Опустошение

56

Амбър беше идвала тук и преди.

Замъкът на Астарот — с каменни стени, издигащи се високо над покривните греди, високо в мрака и празнотата отгоре. Тук в студения въздух се носеше далечната симфония на писъци и плач, от които прозорците със стъклописи, изобразяващи най-разнообразни превъплъщения на покварата, разврата и убийството, се тресяха. По каменните стени висяха ковьори, различни от онези, които беше зърнала последния път, когато беше тук. Ужасяващ разкош — в нови и свежи нюанси, готови да накърняват с показната си екстравагантност.

Този път нямаше делегация по посрещането. Нямаше и следа от безполовото създание, наречено Жокера. Вероятно никой дори не бе забелязал присъствието ѝ тук. Или поне така се надяваше тя. Замъкът беше един от многото в кралството, в което властваше Окървавения крал и в него царяха определени правила, които не можеха да се подминат, изопачат или нарушат. Тъкмо това бе удивило и Амбър — въпреки порочността и жестокостта си, адът поне беше място на честност. Чудеше се дали и раят бе наполовина толкова истинен.

Едно от правилата за посетителите тук, правило, за което я бяха предупреждавали най-много пъти, беше, че никога и при никакви обстоятелства не бива да излиза от очертанията на кръга. Никога.

И така, Амбър си пое дълбоко дъх и пристъпи извън кръга.

Щом се увери, че стените не се срутват върху нея или пък не пропада право в огнените дълбини, тя се затича и премина през първата врата на пътя ѝ. Попадна насред виещ се коридор с тесни прозорци от двете му страни. Под катраненочерното небе и отвъд гората от усукани, струпани и задушаващи те дървета на хоризонта изплуваше обширен град. В центъра му се издигаше дворец — Амбър го виждаше дори оттук. Можеше дори да оцени красотата на заострените му форми и зловещите му ъгли. Без съмнение онова беше дворецът на Окървавения крал.

Коридорът се разделяше на три, но само в една от посоките пространството изглеждаше достатъчно широко, та да може тя да мине спокойно през него. Когато тръгна натам обаче, раменете ѝ започнаха да стържат по стените, въпреки че опита да се свие колкото може, докато не започна да се движи съвсем настрани, свивайки се още повече с измъчена гримаса на лице.

Виждаше се някакъв изход напред. Трябваше само да се промуши, свивайки се още малко. Само още малко.

Докато не заседна.

Стената пред нея се врязваше в корема и гърдите ѝ, а тази зад нея смачкваше задника ѝ. Можеше да протегне лявата си ръка към изхода, но не можеше дори да завърти глава, без рогата ѝ да заседнат. Ставаше ѝ трудно да диша. Амбър опита да си глътне корема, но нямаше опорна точка, откъдето да успее да помръдне. Не можеше да се придвижи нито напред, нито назад. Паника започна да човърка съзнанието ѝ.

— Здравей — обади се някакъв глас.

Тя ококори учудено очи.

— Жокер? Ти ли си, Жокер?

В прохода пред нея се появи силует.

— Хванах те — заяви Жокера. — Само ако господарят знаеше, че ще е толкова лесно, нямаше да има нужда да изпраща Хрътките по петите ти. Трябвало му е единствено тясно пространство.

— Помогни ми.

— Че защо?

— Заклещих се.

— Не — защо пък да ти помагам на теб?

Тя се насили да се усмихне.

— Защото… защото след това и аз ще ти помогна. Ще те отведа далече оттук.

— Далече?

— Ще те взема обратно с мен.

— Далече оттук? Ама замъкът е моят дом.

— Тогава какво искаш? — попита тя. — Кажи ми за какво копнееш и ще го изпълня. Но първо ме измъкни оттук.

— Хммм — отвърна Жокера. — Не знам. Ти си от подлите, Амбър Ламонт. Даде ми Едгар Спъриър, а ми каза, че е Грегъри Бъкстън.

— Съжалявам за това, наистина.

— Господарят не беше доволен. Господарят ме наказа за това.

— Толкова съжалявам.

— Господарят не искаше Едгар Спъриър. Остави ми го на мен. Аз го промених. Той не спираше да говори, затова го кръстих с ново име. Сега се казва Бърборко.

— Да, Едгар действително бърбореше много.

— Хубаво е — заяви Жокера. — Хубаво е да си имаш домашен любимец.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Амбър. — Много е приятно, когато хората се радват на подаръците си.

— Бърборко е бил подарък? За мен?

— Разбира се — заяви Амбър. — И ти харесва, нали така?

— Страшна забава е с Бърборко!

— Много добре — изрече Амбър. — Много се радвам. Но сега си ми длъжник. Разбираш, нали? Аз ти доведох Бърборко и сега и ти трябва да ми направиш услуга. Такава е работата с подаръците. Разбираш ли?

— Да.

— Хвани ме за ръка, Жокер. Издърпай ме.

Жокера обви ръце около ръката на Амбър и я задърпа и затегли, но тя не помръдваше.

— Ела по-близо — изрече тя, — по-близо.

Когато Жокера застана достатъчно близо, тя го улови където успя за дрехите и задърпа. Жокера започна да издава гъргорещи звуци, но пък тя вече се изтегляше сантиметър по сантиметър. След малко Амбър избута Жокера назад, пресегна се с другата си ръка, хвана се за края на стената и продължи да се издърпва. Главата ѝ се освободи. Задъхана, тя си пое дълбоко въздух и отново затегли, при което изскочи, залитайки в коридора отвъд прохода.

— Ох, леле — промълви тя, прокарвайки нокти през косите си. — Леле.

Успя да се съвземе тъкмо когато Жокера се изправи на крака. Скърпената роба, с която беше облечен, се беше прокъсала там, където Амбър го беше дръпнала.

— Съжалявам за дрехата ти — изрече Амбър, а Жокера се извърна към нея.

Плешивата му глава беше омазана с пепелявосива на цвят основа за грим, а тънките му устни се губеха някъде под размазаното му червено червило. Но това Амбър го беше забелязала и преди. Зъбите му от начупено стъкло, стърчащи от кървавите му венци, също не я смущаваха. Този път обаче дебелите парчета стъкло, които бяха забити във всяко едно от очите му, я накараха да ахне.

— Жокер — прошепна тя, — какво ти се е случило?

Жокера килна недоумяващо глава, но после се опомни и изрече:

— А! Очите ли! Да, това беше наказанието на господаря, когато бях подведен от Амбър Ламонт — отвърна създанието и се засмя. — Подведен с доведения от Амбър подарък.

— Сияйния демон ли ти го причини? Болеше ли?

— Очевидно.

— О, боже.

— Не се тревожи. С Бърборко вече съм забравил за това. Хубаво е да си имаш домашен любимец.

— Жокер, преди няколко минути тук дойде една Хрътка. И водеше със себе си някого. Накъде отидоха?

— Това не е от значение.

— Напротив, от значение е, Жокер. За мен. Трябва да намеря приятеля си.

— Не, Амбър Ламонт — отвърна Жокера, — няма значение накъде са тръгнали. Всички пътища водят на едно и също място.

Още не беше довършил изречението си и Амбър хукна.

Тези коридори бяха по-широки. Много по-широки. Тя завиваше покрай ъгли и продължаваше да тича. На места писъците отекваха толкова силно, че тя почти очакваше да се натъкне на някоя стая за изтезания. На други пък така заглъхваха, като че ли оставаха изцяло зад гърба ѝ. Но непрекъснато отекваха нови и нови писъци. Те бяха неизменна константа насред земите на Окървавения крал.

Подминаваше кръстопът след кръстопът, като подбираше посоката, в която да поеме, наслуки и продължаваше да тича. Структурата на този замък беше невъзможна. Така и не попадна два пъти на едно и също място и тя си помисли как трябваше да си отбелязва пътя с хиксове или пък да пробва да се върне обратно, но всяка нейна стъпка я отвеждаше към път, по който не беше минавала досега. Тъкмо притичваше покрай поредния кръстопът от коридори, когато забеляза нещо да се движи. Проследи го с бързи и тихи стъпки, настигайки го почти веднага.

И тогава го видя.

Насред земите на Окървавения крал се разкриваше истинският облик на Хрътката. Тук той беше по-едър и мощен, с по-дълга и по-плътна коса, с тъмнокафява кожа на петна. Грубата му челюст изпъкваше странно като че ли е била чупена непрестанно и намествана накриво. Устните му се опъваха върху острите му зъби, носът му беше хлътнал в лицето, а очите му искряха в яркожълто. Теглеше за глезена Майло, който бе твърде изпаднал в безсъзнание, та да се възпротиви.

Амбър се забави прекалено много в обмисляне на плана си за нападение. Още преди дори да се е огледала наоколо за подходящо оръжие, Хрътката вече влизаше в обширна зала с огледални стени, в центъра на която беше разположен трон, а на трона седеше Астарот, Сияйния демон.

От вътрешността му се излъчваше ослепителна оранжева светлина, която се отразяваше в хилядите огледала и осветяваше цялата зала. По прозрачната му кожа изпъкваха като островчета черни петна, пръснати като изгубени парчета от пъзел.

Амбър не разполагаше с повече време. Моментът за прокрадване ѝ се беше изплъзнал.

Тя се затича след Хрътката с намерението да го избута, да грабне Майло и да избяга с него. Но той я видя — разбира се, как изобщо ѝ хрумна, че ще остане незабелязана? Извърна се, замахна с ръка и я хвана. Хрътките ѝ се бяха сторили прекалено силни, когато ги срещна по улиците на Дезълейшън Хил. Тук обаче силата му придобиваше съвсем нови измерения.

Тя полетя през цялото помещение и се удари тежко в земята, като счупените ѝ ребра издрънчаха, а тя изпищя толкова силно, че ѝ се стори, че ще припадне.

Сияйния демон впери поглед в нея и се усмихна.

— Ето те и теб — изрече той.