Опустошение

29

Амбър се събуди на някакъв диван, завита презглава с одеяло.

За миг не можеше да си спомни къде се намира. В следващия обаче всичко се върна: Хрътките, родителите ѝ и Кели, отвеждаща я в дома на този старец. Някакъв си Вергил. Миниванът беше паркиран отпред, когато пристигнаха, а Амбър побърза сама да вдигне Майло и да го положи да легне на задната седалка на Чарджъра. Пулсът му едвам се усещаше, а дишането му беше повърхностно, но вече се намираше в колата си, а тя щеше да го излекува. На всяка цена. Просто трябваше да го спаси.

Защото тази нощ беше Адската нощ.

Издърпа одеялото с очакването да се заплете в рогата ѝ, но за нейно учудване, то се плъзна без проблем по лицето ѝ. Огледа ръцете си на светлината на ранното утро: бледи, с розовия цвят на човешка плът. Не се беше преобразила в съня си. Все още усещаше порива, но много по-слабо. Едва доловимо.

Това не я учуди. Даже го беше очаквала. Може да се каже, дори бе разчитала на него.

Отметна одеялото настрана и тихо се повдигна да седне. Останалите още лежаха загърнати в спалните си чували на пода във всекидневната на Вергил. Беше се запознала с него набързо предната нощ. Кели я беше представила, след което той си легна да спи. Не беше сигурна дали другият по-възрастен мъж — май се казваше Хавиер, е съквартирант на Вергил или негов партньор. Мисълта за двама възрастни гейове, които са дошли да живеят чак тук, в Аляска, щеше да ѝ сгрее сърцето, стига да не се бяха спрели точно на този град.

Обу си обувките и стана. Дрехите, с които беше облечена снощи, или по-скоро парцалите, в които се бяха превърнали, вече бяха натъпкани в кофата за боклук. Сега беше облечена с други, широки и намачкани, през които нахлуваше хлад, затова и тя обгърна тялото си с ръце и пристъпи тихо вън от стаята. Две надигна глава да я погледне, прозя се и отново заспа. Амбър отиде до вратата, отвеждаща към гаража, но се поколеба отпред, преди да я отвори. Изрече наум кратка молитва към някого или нещо и се шмугна вътре. Чарджърът беше от другата страна на минивана.

— Моля те, бъди жив — шептеше си тя. — Моля те, бъди жив. Моля те.

Заобиколи минивана и се приближи до Чарджъра, като се наведе, за да погледне през прозореца му. Одеялото, с което беше завила Майло, беше отметнато на задната седалка.

А Майло го нямаше.

Обля я студена вълна и тя се отдръпна от автомобила — този паразит, който го лекуваше и поддържаше, но и който се хранеше с живота му. Не се беше замисляла на какво е способен, ако Майло беше прекалено лошо ранен, дали би могъл да го убие през нощта. Дали би оставил тялото му, или би го присвоил, погълнал напълно, без да остави и следа от него, без дори капка кръв по тапицерията на седалката?

Майло пристъпи до нея.

— Какво ти става?

Тя отскочи изплашено назад, но в следващия миг се хвърли към него и го прегърна силно.

— Ти си жив!

— Ъм, да — изрече той, удържайки на прегръдката с притиснати към себе си ръце.

— Помислих, че колата те е изяла!

— Мне.

Дрехите му бяха чисти. Миришеше на сапун. Тя отпусна прегръдката си и притисна длани към сърцето си, долавяйки пулса му.

— Добре ли си?

— Малко съм схванат — отвърна той, — но иначе да. Чувствам се добре. Не можах да си намеря обувките.

— Няма ги, паднаха вчера.

— По дяволите — изрече Майло. — Бяха ми любими.

Той пристъпи до багажника, който се отвори само при допира му, и извади от чантата си там чифт ботуши.

Амбър го наблюдаваше как ги нахлузва.

— Сигурен ли си, че си добре? Беше в доста окаян вид.

— Колата се грижи за мен — отвърна той. — Както и ти всъщност.

— Отнасям се с внимание към подчинените си.

Майло ѝ подхвърли от закачливите си усмивки.

— О, вярно — на мен ми се плащаше за цялата тази работа, нали така? На бодигард и шофьор. Колко ми дължиш вече?

— Около четиресет или петдесет бона? — подхвърли Амбър. — Нищо работа. А и не е като да го правиш за парите в крайна сметка.

— Заради любовта към работата ми е, да — потвърди той и се поизпъчи. — Е, искаш ли да ме просветлиш за последните събития? Мярнах онези двамата от затвора във всекидневната, а в банята има столче за къпане, все едно някой старец живее тук.

— Казва се Вергил — обясни Амбър. — Не е местен, но е на наша страна. Може би е гей.

— Полезна информация.

— Другите двама във всекидневната са Линда и Уорик. Имат и куче. Родителите ми също са тук.

— Във всекидневната?

— В града. Астарот ги е изпратил, но сега искат ключа на Дейкър Шанкс, за да сключат сделка с Набериус.

— Подли копелета, а?

— Знам какво представлява фестивалът на града. Наричат го Адската нощ. Наемникът на Йеспер, някой си Дългия, подготвя жертвата, Набериус се назобва и всички наоколо се назобват заедно с него. Градът се променя и всеки, който има осемнайсет години, се преобразява.

Майло я изгледа изпод вежди.

— В демон ли?

— Дам. А и още нещо, ченгетата също са демони.

— Това и сам го предположих. Нещо друго?

— Едно момче е изчезнало — Остин Кук. Дългия го е заловил. Но вече знаем кой е Дългия. Крие се под самоличността на мъж на име Морено и държи магазина за техника тук. Кели и останалите от групата казват, че е шейпшифтър.

— Така ли било?

— Попадал ли са на такива?

— Не помня да съм — отвърна Майло и отвори вратата на колата, като се пресегна към задната седалка. Извади пистолета на Фил Дагет със заглушителя.

— Аз обаче все още не разбирам — продължи Амбър. — Да, на Йеспер му се е налагало да убива деца, защото е бил стар и немощен, а те — лесна плячка, но този Дългия е огромен и свръхестествен тип, злодей. Защо Йеспер не му нареди да залавя възрастни хора?

— Може би иска възрастните в града да споделят вината му — отвърна Майло, като извади пълнителя и го заразглежда. — Щом всички са съгласни, че така е редно и това е цената, която са готови да заплатят, за да имат скъпата си Адска нощ, трябва да поемат своята част от отговорността. — С доволен вид той пъхна пълнителя обратно и щракна предпазителя.

Амбър го изчака, докато се занимаваше с пистолета, след което изрече:

— Нямахме възможност да обсъдим онова, което ни разказа Йеспер.

— Дъртото копеле каза много неща.

— Но спомена някакъв демон — Демориел. Познато ли ти е името му?

Майло поклати глава.

— Не, но Йеспер изглежда знаеше за какво говори, а? Като добавим и работата с колата ми, можем да предположим с доста голяма увереност, че този Демориел ме е превърнал в това, което съм. Не че това променя каквото и да било. Няма да тръгна да му тропам на вратата, за да му задавам въпроси сега, като му знам името.

— Добре — отвърна тя. — Просто проверявах.

Той се усмихна.

— Наистина ли си мислеше, че ще те изоставя?

— Не — призна си тя. — Но си мислех да ти предоставя възможността.

— Страшно мило от твоя страна, но се опасявам, че няма да се отървеш толкова лесно.

— В такъв случай имам план.

— Извинявай?

— План — повтори тя. — Имам нещо наум.

Той я изгледа намръщено.

— И ще излезе ли нещо от него?

— Не съм сигурна.

Той се облегна на колата и скръсти ръце.

— Да го чуем.

— Ами мислех си… какво трябва да направим сега? Като начало трябва да се отървем от Хрътките, нали? И не можем да се справим сами.

— Да не предлагаш да се съюзим с родителите ти?

— Какво?! Не, за бога, не. В никакъв случай.

— Добре — отвърна Майло. — Защото не мисля, че би било разумно решение.

— Може ли все пак да ти кажа плана ми? Благодаря. Ето как разбирам тази Адска нощ: представлява изблик на мощ, нали? Като инжекция адреналин, която забиват в сърцето на Набериус и — метафорично казано — силата му изригва, а при изригването се влива в бариерата, за да я подсили. Само че заедно с това се надига и тук горе в града, при което променя обикновените му жители в жадни за убийства демони. Като страничен ефект, който Йеспер не е очаквал. Но пък се е приспособил, тъй като маниерът му е такъв. В крайна сметка основна цел е бариерата. Презарежда се, просто защото има нуждата да бъде презаредена. Преди малко се събудих в този си вид. Без рога. И ти го усещаш, нали? Поривът не пъпли по кожата ми.

— Искаш да кажеш, че влиянието на Набериус отслабва?

— Точно така — отвърна Амбър. — Мисля, че всяка жертва освобождава достатъчно силен прилив на сила, която да презареди всичко за точно една година. В момента изтичат последните няколко часа, откакто ще се навърши една година от миналогодишното жертвоприношение, и ми се струва, че ако можем да предотвратим тазгодишното, бариерата ще отслабне дотолкова, че Хрътките ще успеят да проникнат в града. Може би. Да се надяваме.

Майло я изгледа недоумяващо.

— Искаш да пуснеш Хрътките в града? Това ли е планът ти?

— Първата част от него, да.

— Само да предупредя, че втората част ще трябва да я оправдае много добре.

— Искаме Хрътките да нахлуят тук, защото с влизането им в града ще предоставим на Набериус жертвата му.

— Да не би… да не би да предлагаш да убием детето?

— Не е необходимо да е Остин, нали така? Не е нужно дори да е дете. Може да бъде всеки. Даже мисля, че трябва да е самият Йеспер.

— И как ще ни помогне това на нас?

— В мига, в който Набериус си получи жертвата, ще започне и Адската нощ и всички, които имат осемнайсет години около нас, ще се превърнат в кръвожадни чудовища. Хрътките ще се появят, но вече няма да имат преимуществото на мнозинството пред нас. Ние ще си имаме цяла армия зад гърба.

— На която ще ѝ се иска да убие и нас, и Хрътките наравно.

— Така е. Но ако успеем — всички в тази къща сега, ако намерим безопасно място, където да изчакаме, Хрътките, както и родителите ми, ще се превърнат в единствените мишени.

Майло потри леко наболата си брада.

— Това е… доста добър план.

— Саркастично ли го казваш?

— Не, Амбър.

Тя се усмихна широко.

— Това означава обаче, че не просто трябва да намерим момчето, но и да заловим Йеспер, преди да настъпи нощта. Да имаш някакви брилянтни идеи как би могло да се случи това?

— Ще е лесно да заловим Йеспер. Нали ключът на Дейкър Шанкс е все още в нас? Ще нахлуем в офиса му, ще го издърпаме оттам за кльощавата му ръка и ще си излезем оттам. А колкото до намирането на Остин, Кели и останалите мислят, че го държат в плен в магазина за техника. Всичко днес затваря по-рано, към обяд, така че планират да нахлуят тогава там и мисля, че трябва да им помогнем.

— Ще влязат с взлом в магазина за техника… посред бял ден?

Амбър се замисли.

— Ами, май да, май все пак обмислят да използват задния вход.

— Ще им се наложи.

— Е, какво мислиш? Да им помогнем ли?

Майло се поколеба. Пресегна се отново в колата, отвори жабката и сложи пистолета на Дагет вътре, като извади собствения си пистолет с кобура му. Поизправи гръб и го прикрепи към колана си.

— Може да се окаже опасно — отвърна той, — но пък не е като почти да не умрях вчера. Така че защо пък не?