отвори очи — болката в ръцете си. Повдигна ги от скута си, като потрепна леко, но не изпищя, което беше напредък. Виждаше единствено върха на пръстите си над дебелите бинтове: бяха лилави и подути и боляха.

— Как се чувстваш? — попита Майло, без да откъсва поглед от тъмния път напред.

— Сякаш всичките ми пръсти са били смазани — отвърна тя.

— Е, не всички — обясни той. — Лекарката каза, че левият ти палец е лошо ранен, но не и счупен.

— А аз седя и се самосъжалявам… — измърмори тя и сведе поглед. — Повръщала ли съм? Не помня да съм повръщала.

— Повърна — отвърна Майло.

— По дяволите — изрече тя, като забеляза, че той е облечен с друга риза. — Да не повърнах и върху теб?

— Да.

— Съжалявам.

— Лекарката ти изписа хапчета. Можеш да изпиеш следващото след малко повече от час.

Което позволи на болката да ескалира достатъчно добре. Амбър се поизправи в седалката си, като внимаваше да не движи много-много ръцете си.

— Онзи тип… каза, че Астарот знае къде отиваме.

Майло кимна.

— Това и сами можехме да го предположим.

— Познаваш ли го?

Майло поклати глава.

— Разбра ли името му?

Амбър се поколеба, но отговори:

— Елиас Маук.

— Чувал съм за него — продължи Майло, — и ме остави с впечатлението, че някога сме били приятели.

— Приятели ли? Та той се опита да те убие.

— Сигурно сме се скарали. Като нищо ще сме били и партньори. Задруга от серийни убийци.

— Не събуди ли някакви спомени? — попита тя. — Гласът му например?

— Никакви — отвърна Майло. — Животът ми е все същото бяло петно, което е от дванайсет години насам.

— Той като че ли, като че ли знаеше, че Майло не е истинското ти име.

— Да. — Навлязоха насред мрачно и пусто кръстовище, а Чарджърът изскърца доволно, като завиха наляво. — Какво ли ще да е то.

Телефонът в якето ѝ иззвъня. Амбър вдигна нагоре бинтованите си ръце.

— А, да — усети се Майло.

Тя се извъртя леко, а той се пресегна, извади телефона от джоба ѝ и вдигна. След това пусна високоговорителя.

— Ам, ало? — обади се гласът от другата страна. — Амбър ли е?

— На телефона — отговори тя.

— А, Амбър, здравей. Джереми е.

— Здрасти, Джереми.

— Онзи, на когото даде стотачка?

— Знам кой си, Джереми.

— Супер — продължи Джереми, — да, извинявай. Та, искаше да знаеш дали се е появила група мотоциклетисти?

Настроението ѝ охладня и тя посърна.

— Да, точно така.

— Ами току-що минаха през града — обясни Джереми. — Преди не повече от две минути. Петима. С дълги коси, кожени якета, бради, целия пакет. Минаха, без изобщо да спират. Не се и огледаха наоколо, просто си караха право напред.

— Благодаря ти, Джереми — отвърна Амбър. — Не харчи парите наведнъж.

Майло затвори и пъхна телефона обратно в джоба на якето ѝ. Тя го погледна.

— На колко часа път от нас е Джереми?

— Около двайсет — отвърна Майло. — Може би двайсет и два. — Той извърна поглед към нея. — Знаехме, че не можем да се отървем от тях.

— Знам — каза тя, — и все пак… щеше да е добре поне веднъж нещо да потръгне добре за нас, нищо повече.

— Астарот може да изпрати когото си поиска — рече Майло. — Фактът си е факт. Хрътките са на поне двайсет часа път от нас, а ние сме на десет часа от Дезълейшън Хил. Никой няма да ни спре.

— Трябва да поспиш.

— И ще. Почти стигнахме Аляска. Веднага щом влезем в щата, ще си почина няколко часа. А когато стигнем където сме се насочили, ще спя цяла нощ.

— Стига всичко, което ни разправят за Дезълейшън Хил, да е вярно.

— Мислиш ли, че Бъкстън ни е излъгал?

— Не — отвърна Амбър. — Но това, че Грегъри е успял да се укрие там за няколко седмици, не означава, че и ние ще можем.

— Не е като да имаме голям избор от варианти пред нас — каза Майло. — Според него и Сияйния демон, и Хрътките нямат да могат да ни проследяват, веднъж щом пристъпим в града, а съм склонен да вярвам, че знае какво говори. Това ще ни даде малко време да си отдъхнем и да си направим поне някакъв план.

— Защото плановете ни винаги се оказват така успешни.

Той не ѝ отговори. А и тя не очакваше отговор.

Продължиха по пътя в познатата и така удобна тишина. Копчето на радиото остана както винаги недокоснато. Дори и да ѝ се приискаше да го включи, бинтованите ѝ пръсти нямаше да ѝ позволят. А и освен това моментите на мълчание вече не я смущаваха и музиката не ѝ трябваше, за да запълва тишината.

Изпи още няколко хапчета и надигащата се болка утихна до поносимо пулсиране, а тя се загледа в безкрайната върволица от дървета през прозореца. Запита се какъв вид ли бяха. Беше трудно да се определи в мрака, но ѝ приличаха на смърчове, макар и изобщо да не беше познавач.

— Какви са тези дървета? — попита тя Майло.

— Зелени — отвърна той и така разговорът им приключи.

Задминаха заспали къщи и коли и внушителна колона от паркирани пикапи с алковни кемпери, които се редяха като възседнали се кучета. В колата стана невъобразимо студено и Амбър се загърна нескопосано с някакво одеяло. Звездите тази нощ бяха удивителни.

— Видя ли звездите? — попита тя Майло.

— Ярки са — измънка той.

Тя кимна. Да. Наистина бяха ярки.

След това заспа, без да сънува, а когато отвори отново очи, Чарджърът намаляваше скорост и пред тях премигваха лениво светлини.

Тя се поизправи в седалката си, а одеялото остана да покрива ръцете ѝ.

— Ченгета?

— Щатска полиция — отвърна Майло. Беше блед, с изопнато лице.

Вече се намираха в Аляска, което означаваше, че е шофирал прекалено дълго. Чарджърът беше започнал да му нашепва.

Амбър огледа полицейския служител с характерното сако и широкопола шапка, вдигнал една ръка. Чарджърът спря пред него и Майло свали стъклото на прозореца си.

— Привет, приятели — поздрави с усмивка полицаят, леко наведен. — Готино возило си имате. От мен да знаете, не се срещат такива мощни коли по пътищата тук. Какъв модел е, шейсет и девета?

— Седемдесета — отвърна Майло.

— 1970-а! — изрече изумено полицаят и подсвирна. — Да му се не види, поддържате я в отлично състояние.

— Благодаря — отвърна Майло.

— За нищо. — Той се наведе още и се усмихна на Амбър. — Привет, млада госпожице!

По брадичката му беше набола брада и ризата не му беше по мярка. Най-горното ѝ копче не можеше да се закопчее. По вратовръзката му имаше кръв.

Това беше достатъчно за Майло. Беше карал в продължение на девет или десет часа без почти никаква почивка и без абсолютно никакъв сън и това му стигаше да го предизвика. Преобрази се, поникнаха му рога и кожата му потъмня до най-мрачното, невъзможно черно, а когато изръмжа, от устата му се разпръсна същата червена искра, с каквато блестяха и очите му. Дръпна полицая за вратовръзката и натисна до долу газта. Чарджърът се изстреля напред и набра скорост, влачейки дерящия се полицай след себе си. Минаха покрай патрулната кола и Амбър съзря гол крак да стърчи в тревата зад нея.

Мъжът в униформата на полицай кълнеше с гъргорещи звуци, вкопчил се отстрани на Чарджъра, докато фучаха нагоре по хълма. Дясната му ръка изчезна за миг, след което се появи отново, стиснала пистолет, който бързо изпусна, когато се натъкнаха на неравност на пътя.

Стигнаха до върха на хълма и пътят се поизравни, а Майло освободи хватката си и инерцията издърпа назад мъжа от прозореца му. Наби спирачки, като че ли за да изпробва дали коланът на Амбър ще издържи, а като резултат само разтърси ръцете ѝ.

Изключи колата от скорост и слезе.

Амбър остана на място, а лекото ръмжене на Чарджъра помагаше да успокои лудо биещото ѝ сърце. Небето просветляваше. Студен и ободряващо свеж въздух нахлу в Чарджъра.

Последва остър писък на болка, който беше рязко заглушен. Тя завъртя огледалото за обратно виждане, за да наблюдава как Майло завлича тялото в храстите. Като приключи с това, си знаеше, че той ще се върне надолу по хълма, ще напъха тялото на истинския полицай в багажника на патрулката му и ще я паркира някъде далеч от хорските погледи.

След това тя щеше да настоява той да поспи. Вече бяха в Аляска с не повече от пет часа път пред тях, а Хрътките все още изоставаха с близо двайсет часа. За пръв път откакто започна всичко, Амбър си позволи да се запита дали пък това не е началото — моментът, в който всичко изведнъж тръгва на добре.