Опустошение

22

Беше около единайсет часа, когато поеха по пътя, по който бяха дошли, но не след дълго се отклониха по камениста пътека, набраздена от нечия чиста проба инат, която ги отведе точно в края на града, където ги очакваше полицейска патрулка със запалени фарове, осветяващи петимата от Хрътките.

— Ако просто ни изхвърлите от града, Астарот ще ни убие — изрече Майло.

Новак не му обърна внимание.

— Моля ви — обади се Амбър, навеждайки се леко напред. — Поне ни дайте шанс да се защитим. Свалете ни белезниците.

— Сядай долу — предупреди я Луси.

— Шериф Новак, моля ви.

— Сядай долу ти казах! — сопна се Луси.

Амбър се облегна на седалката. Белезниците прорязваха китките ѝ.

Джипът отби до патрулката. Очакваше ги ченге, същият тип, когото бяха срещнали предната вечер. Отбиха и постояха мълчаливо известно време, достатъчно дълго, та Амбър да се обнадежди, че Новак ще промени решението си.

— Да приключваме с тази работа — каза накрая Новак и вратите на джипа се отвориха.

Полицай Дънкан издърпа Амбър в студената нощ. Тя не се опита да се съпротивлява, докато я отвеждаше право към Хрътките. Нямаше смисъл.

Хрътките чакаха отвъд невидимата бариера. Не помръдваха. Не промълвиха и думичка. Просто стояха там с наболи бради и слънчеви очила, дори по това време на деня, когато мракът се спускаше главоломно над тях. Кротуваха в мълчание. В очакване.

Дънкан стискаше здраво. Амбър можеше да се отскубне от него, ако се преобразеше и си счупеше китките, но пък на него му трябваше просто едно леко побутване и тя щеше да полети в обятията на Хрътките. Новак вървеше от другата ѝ страна, а до него идваше Майло, приклещен между Ортман и Луси.

Новак огледа всеки един от Хрътките и те отвърнаха на погледа му. Секундите се влачеха: десет, петнайсет.

Новак се изсмя сухо и поклати глава.

— Ех, колко жалко — изрече той най-сетне към един от Хрътките, застанал точно пред него. — Щях да ви ги предам, съвсем сериозното намерение имах да го сторя. Само да не изглеждахте така самодоволно от тази работа.

Хрътките запазиха неразгадаемите си изражения и не предприеха нищо, когато Новак се извърна към Луси.

— Отведете ги обратно в колата — нареди той. — И ги пуснете някъде другаде по границата на града. Вие си решете къде.

— Наистина ли, шерифе?

— Не виждам причина да улесняваме работата на палетата на Астарот — изрече Новак и отново се обърна към Хрътката. — Ще ви се наложи да поджафкате за вечерята си, кученца.

В следващия миг вече издърпваха Амбър обратно към джипа. Дънкан отвори вратата и направо я хвърли отново вътре, а Майло беше натикан откъм отсрещната страна. Луси скочи зад волана, а Ортман се настани до нея, когато тя запали двигателя и направи обратен завой, разпръсквайки камъчета и вдигайки прах наоколо. Амбър извърна поглед към Хрътките, които сега се качваха на моторите си и се подготвяха за преследване.

— Бихте могли да ни оставите при нашата кола — предложи Майло. — Така ще ги изведем далече оттук.

Луси не му отговори. Стиснала здраво волана, тя ги прекара през покрайнините на Дезълейшън Хил с главоломна скорост, като прекършваше клони по пътя си и едвам не свали окачването на джипа. Светлината от фаровете, движещи се по периметъра на града вече се открояваше само в далечината.

Встрани от тях се откри тесен път и те завиха рязко по него, а Амбър се блъсна силно в Майло до нея. Опитаха да се поизправят, но в следващия миг Амбър полетя на другата страна и удари главата си в прозореца. Луси изключи фаровете на джипа и отпусна газта, а дърветата покрай тях се размиха на фона на нощното небе.

Не след дълго Луси натисна спирачката, а Амбър изруга, като се свлече почти изцяло от седалката си. В следващия миг вратата вече беше отворена и Ортман я издърпваше навън.

— Вървете — изрече той. — Бягайте!

Тя се освободи от хватката му и се огледа в опит да се ориентира в новата обстановка. Луси я хвана за ръка и я заведе при Майло. Посочи и на двама им един дънер пред тях и обясни:

— Ето там минава границата, така че по-добре да се затичате.

Майло я погледна.

— Дай ми ключовете, дай ни възможността да избягаме с колата.

— Най-добре вече да бягате.

— Дай ни поне шанса да се бием, да му се не види!

— Бягайте ви казвам — повтори Луси и извади пушка от джипа. — Ако забележим, че се опитате да се върнете назад, ще ви застреляме в краката.

Вече се чуваше. Шумът от двигател на мотоциклет.

— На практика ни изпращате да умрем — заяви Амбър.

Луси се обърна към Ортман:

— Карай до края на фермата с воденицата — нареди тя, — с включени дълги светлини. Ако трябва, пусни и сирената. Нека Хрътките тръгнат по теб.

— Заемам се — отвърна Ортман, качи се на джипа, запали фаровете и потегли с пълна газ.

Луси извади малко ключе от джоба си и го тикна в ръцете на Амбър.

— А сега вървете — нареди тя. — Веднага.

Майло се затича, а Амбър го последва. В мига, в който преминаха линията отвъд дънера, онзи инстинктивен порив да се преобрази напусна напълно тялото ѝ. Тичаха с всички сили към дърветата пред тях и едва успяха да се скрият точно в мига, в който един от Хрътките профуча покрай тях, засилил се след полицейския джип.

Амбър се загледа след него, след което се обърна към Майло. Той вече беше продължил напред и тя бързо го изгуби от поглед в мрака.

— Майло! — прошепна тя и се затича след него. — Майло, почакай!

Майло спря за миг, докато я изчака да се приближи и използва времето да приклекне и прехвърли веригата на белезниците под краката си, така че ръцете му да са пред него. Тръгна напред, преди тя да успее да го стигне.

— Тя ми даде ключовете — изрече Амбър. — Почакай малко.

— Отвъд бариерата сме — отвърна той, без да се обръща да я погледне. — Което означава, че могат да те надушат отново във всеки момент. Онова ченге с колата няма да успее да заблуди Хрътката за прекалено дълго.

И сякаш за да докаже правотата на думите му, се дочу ревът на мотора на Хрътката, приближаващ отново към тях. Последваха я и останалите мотоциклети, задаващи се някъде пред тях. През дърветата се процедиха светлините на фаровете им.

— По дяволите — прошепна Амбър.

Ускориха крачка.

Един от мотоциклетите беше наблизо. Много близо до тях. Земята под краката им се превръщаше в пелена от мрак и Амбър едва не се строполи на няколко пъти, препъвайки се в корени, дървени трупи, лиани или камъни, но продължаваше да тича и да ускорява бяг все повече, докато моторът се приближаваше, но с изключен фар, така че да е невъзможно да разберат къде точно се намира, тъй като звуците отекваха все по-гръмко около тях сега. В следващия миг се озова на пътя точно в мига, в който един мотор се вряза в Майло и го запрати във въздуха.

— Майло! — извика тя, а Хрътката наби спирачки и зави на сто и осемдесет градуса в облак прах, включвайки светлините на мотоциклета, а Амбър побърза да приклекне обратно, преди да я забележи.

Майло се изтърколи и спря неподвижно на пътя, а Хрътката се приближи бавно с мотора си към него. Амбър наблюдаваше как Майло се поизправя на лакти и се опитва да положи колене на земята. Хрътката го подмина леко и спря, като подпря мотора на стъпенката му и слезе от него. Носеше верига в ръце, и то доста тежка, и я въртеше. Майло застана на едно коляно, тъкмо когато Хрътката стовари веригата в слепоочието му.

Още една Хрътка се появи с рев на мотор, а Амбър се присви сред дърветата, докато онзи оглеждаше мрака около тях на светлината на фара. Тя отново вдигна поглед, когато сметна, че е безопасно. Онзи заобиколи първия, който през това време вече беше закачил веригата на белезниците на Майло, и изчезна. Останалият с веригата закачи другия ѝ край на мотора си и го възседна.

— Не… — прошепна Амбър.

Моторът изрева и се изстреля напред, веригата се опъна и завлече Майло след себе си. Амбър не можа да издържи. Изскочи от скривалището си и изпищя, но Майло вече беше потънал в мрака.

Тя стоеше неподвижно, а мислите ѝ потънаха в ужасен хаос. Задните светлини на мотоциклета потънаха в нощта отвъд завоя. Пътят се виеше. Тоест, ако извадеше късмет…

Тя се хвърли наляво и затича през дърветата, а обувките ѝ не спираха да се хлъзгат по лекия склон. В демонския си вид сигурно щеше да преодолее това дребно хълмче без никакви проблеми, но тя си каза, че няма да позволи на вродените си слабости да я спрат. Не и този път.

Стигна върха му и излезе отново на пътя точно когато първият, потеглил преди малко, премина. Тя приклекна задъхана в мрака и зачака. И какво точно щеше да направи? Какво, по дяволите, си мислеше, че може да стори? Ако се преобразеше, щеше да си счупи проклетите китки, а тогава с какво точно щеше да е полезна на Майло?

Усети ключа, дребен и замръзнал, в потните си длани. Успя да го задържи здраво и започна да търси ключалката, тропайки с него по белезниците.

— Хайде де — изрева тя на себе си. — Хайде, безполезно дребно такова.

Вторият се приближаваше с висока скорост. Амбър различи Майло зад него, лашкащ се на веригата. От триенето по пътя ризата му беше разкъсана, а дънките, долните му гащи и обувките му се бяха смъкнали. Целият в кръв, той беше покъртителна гледка.

Ключът влезе в ключалката и Амбър почувства прилив на надежда в гърдите си. Хрътката премина точно до мястото, където тя беше приклекнала, все така влачейки Майло след себе си.

Амбър задържа ръцете си близо една до друга, като внимаваше ключът да не се плъзне от ключалката, прекоси пътя и се затича по следващия хълм. Краката ѝ горяха и крещяха да спре, но тя продължаваше да се изкачва, доловила рева и на останалите мотоциклети, приближаващи се от всички посоки. Явно усещаха, че е наблизо, но ако можеха и да определят точното ѝ местоположение, едва ли щеше да успее да остане така дълго далеч от погледите им.

Идваха отдолу и се изкачваха по завоите, за да се присъединят към останалите двама. Хълмът се изравни и Амбър приклекна, пое си три дълбоки глътки въздух, разтърси крака и продължи да тича в мрака от дърво към дърво.

Хрътките се бяха отклонили от пътя, струпвайки се на широка равна поляна насред гората. Тя остана встрани от ярката светлина, хвърляна от фаровете им, а ревът на двигателите им замаскираше непохватните ѝ крачки. Бяха слезли от моторите си. Един от тях извади болтови клещи от багажника си, а останалите се приближиха напред с вериги в ръце. Всички приклекнаха до Майло и го скриха от погледа на Амбър.

Тя се съсредоточи върху ключалката. Опита да завърти ключа, но изглеждаше заседнал. Потта се стичаше и пареше в очите ѝ. Вдигна поглед, за да види как четирима от Хрътките се връщат при мотоциклетите си и ритат стъпенките, на които се подпираха. Задните им светлини окъпаха Майло в червено сияние. Беше гол с липсващи големи парчета от кожата. Около китките и глезените му бяха завързани вериги. Хрътките закрепиха другите им краища на моторите си.

Амбър усети как всички сили напускат тялото ѝ.

Мотоциклетите се задвижиха бавно, сантиметър по сантиметър в четири различни посоки, докато веригите не се опънаха докрай. Майло беше повдигнат леко от земята. Отвори уста, за да изкрещи, но писъкът му беше заглушен от рева на двигателите им.

Петият от хрътките, онзи с „Харли“, крачеше лениво в кръг около останалите в очакване Амбър да се предаде. Ревът на двигателите отекваше още по-гръмко. Знаеха, че е наблизо. Знаеха, че ги наблюдава. И посланието им беше ясно.

Предай се, или ще разкъсаме Майло на парчета.