Опустошение

57

Зъберът на Едисън стърчеше над старата каменоломна като сочещ обвинително пръст, вдигнат срещу планините на запад. На Вергил беше направило впечатление още когато се премести да живее в града, че най-високата точка в Дезълейшън Хил бе кръстена на Томас Едисън в чест на откритията му в областта на електричеството. Вече беше прекарал пет години тук, когато някой — вече дори не помнеше кой, му беше казал, че в действителност е кръстена на Едисън Самюълс, младо момче, което се хвърлило от онези височини преди стотина години.

Докато се катереше нагоре, използвайки дърветата за опора, Вергил някак неволно премисляше заключенията, до които беше стигнал относно господин Самюълс. Вероятно не някакво разнежено състояние на духа го беше запратило към бездната на края на дните му — вероятно е било просто нежеланието да живее с мисълта за нещата, които беше извършил по време на Адската нощ, или пък които планираше да извърши.

Вергил облегна рамо на едно дърво и си пое тягостно дъх. Тялото му го предаваше. Глупавите му стари мускули вече не ги биваше така, както едно време. Белите му дробове бяха способни да си поемат само ужасно плитки глътки въздух. Краката му горяха, ръцете му се тресяха, а сърцето му…

Той се поизправи с усилие. Сърцето му можеше да почака. Болката и неразположенията можеха да почакат. Някъде напред бягаше едно момче, а по петите му го следваше чудовище. Болежките на един старец не означаваха нищо пред това.

Дочу вик. Ето там. Отвъд дърветата. Нещо помръдна.

Той намести чантата на рамото си и продължи напред. Първо единият, после другият крак. Интересно колко сложни можеха да се окажат простичките неща като вървенето. И дишането.

Достигна до последните дървета. Остин беше избягал чак до Зъбера на Едисън, където вероятно дори само вятърът щеше да е достатъчен да го погуби. По петите му беше Дългия с прекалено широката си усмивка, разлята върху лицето му.

Вергил затършува с треперещи ръце из джобовете си, извади маската си и избърса с нея потта от челото си. След това я задържа и загледа, взирайки се в празните дупки за очите и докато някаква част от него усещаше колко безумно е това, друга — по-голяма, чувстваше, че тъкмо това е правилното. Чувстваше се добре.

Той я сложи на лицето си и я намести точно както го беше правил преди четиресет години. След това си нахлупи и шапката, като я килна, както му е редно и както всички борци с престъпността го правеха, и изпъна гръб като струна.

— Ей — извика той, но гласът му се изгуби във вятъра, затова извика отново, по-силно. — Ей! Ела и се изправи срещу някого от твоя калибър!

Хавиер беше прав. Репликите на Вергил бяха доста умопомрачителни без помощта на сценарист.

Поне обаче отвлече вниманието на Дългия от момчето. Вергил пристъпи към ръба на скалата, като вложи всяка частица от останалите му сили, за да си придаде вид, че тялото му няма да откаже всеки момент.

— Нали тъкмо това искаше? — попита Вергил, макар и думите му да звучаха някак непривично, пресипнало, а устата му да беше пресъхнала. — Искаше публично разчистване на сметките, нали така? Маската срещу Коварния в един последен двубой? Е, ето ти го и него.

Вергил не помръдна, когато противникът му пристъпи по-близо и надвисна над него. Погледнати от толкова отблизо и лице в лице с него, очите на Дългия изглеждаха като бездънни ями, отвеждащи те право в ада. В тях се таеше празнота, пустош, която щеше да разлее студ по цялото тяло на Вергил, ако леденият вятър вече не се беше погрижил за това.

Същите тези очи обаче се вгледаха и в самия него, и колкото и да се опитваше да го отрече, Вергил си даваше ясна сметка какво всъщност вижда Дългия пред себе си. Виждаше актьор, на когото отдавна му е залязла звездата, виждаше един старец. Виждаше слабо сърце и всички онези хапчета, които му бяха необходими, за да го поддържат живо. Виждаше един съсухрен тип, една прегърбена сянка на човека, който Вергил някога е бил.

Усмивката се изпари от устните на противника му, а те се разтеглиха в тънка, широка линия. Дългия му обърна гръб и запристъпва отново към Остин.

Вергил се беше провалил.

Затича се подире му, в един отчаян бяг на старец, при което въпреки всичко го задмина и тъй като не представляваше абсолютно никаква заплаха за Дългия, беше оставен да стигне до самия Зъбер. Вергил застана задъхан пред Остин като един треперещ, разнебитен щит. Намираха се до самия край на Зъбера. Вергил усети кал под краката си, но положи всяко усилие да не извръща поглед на която и да е страна, както и да не поглежда надолу. Сигурно се намираха на поне деветдесет метра височина. Вятърът нахлуваше из дрехите му. Но той се съсредоточи върху задачата пред себе си.

Добре. И така да беше, и Хавиер да беше прав. На Вергил му беше нужен сценарист да му слага думите в устата. И какво от това? Тялото му можеше и да не го удържи, но пък мозъкът му беше остър като бръснач.

— Тук приключва всичко! — извика Вергил. — Тук ще сложа края на десетилетията ти на злини.

Дългия замръзна на място, заслушвайки се в репликите, които бяха писани преди толкова години и бяха изговорени за първи път, когато камерите бяха заснели последния епизод на „В часа на Маската“.

— Прекалено дълго вървеше на свобода по тази земя — продължи Вергил, — сеейки разруха в живота на хората, които срещаше. Е дотук беше, чуваш ли ме? Дотук!

Дългия се приближи, а усмивката отново се разля на лицето му и Вергил също му се усмихна под маската си.

— Ще направиш ли една услуга на възрастния актьор? Казваш, че си фен, нали така? Ето, сега е шансът ти и ти да станеш част от всичко това.

Вергил му подхвърли чантата си. Беше разкопчана и зейна отворена, когато падна на земята. Дългия се пресегна бавно към нея и извади отвътре кадифен редингот.

— Това е оригиналът — обясни Вергил. — Истинското палто, което Хавиер Санторум носеше, когато играеше ролята на Коварния. Имаше общо три — едно от тях все още е в Хавиер, второто се съсипа по време на снимките, а аз си заграбих третото и последно. Ти си приел образа на моя най-върл враг. Дойде времето и да се превърнеш наистина в него, какво ще кажеш?

Дългия се усмихна. Задържа палтото пред погледа си, докато му се любуваше, след което го метна на гърба си със замах, като в същото време започна да променя облика си. Пъхна едната си ръка в единия ръкав и стана малко по-нисък и по-набит. Пресегна се и пъхна и другата, докато кожата му придобиваше по-тъмен оттенък, а по скалпа му се появяваше черна коса. Намести и раменете си в дрехата, а чертите на лицето му се пренаредиха и той се превърна изцяло в Оскар Морено или познат още като Хавиер Санторум, познат още като Ернесто Коварния.

— За мен е чест — изрече Коварния, като гласът му дори звучеше по онзи дрезгав начин, по който си го преправяше и Хавиер, когато влизаше в ролята — да се изправим лице в лице в последните ти мигове.

— Да, да, добре — отвърна Вергил, отстъпвайки крачка назад по калната скала, когато Коварния го приближи.

Пресегна се назад и докосна Остин по ръкава, за да се увери, че все още е там. Коварния се приближи с още една крачка.

Вергил го посрещна с изненадващ удар с юмрук, който разтърси Коварния и го накара да се подхлъзне в калта, като отвори на Маската и идеална възможност за нокаут. Само че след това дойде ред на Вергил да се подхлъзне и вместо да го повали, той успя единствено да го перне по брадичката.

И въпреки всичко за нещо като този очевидно втори и последен удар, който някога щеше да нанесе, според него си беше сносно кроше. Трябваше да е доволен и от него.

Коварния, разбира се, нямаше да му остане длъжен. Отвърна му със страничен удар, който Вергил беше почти убеден, че му е счупил ребрата. Освен това изби всичкия въздух от дробовете му и цялата дясна част на тялото му сега като че ли беше изцяло направена от остри парченца. Вергил залитна, ахнал от болка, но Коварния нанесе втори удар и шапката на Вергил излетя от главата му и изчезна в мрака отвъд ръба на скалата.

Не виждаше нищо. Маската му се беше разместила. Беше забравил, че постоянно ставаше така в хода на действието. Той се намръщи, свали я със замах и я метна право в лицето на Коварния, след което му се нахвърли и опита да сключи ръце около него. Само че отново се подхлъзна и падна на колене, а Коварния му се изплъзна.

— Бягай! — изкрещя Вергил. — Бягай, Остин!

Остин хукна, отдалечавайки се от ръба на Зъбера и покрай Коварния, докато той все още не си беше възвърнал равновесието. Изведнъж Вергил ясно усети празното пространство зад гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя само мрака на простиращата се бездна. Леденият вятър се промъкна под ризата му и сакото му се развя назад досущ като наметало на супергерой.

Коварния обърна гръб на Вергил и вдигна пръст по посока на Остин, който сега стоеше неподвижно със сигурна почва под краката си, почти достигнал дърветата, но спрял, защото не искаше да изостави Вергил на тази му съдба. Добро дете си беше той.

— Недей да се отдалечаваш много — изрече дрезгаво Коварния. — Преброих гласовете. Днес е нощта, в която ще умреш.

Пренебрегвайки болката в дясната си страна, лудото биене на сърцето в гърдите си и ледената тръпка, обхващаща бавно лявата му ръка, Вергил събра всички сили в краката си и се нахвърли върху стария си враг. Обви ръце около него, а Коварния се намръщи и изсумтя — играта вече не му се нравеше, но и Вергил не му оставяше възможността да спре да я играе.

Той се завъртя и двамата се впуснаха в един непохватен, въргалящ се в калта танц, докато не залитнаха почти до ръба на Зъбера на Едисън, а Коварния ококори очи, осъзнал какво щеше да се случи.

Вергил се хвърли от скалата и завлече Коварния със себе си.

Студът ги обгърна при падането им. Коварния пищеше и размахваше крайници, но не измени облика си. Не разполагаше с времето да се превърне отново в Дългия. Беше приклещен в тази си своя роля. Точно както Вергил.

Двамата се понесоха към бездната — Вергил с усмивка на лице, а мракът ги приветства.