Опустошение

30

Вергил ги качи в Сиената си, осемместния му миниван. Хавиер седеше до него отпред и двамата не спряха да си говорят цял ден, като постоянно си подхвърляха обиди един към друг. Звучаха обаче някак плахо. Виждаше се, че са изнервени.

Амбър лежеше завита с одеяло, сбутана най-отзад между Майло и Кели. Кели потропваше с пръсти по ръката ѝ, докато чакаха да мине времето. Усещането беше приятно. На седалките пред тях Две ближеше Линда по лицето, която си мълчеше, тихо отвратена.

Миниванът отби. Никой не помръдваше.

— Теренът изглежда чист — съобщи Хавиер.

— Няма никого наоколо — потвърди Вергил.

Останалите се поизправиха на седалките си. Бяха паркирали в уличката зад магазина за техника — делеше ги само една стена, която дори Амбър можеше да събори сама. Както и Вергил, и Хавиер бяха потвърдили, наоколо не се виждаше никой.

— Ще ви изчакаме тук — заяви Вергил. — Ако видим някой да приближава, ще свирна с клаксона и ще се правя на ударен. Най-добре да побързате обаче. Ако някой влезе през входната врата, ще трябва да се справяте сами.

Рони слезе първи, последван от Уорик, Линда и кучето. Преди да слезе, Майло се наведе към шофьорското място и каза:

— Голям почитател съм ви, господин Абърнати. Не изпусках и епизод от сериала ви. Поне така мисля.

— Така мислиш?

— Не помня много-много живота си отпреди дванайсетина години. Но помня вашия сериал.

— Е, предполагам, че си беше наистина запомнящ се и дори амнезията няма шанс срещу него.

— А мен разпозна ли ме? — обади се Хавиер с усмивка.

Майло се намръщи.

— Трябва ли да те познавам отнякъде?

Лицето на Хавиер помръкна. Амбър сръчка Майло и той излезе навън, а тя го последва, като Кели затвори вратата последна след тях.

Изкатериха се по стената, издигната около масивната задна врата на магазина. Кели хвърли бърз поглед на мястото и установи:

— Няма аларма. Обожавам малките градчета — тя приклекна до вратата и извади черна платнена торбичка от джоба си.

— Специалист е по ключалките — обясни Линда.

Кели извърна поглед към Амбър и се ухили:

— Нахлувам по много места.

Рони се обърна към Майло.

— Мислех си за плана ти.

— Не е мой — прекъсна го Майло, — неин е.

— Добре тогава, Амбър, мислех си за плана ти — продължи Рони, — и имам един въпрос. Какво ще стане, ако наистина сработи и бариерата падне?

— Ъм, ами тогава Хрътките ще влязат в града, а местните ще ги разкъсат на парчета.

— Това може би решава твоя проблем, но в крайна сметка какво от това? Тръгваме си оттук, а догодина се повтаря същото нещо.

— Не и ако Йеспер е мъртъв.

— Но Дългия все още ще е наоколо. Какво ще спре него да жертва други деца?

— Не… не знам.

— Правиш го за себе си — заключи Рони. — И го разбирам, разбирам го напълно. Но ние не можем да си тръгнем оттук, докато Остин не е в пълна безопасност и не се сложи веднъж завинаги край на тази работа с Адската нощ. С вас двамата покрай нас ще имаме доста по-добри шансове да успеем и да се измъкнем живи.

— Не сме ние героите, момче — обади се Майло. — Вие сте.

— Значи сте склонни просто да си тръгнете и да оставите нещата да продължават така?

— Не — побърза да отвърне Амбър. — Не бихме го направили.

— О, да, и още как — заяви Майло.

— Не бихме. И… няма да го направим.

Майло я изгледа неодобрително, но не продължи да спори. Амбър извърна поглед към Рони.

— Искам да кажа… вероятно можем да опитаме да убием и Дългия в хода на нещата, ако ни се удаде възможността.

— Това и се надявах да чуя — обади се Кели, като се изправи на крака, завъртя дръжката и бутна вратата да се отвори. — Имаме достъп.

Уорик извади тениската, която беше откраднал от коша с пране на семейство Кук, приклекна и я поднесе към Две, за да усети миризмата ѝ.

— Добре, момчето ми, готов ли си? Ама разбира се, че си. Разбира се, че си. Търсим Остин, нали така? Затова сме тук. Добро кученце. Хайде, върви да го намериш.

Той пусна каишката на Две и кучето се втурна вътре. Всички го последваха.

Магазинът имаше широка витрина отпред, но тя беше почти цялата запълнена с мостри и облепена в реклами, така че през нея почти не навлизаше дневна светлина. Помещението беше тясно, с четири редици рафтове, натъпкани догоре с различни инструменти и оборудване и с хиляди дребни части, повечето от които Амбър никога не беше и виждала и нямаше да разбере за какво са. Миришеше на дървени стърготини и масло.

— Намерил е нещо — съобщи Уорик.

Амбър се присъедини към останалите, застанали пред рафтовете с маркучи. Две душеше ожесточено пода там и започна да дращи с нокти по стената.

— Сигурен ли си, момчето ми? — попита Уорик. — Сигурен ли си, че Остин е там отзад?

Амбър като че ли очакваше Две да изджафка в отговор, но явно не беше необходимо. Уорик закачи каишката на нашийника на Две и го дръпна оттам, а Рони и Линда се приближиха и започнаха да потропват по стената.

— Има нещо зад тази стена — установи Рони и започна да сваля маркучите, докато Линда прокарваше длани по повърхността в търсене на пролука.

— Врата е — отбеляза тя. — Но механизмът, който я отваря, може да е навсякъде.

— Намерих го — обади се Майло, пристъпвайки към тях с брадва в ръце.

Преобрази се в демон, а Линда и Рони отстъпиха неволно по крачка назад. Дори Амбър, която вече го беше виждала стотици пъти в този му вид, усети заплахата очите ѝ да потънат насред тази невъзможна чернота.

Две изръмжа и изджафка, но като видя, че никой не откача, само подскочи напред да подуши весело крака на Майло, докато Уорик не го издърпа. Майло замахна с брадвата към стената, Амбър намери подобна брадва на един от близките рафтове и също се преобрази, като пристъпи до Майло. Започна да налага вратата заедно с него и постепенно движенията им навлязоха в един неуморим, плътен ритъм. Гипсът се пропука и дървото под него започна да се цепи. През процепите навлизаше студен въздух. Амбър беше силна. Имаше ясна цел пред себе си. Беше толкова по-съвършена като демон.

Започнаха да дочуват нечии викове и да рушат все по-бързо вратата, като всеки подхвана по едната ѝ страна, накълцвайки я на парчета, докато пред очите им не се показаха стълби.

Майло се върна в човешкия си вид. Макар и неохотно, Амбър последва примера му. Той пристъпи първи през отвора, а тя тръгна плътно зад него, стиснала здраво брадвата си. Другите се движеха след тях.

— Остин? — провикна се Майло.

— Тук съм! Тук долу!

Слязоха надолу в дълбините на звукоизолирано мазе. В единия му ъгъл имаше тънък дюшек с одеяло и се спускаше верига, завързана около глезена на Остин Кук.

Линда и Рони хукнаха напред.

— Добре ли си? — попита Рони. — Нарани ли те?

— Добре съм — отвърна Остин. — Моля ви, изведете ме оттук. Той закачи ключа на един пирон ей там.

Линда изтича до отсрещната стена, взе ключа и го занесе при момчето. Ключалката изщрака без усилие и очите на Остин се напълниха със сълзи.

— Благодаря ви — изрече той. — Мислех, че ще ме убие. Благодаря ви!

Рони се изправи и го потупа по рамото.

— Ще те отведем в безопасност, чуваш ли? Никой вече няма да те нарани, Остин. Вече си с нас.

В този миг обаче Две започна да лае, като че ли се беше появил самият Дявол, и всички се извърнаха, за да видят как Дългия се задава по стълбите.