Опустошение

37

Колата на Оскар Морено беше пред къщата му. Вергил и Хавиер седяха в Сиената, паркирана на отсрещната страна на пътя.

— Какво ти става? — попита Хавиер.

Вергил го изгледа недоумяващо.

— Как така какво ми става?

— Държиш се грубо и си раздразнителен.

— Че нямам ли правото да съм? Този град гъмжи от зло.

— Така ли? — отвърна Хавиер. — Същото важи и за Холивуд. Би трябвало да си свикнал.

— Точно сега в онази къща ей там има някакво… чудовище, което може да е отвлякло поредното дете в рамките на няколкото часа тази сутрин. И тъкмо сега там е възможно да е затворено ужасено до смърт дете, а ние какво правим през това време?

— Ами единият от нас се изнервя прекомерно за нещо.

— Седим и гледаме — заяви Вергил. — Седим в тая кола, без дори да знаем какво става там, докато останалите младежи излагат живота си на опасност в битката със силите на мрака.

— Е, и?

— Това трябваше да е моя работа, да му се не види! И сам си разследвах всичко това достатъчно добре. Разкрих кой е Дългия и сглобявах пъзела парче по парче. Да, напредвах доста бавно, а и нямах на разположение всички части, но бях на прав път. А сега, изведнъж се оказвам встрани от главното действие.

— Хмм — обади се Хавиер. — Забелязах, че нито веднъж през този ти кратък монолог не ме спомена.

— Ами, ще ме прощаваш, ама до този момент не си направил нищо кой знае колко забележително.

— Но бях неотлъчно там — оправда се Хавиер, навеждайки се напред, за да вдигне обвинително пръст към него. — Във всеки един миг от случващото се.

— Освен в началото.

— Онзи кучи син използва не кое да е, а моето лице!

— Вероятно е решил, че на тебе няма да ти е необходимо повече.

Хавиер се облегна ядосано обратно на седалката си.

— Като толкова много искаш да умреш, защо просто не вървиш да те убият? Върви право в къщата и я претърси за отвлечени деца.

— Защото останалите са прави — отвърна нещастно Вергил. — Стар съм вече.

— И нямаш никаква представа какво правиш?

— Това пък какво трябва да означава?

— Означава, че си актьор, Вергил. Играеш роли. Преструваш се. Нали помниш, че сериалът не беше реалност? Никога не си се сражавал срещу силите на мрака в реалния си живот. Нямаш си и идея откъде да започнеш.

— Може и така да е, ама в добрите стари времена.

— И да се беше случило в добрите стари времена, пак нямаше да знаеш откъде да започнеш — прекъсна го Хавиер. — Тези деца са още младежи, така е, но това им е работата. Остави ги да си я свършат сами.

— Ама то просто, е против принципите ми, разбираш ли?

— И така да е, ще го преживееш. Те си имат свои планове.

— И дори не ти е любопитно?

— Какво?

— Защо е избрал твоето лице?

Хавиер се поколеба, но сви рамене.

— Сигурно е ценител на красивите лица. Вероятно му е отворило много врати.

— Мда — отвърна Вергил. — Може би. Но не би ли искал да разбереш?

— Разбира се, че бих. Но като цяло бих искал много неща.

— Знаеш ли защо не стана по-голяма звезда, Хавиер?

Хавиер въздъхна.

— Ако пак ми заговориш за кози.

— Защото макар и да имаше толкова много неща, които желаеше — било то някаква връзка или някоя работа или роля, ти никога не прояви необходимата решителност да протегнеш ръка и да си ги вземеш. През целия си живот си играл на сигурно, а това винаги те е дърпало назад.

— Нямах представа, че ме познаваш толкова добре.

— Лесно се уча. И въпреки всичко, никога не е прекалено късно да се научиш да улавяш момента, Хавиер. Улови момента и се възползвай от възможността.

— Клишета, клишета, клишета. Затова и винаги ти е трябвал сценарист, който да ти слага думите в устата.

— Може и да се провалиш — продължи несмутимо Вергил, — може и да ти откажат или да те погледнат презрително, дори да ти се присмеят, но поне ще си се възползвал от възможността.

— Вече му загубих нишката на онова, в което се опитваш да ме убедиш.

— Трябва да влезем там и да се уверим, че Дългия не е отвлякъл друго дете.

— Това е пълна лудост.

— А как би се почувствал, ако разбереш, че там е имало дете, на което сме могли да помогнем? Което сме могли да спасим, ако не бяхме такива страхливци?

Хавиер въздъхна.

— А тогава ще млъкнеш ли?

— Временно.

— Тогава съм за, шантав нещастнико.

Двамата слязоха от колата и закопчаха догоре якетата си заради студа.

— Имаме ли оръжие? — попита Хавиер.

— Разполагаме с мозъците си.

— Тоест нямаме.

Пресякоха улицата.

— Да се промъкнем отзад — предложи Вергил.

— Добра идея — отвърна Хавиер. — Да отложим ужасната си смърт с още няколко минути.

— Няма да умрем — заяви Вергил с по-тих глас, защото вече заобикаляха покрай къщата. — Ако ни хванат, ще си измислим нещо. Ще импровизираме.

— Тебе хич не те бива в импровизирането.

— Тогава ти ще импровизираш.

— Ще го попитам дали е открил Бог.

— Да — отвърна Вергил. — Звучи добре.

— Освен пък ако не смяташ, че споменаването на Бог би го ядосало? Като се има предвид за кого работи.

— Добре, да не споменаваме Бог тогава. Ами какво ще кажеш да предлагаме нещо? Например застраховка-живот?

— Кой би сключил договор за застраховка-живот с двама дърти нещастници като нас?

— Ние няма реално да предлагаме сключването, просто ще разпространяваме мълвата.

— И все пак, ами ако продаваме енциклопедии?

— Добре, така да бъде, все тая.

— Никой вече не си купува енциклопедии — обади се глас зад тях.

Хавиер изкрещя, а сърцето на Вергил щеше да изскочи от гърдите. Двамата се извърнаха непохватно към приближаващия към тях Оскар Морено, който се усмихваше широко.

— В днешно време хората използват интернет, за да си намерят нужната информация. Продавачи на енциклопедии нямаше да е добро прикритие, господа, дори и да не знаех кои сте всъщност. Да си дойдем на думата — сигурно го чувате постоянно, но, съм ви страшно голям фен.

— И ние знаем кой си ти всъщност — обади се Хавиер. — И ако нещо се случи с нас, тайната ти няма да остане тайна задълго. Има хора, които знаят къде точно се намираме.

— Уверявам ви, нямам представа за какво говорите.

— Ти си убиец на деца! — заяви Вергил.

Усмивката на Морено се стопи.

— Ще ви помоля да не повишавате тон, господин Абърнати, така както и аз не идвам неканен във вашата къща да сипя от обиди по ваш адрес. Да, убивал съм деца. Но не само. Убивал съм всякакви хора през годините.

— Защо аз? — попита Хавиер. — Защо използваш точно моето лице?

Морено се усмихна отново.

— Винаги съм обичал телевизията. Може да се каже, че тя ме обучи. Показа ми как да общувам с хората, как да завързвам взаимоотношения, разучавах я. Ние от моя вид не сме социални типове, но част от мен като че ли винаги е търсела, някаква връзка, така предполагам. А сега я имам. Имам семейство благодарение на прекрасния ви сериал и на всички други прекрасни предавания като него.

— Но защо точно аз?

— Дойдох в Дезълейшън Хил преди много време — продължи Морено, — бях никой. Бях създанието, на което викаха „Дългия“. Имах една простичка цел, която изпълнявах в продължение на дълги години. Но нещо ми липсваше. Липсваше ми самоличност. Тогава в града дойдохте вие, господин Абърнати. За разлика от много други, аз ви разпознах веднага. Даже сме разговаряли — два пъти. И двата пъти бях с различно лице, така че вероятно не ме помните.

— Срещам се с много хора — изрече предпазливо Вергил.

— Разбира се — отвърна Морено, — убеден съм, че е така. Знаех, че няма да си спомните за мен. Все пак тогава нямах самоличност. Но сега имам. Дадох си сметка, че ми е необходимо лице, на базата на което да я изградя — лице, което да запазя като свое собствено. В Дезълейшън Хил вече имаше един Маската, така че му оставаше да си има и свой Ернесто Коварния. С неговото лице се ожених, с него закупих магазина си за техника, с него се вписах в този град. Кметът Йеспер ми помогна, разбира се, но всичко стана възможно благодарение на това лице.

— И това ли е? — попита намръщено Хавиер. — Това е всичко?!

Морено го погледна угрижено.

— Надявахте се на нещо друго, нали? Нещо, по-значимо. Ех, съжалявам. Сега ми стана неудобно.

— Няма нищо — намеси се Вергил. — Е, получихме информацията, за която дойдохме тук. Вече знаем всичко. По-добре да си вървим.

Морено застана на пътя им, вперил в тях поглед, пропит с дълбоко съжаление.

— Опасявам се, че не мога да го позволя.

Колената на Вергил се разтрепериха осезаемо.

— И какво ще направиш? Ще ни убиеш ли? Ще затриеш Маската и Коварния? Наистина ли това е желанието ти? Ще можеш ли да живееш с тази мисъл?

— Ласкаете ме — отвърна Морено.

— Прощавай?

— Явно представлението ми е било наистина убедително, щом сте повярвали, че съм способен да изпитам угризения или състрадание.

Вергил преглътна мъчително.

— Тогава, вземи нас в замяна.

— Извинете?

— Нали ти взеха Остин? Разполагаш ли с друго дете? Ако да — за Бога, пусни го. Пощади живота му. Ние сме вече стари. Ако ще ни убиваш, поне придай смисъл на смъртта ни. Пусни детето да си върви.

— Бихте се пожертвали? — попита Морено. — И вие ли, господин Санторум? Бихте заменили детето като жертвоприношение?

— Ами аз, ако ти трябва само един, предлагам да отведеш него. Ако ти трябват двама, е, да, предполагам.

Морено издаде дълбок гърлен звук на изненада.

— Много добре. Вероятно това, че сте двама, ще компенсира и напредналата ви възраст. Количество в замяна на качество, ако щете. Приемам предложението ви. Господин Абърнати, вратата на мазето е отключена.

— Тук ли? — попита Вергил. — В това мазе?

— Винаги извършвам жертвоприношението няколко часа преди уречения час на смъртта, за да съм подсигурен, ако нещо се обърка. Жертвите могат да крещят колкото си искат, никой не ги чува. А сега, ако обичате.

Вергил се поколеба, но не виждаше какво друго му остава, освен да се подчини. Хвана дръжките пред себе си и дръпна, а пред него се откриха стълби, отвеждащи надолу. Пристъпи първи с Хавиер след себе си, а лампата се запали автоматично. Морено вървеше последен, като затвори вратите след тях.

Мазето беше огромно, просторно и чисто. Също така и звукоизолирано. Вляво от тях имаше друго стълбище, отвеждащо нагоре към врата, която вероятно беше към самата къща. На стената в тяхно дясно висяха един ред вериги. Но друго дете тук долу нямаше.

Вергил изрече през зъби:

— Не държиш в плен друго дете, нали?

— Подведох ви — призна си Морено. — Разбирате ли, има си правила. Градът решава кое е детето, което да бъде пожертвано. Ако просто си избера произволно някое друго, защо ще им е да си правят труда да гласуват пак в бъдеще? Този навик е важен за тях. Той е всичко за тях.

Вергил и Хавиер стояха неподвижно един до друг. Хавиер изхленчи, но остана прав. Десният му крак се тресеше толкова силно, че Вергил се опасяваше, че ще изскочи от таза му — никак не беше невъзможно, трябваше да се признае.

— Значи сега, просто ще ни убиеш? — попита Вергил.

— Сега ще ви закопчея с вериги — заяви Морено. — А точно в единайсет и двайсет и четири ще сляза отново тук долу и ще ви отведа при Набериус.

— Добре.

— И тогава той ще ви убие.