Опустошение

24

Пътят беше груб и неравен, размазан пред погледа ѝ, докато я влачеха по повърхността му. Твърдите люспи по лактите, бедрата и корема ѝ бяха изпъкнали още при първия досег с асфалта. Тя стискаше веригата с две ръце, за да не я удуши или да ѝ откъсне главата. Мотоциклетът набираше скорост. От маратонките и чорапите ѝ вече нямаше и следа. Чу как тениската ѝ се разкъсва и усети как дънките ѝ се протриват.

Издърпа се нагоре и се извъртя, избутвайки крака, така че да се озове влачейки се по задник. Дънките ѝ се разкъсаха, но люспите ѝ стържеха. Покриваха и стъпалата ѝ, така че тя натисна с пети към земята и се изтегли, премествайки ръце една след друга по веригата, за да се приближи до мотоциклета. Когато веригата се отпусна достатъчно, тя се задържа за нея с една ръка, а с другата успя да освободи шията си от бримката. След това се поизправи и изпъна крака, като че ли караше водни ски.

Ухили се, макар и неволно.

Хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че останалите Хрътки не са зад тях, и метна веригата нагоре. Металът се уви около един клон и Амбър освободи хвата си, претъркулвайки се в храсталаците точно миг преди веригата да се опъне до краен предел. Очакваше да види как моторът се преобръща на предна гума или пък как Хрътката излита от него. Това, което не очакваше и се случи обаче, бе, че дебелият и тежък клон се прекърши като съчка и понесе по пътя след мотоциклета.

Той забави ход и направи обратен завой.

— Мамка му — изруга Амбър и се мушна сред дърветата.

Съзря в далечината фаровете на пикапа и се затича да го пресрещне. Зад нея и вече навсякъде около нея ръмжаха мотори. Препъна се и полетя напред, изправи се залитайки и продължи да тича, като излезе отново на пътя. Видя как пикапът се скрива зад следващия завой и отново се върна сред дърветата, засилвайки се надолу по склона така, че гравитацията да ѝ даде инерция. Блъскаше се в дървета и клони и падаше, препъваше се и се пльосваше по очи, но винаги се изправяше и продължаваше напред, докато не мерна пикапа да се отправя към някаква сграда. Някаква ферма.

Изскочи от прикритието на дърветата, но точно в този миг до нея изникна и един от мотоциклетите. Хрътката замахна, за да я улови за рамото, но ръката му увисна във въздуха. Амбър се наведе и плъзна по мокра трева, свличайки се надолу по спускащ се склон. Дочу как мотоциклетът се разбива, докато се търкаляше, но дори това не ѝ донесе усещане за победа, тъй като надолу по склона към нея летеше някаква черна фигура.

Амбър се сниши, претърколи и скочи на крака. Трябваше да стигне до фермата. Да влезе вътре и да намери оръжие. Хрътката ѝ дишаше във врата. Излезе от тревните пространства и затича по пръст. Стъпките на преследвача ѝ бяха тежки, но бързи. Прекалено бързи. Настигаше я. Щеше да я спипа всеки миг.

Хрътката закачи с ръка якето ѝ и Амбър скочи, позволявайки на инерцията си в този миг да я изтласка напред, докато се извърташе. Докато още беше във въздуха, тя замахна да го одере през лицето, но в същия момент усети разтърсване в тялото си и осъзна, че е преминала отвъд бариерата, отново в града. Хрътката срещна преградата и като че цялото му тяло се разтресе, сблъскало се с невидима стена: слънчевите му очила се счупиха и той залитна назад, стоварвайки се на земята.

Амбър се претърколи и застана на колене. Поемайки си дъх на големи глътки, тя се ухили, изправи се и зад сигурността на невидимата стена му показа среден пръст.

Хрътката стана на крака. В очите му гореше същото оранжево сияние, което излъчваше и Сияйния демон. Усмивката на Амбър се изпари. Хрътката извади нов чифт слънчеви очила от якето си и ги сложи. Амбър заотстъпва назад, след което се извърна и се затича към фермата.

Сля се със сенките и когато зави покрай ъгъла на сградата, видя как един възрастен мъж се е качил отзад в пикапа и се пресяга да издърпа брезента от тялото на Майло. Не се беше преобразил при преминаването през бариерата. Амбър не смееше и да се замисля какво можеше да означава това за останалите в него сили, но знаеше, че не е на добре.

Тя си върна човешкия вид и закопча якето си догоре. Блузата ѝ беше разкъсана. Дънките ѝ също бяха съдрани, особено около задника ѝ, но нямаше много-много какво да направи по въпроса.

Но този възрастен мъж. Амбър го познаваше. Беше същият, който ѝ помогна да нареже закуската ѝ преди няколко дни. Как се казваше… как. Беше ѝ казал името си, но тя не го помнеше… какво беше проклетото име…

— Бенджамин? — изрече накрая неуверено тя, а той се извърна с ококорени очи. Тя вдигна ръце пред себе си и се появи от мрака. — Бенджамин, разговаряхме преди няколко дни. В „Бърза закуска при Дани“? Казвам се Амбър, а това е Майло.

Изминаха няколко дълги мига, в които Бенджамин не промълви и дума. След това обаче разтърси глава.

— Не бива да се забърквам в тая работа.

— Не искам и да те забърквам — побърза да го увери Амбър. — Просто трябваше да избягаме на всяка цена. Видя онези на моторите, нали?

— Не е моя работа.

— Бенджамин, приятелят ми е много лошо ранен. Погледни го. Той умира.

— Трябва да се обадя в полицията — заяви той и закрачи към дома си.

Амбър изскочи и му препречи пътя.

— Не! — извика тя, а Бенджамин замръзна на място. Тя опита да се усмихне приветливо. — Извинявай, не исках да… Ченгетата, те знаят за това. Те ни принудиха да напуснем града. Когато сме тук, онези типове с моторите не могат да ни спипат, обаче когато излезем…

— Трябва да си вървите — отвърна Бенджамин.

— Имам нужда от помощта ти.

— Не мога, съжалявам… не мога.

— Закарай ни до центъра на града, Бенджамин, моля те. Новак сигурно е откарал нанякъде колата ни. За да спася живота на Майло, трябва единствено да го заведа до колата. Просто трябва да ни закараш до нея. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Не мога да го направя.

— Напротив, можеш.

— Ако шерифът разбере.

— Няма да разбере. Кълна ти се, че няма. Няма да си навлечеш никакви неприятности заради това, Бенджамин. Обещавам ти. Не сме сторили никому нищо лошо. Не сме наранили никого и не сме нарушили никакви закони.

— Но няма как да не сте — заяви Бенджамин, повдигна рамене и я подмина, насочвайки се към дома си. — Новак си знае работата.

Амбър хвърли бърз поглед към Майло, след което се затича подир възрастния мъж.

— Кметът му даде нарежданията. А той прави груба грешка. Мисли си, че крием опасност за него, а това изобщо не е така.

Входната врата на дома на Бенджамин не беше заключена и той я отвори бързо, влезе вътре и се опита да я затръшне, но Амбър я подпря с крак.

— Моля те, остави ме на мира! — изрече той.

Амбър можеше лесно да се преобрази и да изрита вратата, но не го направи.

— Градът ви не е нормален, Бенджамин. Няма как да не си го забелязал.

Погледите им се срещнаха през пролуката. Измина дълъг миг на мълчание. В крайна сметка Бенджамин въздъхна и се отдръпна, като я покани да влезе в дома му.

В кухнята беше топло — в камината все още горяха овъглени дървета. Освен нея в стаята имаше старо канапе, телевизор, голяма маса с два стола, на единия от който беше струпано пране. До мивката бяха оставени чиния и чаша за чай. До вратата се редяха обувки. По всичко личеше, че мястото е дом на ерген или вдовец.

— Нищо от това не ме засяга — изрече спокойно Бенджамин, без да вдига поглед от пода.

— Извинявай?

Очите му се вдигнаха към нея за миг.

— Нищо от тези работи не засяга нито мен, нито останалите жители на града. Оставили сме ги изцяло в ръцете на кмета Йеспер и шериф Новак. Двамата могат да се погрижат за всичко.

— Какви работи? За какво се грижат?

— За всичко — повтори Бенджамин раздразнено. — Всичко странно в града.

— Като например?

— Знам ли — той се почеса по тила. — Това, което искам да кажа, е, че градът ни винаги си е бил такъв. Роден съм тук и откакто се помня, е така. Да, случват се необичайни неща, но…

— Доста повече от просто необичайни са — прекъсна го Амбър. — Имаш ли изобщо представа за случващото се? За това какво наистина става в града? Новак е убиец.

— Не — отвърна Бенджамин. — Не, не, отказвам да го повярвам. Да, често му се налага да взема трудни решения. Но благодарение на него всички ние сме в безопасност, а това не е лека задача.

— А от кого ви пази в безопасност? Какво криеш, Бенджамин?

— Много съжалявам, госпожице, но…

— Амбър, казвам се Амбър.

— Амбър, много съжалявам, но не мога да ти помогна. Ако шерифът те е изгонил от града, значи си престъпник и това е единствената истина.

— Не — възпротиви се Амбър и се преобрази. — Не е.

Очите му щяха да изскочат, когато я видя в демонския ѝ вид и той отстъпи крачка назад.

Амбър не откъсваше поглед от него.

— Обикновено реакциите са доста по-изразителни — заяви тя.

Бенджамин посочи към вратата с треперещ пръст.

— Върви си. Искам да си тръгнеш още сега.

— Защо не откачаш, Бенджамин? — попита Амбър, пристъпвайки към него. — Защо не крещиш? Свикнал си с подобни гледки, нали? Свикнал си да виждаш такива изроди като мен?

Бенджамин продължи да отстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената.

— Тук е моят дом и аз държа ти да…

Тя се нахвърли върху него, притисна го на място и изщрака със зъби на сантиметър от гърлото му. Той простена. Тя се надигна бавно в целия си ръст и се надвеси над него.

— Кажи ми какво става тук, Бенджамин.

— Не знам, не знам откъде да…

— Откъде да започнеш ли? Можеш като начало да ми разкажеш за този ваш фестивал.

Той преглътна мъчително.

— Наричат го Адската нощ.

— Наричат го?

— Всички. Ние. Местните в града. Наричаме го Адската нощ. Случва се в един и същи ден всяка година.

Тя отстъпи крачка назад, оставяйки му пространство, за да се успокои.

— Какво се случва?

— Градът — продължи Бенджамин. — Той… се променя. Да, всички знаем, че е прокълнат. Не сме глупави. А и често може да се усети осезаемо. По нещо във въздуха тук. Нещо лошо. Заплита се в косите ти, прикрепя се за дрехите ти, полепва по кожата ти. И изпълва главата ти с лоши мисли. Сигурен съм, че хората досега щяха да са напуснали града, ако всичко друго не беше толкова добре тук. Бизнесът върви добре, винаги е процъфтявал. Земята ни е плодородна. Добитъкът ни е здрав. А тези лоши мисли са цената, която заплащаме за всичко друго съвършено тук.

— Какви точно лоши мисли имаш предвид?

Бенджамин се пресегна и придърпа свободния стол към себе си, като се стовари върху него, сякаш всички сили го бяха напуснали.

— Никога не си отиват, лошите усещания. Понякога са много силни, понякога едва се долавят. Но човек никога не може да забрави за тях, може единствено да извади късмета да успее да ги пренебрегне. Малко преди Адската нощ дори почти напълно изчезват, но тогава, в самата Нощ, се връщат. И тогава са най-осезаеми и силни.

— Каза, че градът се променя — обади се Амбър. — Как по-точно?

— Улиците се издължават — заобяснява Бенджамин с искра в очите. — Къщите се стесняват. Тротоарите се пропукват като след силно земетресение. А хората, хората също се променят.

— Какво им се променя?

— Променят се точно както и ти се променяш — отвърна Бенджамин.

— Стават демони? — изрече Амбър недоумяващо. — За една нощ в годината всички се превръщат в демони?

— Всички, които имат осемнайсет години — поясни Бенджамин. — Останалите, непълнолетните, се заключват в своите паник стаи. Почти всяка къща в града си има такава стая. Децата не могат да излязат оттам, а възрастните не могат да нахлуят при тях.

— И какво… се случва тогава?

Бенджамин се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.

— Хората от града… започват да се нападат един друг. През цялата година трупат лошотията си специално за Адската нощ и когато тя настъпи, я изливат изцяло. Те си причиняват… причиняват си ужасни неща. Отвратителни, безсрамни неща. На следващата сутрин всичко се връща постарому и повечето дори са се възстановили физически. Повечето. Но не и всички. На година загубваме по близо петима души, които или са били прекалено лошо ранени, или направо убити на улицата.

— Боже.

— А знаеш ли какво е най-забавното? Никой не говори за това. Не го и споменава дори. Съседът ти може и да се е опитал да те изкорми по време на Адската нощ, но на следващия ден и двамата се преструвате, че всичко е цветя и рози. И така се натрупва ненавист. А това подклажда още повече лошите помисли.

— Казваш, че всички над осемнайсет години се променят — продължи с въпросите Амбър, — и ти ли?

— Имам осемнайсет години, нали така?

— А знаеш ли защо? Защо се случва всичко това? Някой дал ли ви е обяснение?

— Не — отвърна Бенджамин. — А и аз не съм си правил труда да питам. Знам, че кметът има пръст в цялата работа. Това поне е очевидно. Една от игричките ни тук е да правим всичко, което кметът каже, но не и да… не и да го обсъждаме на практика. Заговорите ли се за него, рано или късно ще си признаете взаимно със събеседника ти, че той винаги е бил навсякъде. А е по-лесно да не обръщаш внимание на нещата, когато не говориш за тях.

— Ами децата, Бенджамин? Всички онези деца, които изчезват безследно?

— Какво?! За какво говориш?

— Не си ли се замислял как изобщо се подклажда Адската нощ? Или просто си преценил, че не ти трябва да знаеш?

Бенджамин не отговори.

— Имаш шанса да направиш едно добро дело — продължи Амбър. — Точно в момента не ме интересуват и грам всичките ти прегрешения в миналото или пък всичко онова, което си избрал да пренебрегнеш, или си позволил да се случи. Приятелят ми умира в багажника на пикапа ти и аз просто трябва да го заведа до колата му. А ченгетата, най-вероятно те са я откарали някъде.

— Най-вероятно ще е на площадката с конфискуваните коли — заяви Бенджамин. — На „Мейпъл“.

— Можеш ли да ни заведеш там?

— Не се… обикновено не се занимавам с подобни работи.

— Знам. Разбирам те напълно и много бих искала да имаше някакъв друг начин. Но такъв няма и помощта ти ми е нужна. Моля те, Бенджамин, умолявам те.

Възрастният мъж потърка челото си. Ръката му трепереше. Той се прокашля, кимна с глава и се изправи.

— Ще ви закарам — каза най-накрая той.

— Благодаря ти! — отвърна Амбър. — Благодаря. Ти си добър човек. Добър и мил.

— Не съм добър човек — прекъсна я рязко Бенджамин. — Просто искам да ме оставят на мира. През целия ми живот си живея спокойно и безконфликтно и нямам желанието това да се променя сега. Ще ви откарам до центъра на града, но след това, моля те, моля те да не ме търсиш повече.