Опустошение

58

Амбър се беше свила на кълбо и едва си поемаше дъх на пода в огледалната зала в замъка на Сияйния демон.

— Признавам — изрече Астарот, — изненадваш ме. След обещаващото ти изплъзване онзи път, още в самото начало на бягството ти, не съм си и помислял, че ще се върнеш тук по собствена воля. И за какво? За да спасиш приятеля си? Не съм и планирал да го нараня, Амбър. Поне не съм аз този, който ще го направи.

Амбър вдигна поглед към мястото, където лежеше Майло и където Жокера отиваше сега с масивна верига в ръце.

— Пусни го — изрече гърлено Амбър.

Астарот извърна черните си очи към нея.

— Приятелят ти ще бъде върнат на Демориел, демонът, който го е посветил като такъв. Няма нужда да се притесняваш вече за него.

С бавни движения и опипвайки наоколо, Жокера постави веригата на врата на Майло.

— Имаш мен — изрече Амбър, поклащайки глава. — Пусни го.

— Можеш да преговаряш само когато имаш да предложиш нещо равностойно — отвърна Астарот. — А ти идваш с празни ръце, Амбър.

Очите на Амбър се напълниха със сълзи. Тя се изправи леко и се подпря на един лакът. Дишането ѝ все още не се беше нормализирало.

— Вината не е негова — успя да измърмори тя. — За всичко съм виновна аз.

— Но той ти помогна да избягаш.

— Защото аз го помолих. Моля те. Ще направя каквото кажеш.

Астарот я погледна, замълчал за миг.

— Интересно.

Тя се улови за заинтересоваността в гласа му.

— Само кажи какво. — Тя се изправи мъчително на крака. — Кажи ми какво искаш да направя и ще го направя.

— Ще се съгласиш на сделка с такава готовност?

— Готова съм да направя всичко.

От устата му се отрони развеселен звук, почти като смях, но не точно.

— Та ти уби моя представител — заяви той. — Един от най-верните ми. В продължение на стотици години той беше моят глас на земята. Беше моите очи, уши и ръце. Той даваше воля на гнева ми, подсигуряваше отмъщенията ми, грижеше се за изпълнението на наказанията ми. А ти го уби.

Тя кимна.

— Какво бих могла да направя? Как да ти се реванширам?

— Имам нужда от нов представител.

Амбър кимна отново.

— Мога да ти намеря нов. Без проблем. Кажи ми само откъде да започна да търся.

— Ти — изрече Астарот и се изправи. — Ти ще бъдеш моят представител.

Амбър премигна недоумяващо.

— Какво?!

— Подмами ме. Изплъзна ми се. Обиждаше ме. Изпратих Адските хрътки по петите ти, а само един от тях се завърна жив, и то за да ми доведе само приятелчето ти. Доказала си се като достойна за тази позиция.

— Но, аз не мога да съм ти представител — отвърна Амбър. — Аз… аз не съм лоша.

— Човешкият морал слабо ме интересува — отвърна Астарот. — Ако ми откажеш, приятелчето ти ще бъде предадено на Демориел, който най-вероятно ще погълне душата му в мига, в който го види. А теб ще изтезавам, унижавам и разруша напълно. Ще те накарам да страдаш в продължение на стотици хиляди години или пък докато ми писне от крясъците ти. Та, какво ще кажеш за предложението ми?

— Какво… какво ще означава? Какво ще трябва да правя?

— Каквото ти кажа. Първата ти задачка ще е проста — да се увериш, че няма да се случи нищо с брат ми. Искам да остане в онази килия за цяла вечност.

— А трябва ли… трябва ли да живея тук?

Астарот се усмихна хладно.

— Мястото ти е сред живите. Поне засега.

— И Майло ще бъде пуснат на свобода, нали? Ще го оставиш да се върне заедно с мен?

— Разбира се. Но това е последният ти шанс. Приемаш ли?

— Аз… приемам — отвърна тя.

Астарот се усмихна отново.

— Много добре. Свали му оковите, Жокер.

Жокера изпълни заръчаното му.

— Можеш да го отведеш с теб, след като приключиш — заяви Астарот.

— След като приключа с какво?

— С храненето от плътта ми и пиенето на кръвта ми, разбира се — изрече той и протегна ръката си.

— А-а — отвърна Амбър.

Краката ѝ не ѝ се подчиняваха напълно, но тя успя в крайна сметка да ги накара да се размърдат и се придвижи бавно до трона на Сияйния демон. Той не каза нищо повече, не ѝ даде никакви други насоки, затова тя пое внимателно ръката му и я поднесе към устата си.

Беше изяла Алистър. И Бенджамин. Беше изяла един мъртъв човек, както и един жив. Беше пристъпвала прекалено далеч отвъд пределите на неочакваното поведение и си мислеше, че няма да има нищо, за което да не е подготвена. И въпреки това, с първата хапка.

Захапа бавно, а острите ѝ зъби потънаха в учудващо крехката плът на Астарот. Плисна златна кръв, изпълвайки устата ѝ със сладост, разливаща се в гърлото ѝ. Погледът ѝ се премрежи и очите ѝ се затвориха, а тя стисна ръката му с двете си длани и заби още по-жадно зъби в плътта му. Боже, колко невероятна беше кръвта му! Топлината се разля от гърлото към стомаха и по цялото ѝ тяло. Когато достигна ребрата ѝ, тя усети как болката в тях изчезва и дори как всяко едно от тях заздравява. Всички наранявания и драскотини, всички счупвания и навяхвания — всички бяха обхванати до едно от разпростиращата се топлина.

Тя отдръпна леко устни и започна да дъвче и преглъща — беше замайващо. Вкусът беше несравним. И беше повече от засищащо, повече от опияняващо. Беше истинска наслада. Сърцето ѝ заби лудо в гърдите. По кожата ѝ се разля пращящ заряд. Отхапа отново, откъсвайки голямо парче месо, преглътна го и отново впи устни в ръката му. Дълбоко от гърлото ѝ се отрони стон. Левият ѝ крак потреперваше. Цялата тя се изви и задълба в нови бразди в плътта му, пиейки още и още кръв. Насладата нарастваше. Ескалираше. Боже, чувстваше, че всеки миг…

Всеки миг щеше да експлодира. По тялото ѝ преминаваха вълна след вълна от усещания и с всяка следваща се усилваха все повече и повече, ставаха все по-осезаеми и силни, докато накрая достигнаха най-връхната си точка и нямаше накъде повече да се простират и тя реално избухна — всяко едно нервно окончание запя в хармоничен екстаз, всяка клетка в тялото ѝ затанцува насред бурни пламъци, тя нададе силен вик, пусна ръката му и се свлече задъхана на каменния под.

Астарот поднесе другата си ръка над разранената си предмишница и тя започна да се изцелява.

— Сега вече си яла от плътта ми — изрече той — и пила от кръвта ми. Ти ще бъдеш моят глас на земята. Ти ще бъдеш моите очи, уши, моите ръце. Ще даваш воля на гнева ми, ще подсигуряваш отмъщенията ми и ще изпълняваш наказанията ми. Изправи се.

Амбър се надигна бавно, загледана в отражението си в огледалните стени.

Беше по-висока. Беше още по-висока и могъща дори от преди. Едва се побираше в силно опънатите си дрехи. Кожата ѝ беше все така великолепна, във великолепно червено, но сега определено дори искреше. Рогата ѝ също бяха пораснали. Вече на практика бяха придобили вида на еленови рога — горди и величествени. Беше повече от разкошна. Беше нещо, което не се вписваше в никакви ограничения.

— Убий Хрътката — нареди Астарот.

Амбър откъсна поглед от отражението си.

Вече беше по-висока от Хрътката, дори без да се смятат рогата ѝ. Жълтите му очи я гледаха ококорено. Той изрева и отстъпи крачка назад. Астарот не му обръщаше внимание, приковал поглед в нея.

— За какво ми е притрябвал само един от тях? Братята му се провалиха. Той се провали. Убий го още сега, за да започна на чисто.

Амбър премигна недоумяващо, отне ѝ известно време, докато осъзнае напълно нарежданията му. Тя забеляза шока и страха, изписани на лицето на Хрътката, долови съпротивлението в рева му, при който лъснаха и острите му зъби. Дори да искаше, нямаше да може да го убие. Пръстите я сърбяха. Той беше прекалено силен, прекалено свиреп — беше я повалил с едно небрежно махване на ръката. А в този замък, насред земите на Окървавения крал, даже беше още повече от това. Не можеше да се мери с него. А и освен това не беше убиец. Не можеше просто да убива по команда. Остра болка я прониза в пространството зад очите ѝ.

Не беше невинна жертва, никак даже. Дори беше точно обратното. Хрътката беше убиец, чудовище, което се подчиняваше на заповеди и убиваше, без да задава въпроси. Тъкмо този тук от Хрътките беше и онзи, който я бе нападнал на улицата, който бе завлякъл Майло с верига зад мотора си. Ако някой заслужаваше да умре, то това беше той.

Но тя не можеше да го направи. Той беше по-едър, по-силен.

Не, почакай. Не беше. Вече не беше.

Амбър пристъпи към Хрътката, от главоболието ѝ нямаше и следа и сърбежът в пръстите ѝ изчезна. Хрътката посегна към нея, а тя се сепна, удивена как лявата ѝ длан неусетно обхвана китката му. Макар и без ясна представа какво да е следващото ѝ движение, тя я извъртя и издърпа Хрътката, така че той изгуби равновесие. Тя го избута, когато той залитна покрай нея, и изведнъж го запрати назад.

Беше по-силна от него. Беше много, много по-силна. Хрътката изрева и ѝ се нахвърли, а Амбър преобрази дланите си в нокти. С един замах отряза пръстите на дясната му ръка, а с втори разкъса дрехите и плътта му. Той се завъртя и залитна, притиснал ръка към тялото си. Гърлото му ѝ беше поднесено като на тепсия, готово да бъде разкъсано, точно както беше разкъсала гърлото и на Грант.

Амбър спря ръката си и той се отдръпна от нея.

Главоболието се завърна, запращайки хиляди игли в мозъка ѝ. Ноктите ѝ я сърбяха до полуда. Догади ѝ се. Щеше да повърне всеки миг. Споменът за невероятната топлина беше като от минал живот. Изведнъж почувства ужасен студ. Започна да трепери. В устата ѝ се настани противен вкус. Искаше да се изхрачи, но не отделяше никаква слюнка. Устата ѝ беше пресъхнала. Коремът ѝ се размъти като изпълнен с киселина.

Тя посегна с ръка, ноктите ѝ се плъзнаха по гърба на Хрътката, пробиха го и разкъсаха сърцето му, а Амбър отново почувства топлината. А щом великолепните ѝ нокти откъснаха и главата от тялото му, си отдъхна, дишането ѝ се успокои и тя се усмихна. Не погледна как Хрътката се свлича на земята. Очите ѝ не се откъсваха от отражението ѝ в огледалата. Не мислеше, че е възможно, но ето че беше по-прекрасна от всякога.

Сияйния демон ѝ заговори, а тя слушаше, кимаше и потвърждаваше, че е разбрала. След което той се оттегли, а в залата притъмня. Амбър се огледа, когато вече го нямаше. От Жокера също нямаше следа. До нея бяха само Майло и Хрътката, като вторият беше мъртъв.

Тя вдигна Майло на ръце и тръгна по пътя, откъдето беше дошла. Замъкът се откриваше като отворена карта пред нея и тя пристъпваше с убеждението, че се движи в правилната посока.

Топлината в нея обаче се усещаше все по-слабо. Всеки изминал миг отнемаше по малко от височината и силата ѝ, от величествеността на рогата ѝ. Тази загуба ѝ носеше странно усещане. Въпреки че си оставаше в предишния демонски вид, се чувстваше някак отслабена, като че ли ѝ бяха връчили утешителна премия, след като голямата награда ѝ се беше изплъзнала от ръцете.

Стигна до помещението, в което беше попаднала първоначално, а настроението ѝ вече бе помрачено. Изведнъж отново усети студа, почувства се изгубена и несигурна, а съмненията я полазиха и запъплиха върху нея като паяци от покривните греди.

Разнесе се шум и тя се извърна в посоката, откъдето беше дошъл, където и съзря в мрака някакво създание, което я наблюдаваше. То издаде звук — произнесе две срички, които звучаха почти като името ѝ.

Тя повдигна вежди, щом то се появи от сенките. Беше голо, а кожата му беше раздрана на места, опъната от черна тел, пробиваща плътта, а под нея се разкриваше лъскавата мускулна тъкан. Коремът му беше подут, липсваха му нокти на ръцете, а долната му челюст беше откачена. Непохватните опити да бъде наместена обратно с тел, връв и куки бяха довели до една невъзможно широка, зейнала паст.

— Здравей, Едгар — прошепна тя.

При споменаването на това име очите на създанието се наляха със сълзи, а лицето му се сви в спазъм. То се извърна от нея, като че ли беше засрамено, а Амбър пристъпи към огнения кръг, който все още гореше. На земята пред него бяха оставени шест малки стъклени шишенца. Тя положи Майло в кръга и разгледа шишенцата. Във всяко едно от тях имаше златиста течност.

От кръвта на Астарот.

Въпреки сърцераздирателното хлипане на Едгар Спъриър зад нея, тя почувства как сърцето ѝ прелива от топлина и се усмихна, засмя се дори, притиснала шишенцата до гърдите си и притворила очи.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря.

Разполагаше с шест шишенца — шест възможности отново да бъде по-голяма, по-силна и по-красива. Мисълта я правеше щастлива. А такова щастие не беше изпитвала от доста дълго време насам.

Тя прибра шишенцата много внимателно в джоба си и пристъпи насред огнения кръг. Майло изстена в краката ѝ, а тя го отведе обратно към Дезълейшън Хил и остави Бърборко да гори в собствения си ад.