Опустошение

38

Амбър пристъпи от заслона на дърветата насред открита поляна под кървавочервеното небе, а под стъпалата ѝ припукваха сухи златисти листа. Балтазар се извърна към нея — кичур от черната му коса падаше върху леденосините му очи, а слънчевите лъчи се улавяха в скулите му, силно изразени, като остриета. Темпест — жената до него, беше бледа, а бронзовите ѝ коси — разрошени. Имаше плътни устни и големи зелени очи. Бяха вкопчени един в друг, подобаващо за влюбена двойка като тях, със съвършения си външен вид и едва сдържана страст — стояха там, докато клоните на дърветата не застинаха напълно неподвижни и всичко утихна. Амбър премигна и осъзна, че изобщо не се намира в някоя гора в Монтана, а просто я наблюдава отстрани и пристъпи назад, докато в мислите ѝ се настаняваше странно неясно усещане.

Беше като картина — или не, беше плакат — плакат на „Из мрачните места“ на стената. На нейната стена в къщата на родителите ѝ във Флорида.

Амбър се огледа. Уесли Стърлинг, Кошмарния стоеше до старото ѝ легло с харпун в ръка. Беше горещо. И светло навън. Вече започваше да се поти. Странна работа. Сведе поглед към ръката си — към дребната си, бледа длан. Ах, това обясняваше всичко. Вече не беше в демонската си форма. Долови миризмата на готвено. Дали наистина обаче я помирисваше, или само си мислеше така? Какво значение имаше изобщо? Никакво всъщност. Излезе от стаята си и тръгна по дългия, предълъг коридор към кухнята. Доста по-дълъг, отколкото го помнеше. Родителите ѝ бяха там, в кухнята, както и демонското ѝ Аз. Отдръпнаха се да мине между тях, а тя се качи на масата и легна, полагайки глава до купата със салата, готова да бъде изядена.

Баща ѝ обгърна с ръка раменете на демонското ѝ Аз.

— Харесвам те много повече в този вид — каза ѝ той. — Ти си дъщерята, която винаги сме искали.

— О, тате… — демонското ѝ Аз изхихика и завъртя игриво очи.

Майката на Амбър се наведе напред с нож за месо в ръка.

— Краче или гърдичка? — попита тя.

— Крак — отвърна баща ѝ.

Демонското ѝ Аз се обади:

— Няма много материал от другото по нея.

Тримата се засмяха като едно задружно семейство — с нотка на забава и топлина. Зад тях Уесли Стърлинг зареждаше стрела приблизително с големината на ръката на Амбър в харпуна си.

— Беше на баща ми — обясни Уесли. — Единственото добро, което направи за мен, бе да ме научи как да стрелям с него.

Никой друг не го чуваше, а Амбър не му обръщаше внимание. Майка ѝ отряза парче от крака на Амбър и го сложи в чиния. Месото беше бяло и от него се вдигаше пара.

— Не искам да бъда изядена — каза Амбър.

Родителите ѝ се преобразиха в демони.

— Е, и? — обади се баща ѝ.

— Не ни пука — отвърна майка ѝ.

— Ще те изядем при всички положения.

Амбър поклати глава и понечи да се изправи, но от масата изскочиха дузина ръце на трупове, които я сграбчиха и издърпаха обратно надолу. Тя започна да рита и да се съпротивлява, докато майка ѝ режеше още едно парче от нея. Изведнъж вече не се намираха в кухнята, а в ресторант „Файърбърд“.

— Моля ви, не ме изяждайте — хлипаше Амбър. — Не искам да ме изяждате.

Чиниите на родителите ѝ бяха пълни и двамата се хранеха с ръце. Когато острите им зъби се впиваха в бялото месо, по брадичките им се стичаше кръв и капеше надолу по дрехите им. Бяха напълно обсебени от вкуса на плътта на Амбър, дори не чуваха как хлипа.

Демонското ѝ Аз се наведе над нея.

— Мразя те — изрече то.

— Моля ви, оставете ме.

— Ти си слабачка — продължаваше демонското ѝ Аз, облечено в работната ѝ униформа от ресторанта, която му стоеше много по-добре, отколкото на нея. — Грозна. Жалка. Мразя те от дъното на душата си.

— Не искам да умирам.

— Но заслужаваш да умреш. Заради цялото ти малоумие. Помисли само какъв живот можех да водя, ако беше по-добра. Мислиш ли, че аз щях да позволя да ме заблуждават така? Че щеше да ми се наложи да бягам така от тях?

— Помогни ми.

— Защо не беше по-силна? Защо не беше по-добра?

Демонското ѝ Аз взе една чиния, пълна с плътта на Амбър, и Уесли Стърлинг се отмести встрани, за да му направи място да мине и да я занесе на масата отсреща. Там седяха и чакаха две момчета. Амбър ги разпозна. Знаеше и имената им. Брандън. Брандън и Дан.

Демонското ѝ Аз изпусна чинията на земята.

— Тъпа дебела свиня — обади се Брандън.

Дан се превиваше от смях.

— Непохватен дребен трол — продължаваше с обидите Брандън. — Направи го нарочно.

Демонското Аз на Амбър извърна поглед към нея и се усмихна.

— Грух-грух, малко прасенце — грухтеше Брандън.

Демонската Амбър откъсна главата на Брандън с един замах на ноктите си. Дан не спираше да се смее, докато не преряза и неговото гърло. Кръвта се разплиска на фонтани, а Амбър извърна толкова рязко глава, че успя да се освободи от ръцете, които я държаха. Изтърколи се от масата и падна на някакъв тротоар, където беше тъмно, беше нощ и беше сама, ако не броеше Уесли Стърлинг, който стоеше неотлъчно там с харпуна си.

Дочу глас — беше Кели и звучеше уплашено. Амбър се изправи. Не познаваше тази улица. Не беше виждала тези сгради. Не беше стъпвала и на уличката, към която се беше затичала сега, препъвайки се в невидими в сенките препятствия. Кели беше точно пред нея, но помежду им беше застанало и препречваше пътя ѝ демонското ѝ Аз.

— Има условие, за да преминеш — каза то. — Една целувка. Една малка целувчица.

Кели поклати глава.

— Пусни ме.

— Правя ти комплимент! — изрева демонската Амбър. — Не обичаш ли да ти правят комплименти? Стига си се правила на жертвата!

Тя захвърли Кели в стената и я притисна към нея.

— Знам, че искаш мен — прошепна демонската Амбър. — А не нея. Никога не си искала нея.

Шепотът отекваше в ушите на Амбър, а Уесли Стърлинг пристъпи зад нея.

— Изписано е на лицето ти — демонското ѝ Аз хвърли поглед към Амбър. — Виж я само. Тя е едно нищо. Ти искаш мен. Винаги си искала мен. Тя е слаба и жалка, дебела и грозна. Признай го. Признай го. Искаш мен.

— Искам теб — изрече нежно Кели.

Двете се целунаха, а демонската Амбър вряза ноктите си в гърдите на Кели и изтръгна сърцето ѝ, докато продължаваше да я целува.

— Ето, за теб е — изрече демонското ѝ Аз, подхвърляйки сърцето на Амбър. — Аз ще задържа останалото.

Очите на Амбър се напълниха със сълзи, но за щастие Уесли Стърлинг пристъпи пред нея и закри от погледа ѝ целувката им.

— Харесват ми сънищата ти — изрече той.

Сълзите замъгляваха зрението ѝ и светът наоколо се превърна в неясна смесица от светлина и мрак.

— Сънищата на повечето хора са изненадващо скучни — добави Стърлинг. — Но твоите ми харесват. Много бих се радвал да си поиграем в тях, стига да имахме повече време.

— Събуди се! — извика Кели иззад него.

— Но колкото и добри да са — продължаваше Стърлинг, — те са само за предястие. Магистралния призрак, ето той може да предложи кошмари, които си струва да погълна — мъгливата осанка на Стърлинг се раздвижи леко и той насочи харпуна си право към лицето ѝ.

Демонската Амбър пристъпи до него — образът ѝ беше учудващо ясен на фона на мъглявата улица.

— Харпунът е смотано оръжие — заяви тя и пристъпи към Амбър, вливайки се в нея.

Амбър ахна, почувствала как попива обратно всяка една насилническа мисъл, минавала някога през ума ѝ, а мъглявината се проясни. Тя премигна. Вече не се намираше на улицата. Беше в кабинета на Йеспер с рафтовете с книги от пода до тавана, с огромните прозорци и с бюрото, което вероятно някога беше принадлежало на някой президент. Все още беше в демонския си вид, Йеспер също беше там и Майло стоеше до нея със сведена надолу глава и затворени очи, а точно пред нея с пръсти, затягащи се около спусъка на харпуна, стоеше Кошмарния.

Амбър килна глава настрани, за да избегне изстрела. Компресираната газ в харпуна изсвистя, а стрелата профуча покрай ухото ѝ и се заби в рафта с книги зад нея. Стърлинг като че ли остана изненадан и ядът му пролича под маската, но преди да успее да приложи отново заклинанието си върху нея, тя го изрита. Той падна на земята и се просна по лице и изпусна харпуна си. Йеспер се запрепъва, побързал да се скрие зад бюрото си, а по лицето му се изписа действителен страх, но Амбър не му обръщаше внимание, съсредоточила поглед върху Стърлинг, който се изправяше бавно на крака. С изкривена от омраза физиономия, той бръкна и извади от якето си друга стрела и се хвърли напред да вземе оръжието си. Докато той тъкмо се навеждаше, Майло извади пистолета си и стреля три пъти.

Стърлинг се свлече на пода на броени сантиметри от оръжието си. От дупките от куршумите в гърдите му се стичаше кръв.

Амбър отмести поглед към Йеспер. Вече не изглеждаше така самоуверен.

— Не е нужно да бъдем врагове — обади се възрастният кмет.

Майло изсумтя, дръпна Йеспер за ръката и го завлече след себе си, като двамата с Амбър се насочиха обратно към вратата, от която бяха дошли. Тя се отърси от последните останки от влиянието на съня и извади месинговия ключ от джоба си. Без да обръща внимание на опитите на Йеспер да се спазари с тях, тя се съсредоточи върху това да си представи огледалната врата от увеселителния парк, но картината как родителите ѝ я изяждат жива продължаваше да изплува в съзнанието ѝ.

— Сега си го спомних — изрече Майло.

Тя извърна поглед към него.

— Какво?!

— Ще ви платя — говореше Йеспер. — Десет милиона. По десет милиона и на двама ви.

— Млъквай — отвърна му Майло и се обърна отново към Амбър. — Кошмарния. Спомням си го. Или поне историите за него. Само двама други са успели някога да се освободят от онова, каквото и да беше. Някакъв транс или нещо такова. Само двама. А сега и ти.

— Никак не ми допадна кошмарът, в който ме беше вкарал.

— И на мен не ми допадаше моят — съгласи се Майло, — но аз бях приклещен там. За разлика от теб.

Амбър сви рамене.

— Извадих късмет.

— Стига си се подценявала, дете — заяви Майло. — Признай пред себе си уникалността си.

Тя се ухили.

— Уникалност?

— А сега и ти млъквай и се съсредоточи върху това да ни измъкнеш вече оттук.

С все още широка усмивка на лице, тя отново събра мислите си върху образа на вратата. Споменът за другата врата — обикновената метална врата към килията — човъркаше и тормозеше съзнанието ѝ, но тя го задържа в периферията му, където не можеше да се меси. Тя завъртя ключа веднъж, два пъти и двамата преминаха през вратата, пристъпвайки насред площадката на увеселителния парк.

— Какво мислите да правите? — попита Йеспер, докато двамата го водеха обратно към пролуката в оградата. Дишаше тежко, а дъхът му образуваше малки бели облачета в студения въздух. — На Хрътките ли ще ме предадете? Знам, че си мислите, че тъкмо това и заслужавам, и вероятно е така, особено след онова, което се опитах да ви сторя, но само се замислете, искам само да помислите… — Той се извъртя, за да застане пред тях, и вдигна ръце пред себе си с насилена усмивка на лице. — Да обединим сили. Какво ще кажете? Ще обединим силите си и заедно ще държим Астарот настрана оттук.

— Не, благодаря — отвърна Майло, като отново го хвана за ръката и завъртя с гръб към себе си.

Амбър избърза пред тях и стигна първа при Чарджъра. Извади белезниците от жабката, вкара месинговия ключ на мястото му там и я затвори. Тъкмо подаде отново глава навън, когато Йеспер се появи, препъвайки се до колата.

— Можете да останете — изрече кметът, — за колкото искате. Ще бъдете едни от нас. Част от града ни. Ще бъдете в безопасност.

— Дезълейшън Хил е последното място на света, в което бих искала да остана — отвърна му Амбър, докато подхвърляше белезниците на Майло. — Хората тук не са нещо по-различно от убийците, които Астарот изпраща по петите ни.

— Не — възрази Йеспер. — Грешиш. Те са добри съграждани.

— Ами жертвоприношенията на деца?

— Необходими са — оправда се Йеспер. — Една приемлива необходимост.

Амбър поклати глава.

— Нещо ти е сбъркано на теб. Нещо е сбъркано с всички хора тук. Държите прикован в килия демон и си мислите, че притежавате всичката сила на света? А той трови града ви още от мига, в който сте го оковали.

Майло отвори багажника и подкани Йеспер:

— Влизай.

— Моля ви — продължаваше Йеспер. — Ще ви дам каквото поискате.

— Не ни е притрябвала помощта ти — отвърна Амбър.

— Не ви разбирам! — проплака Йеспер. — Какво се опитвате да направите? Ако Дългия не поднесе жертвата на Набериус, бариерата ще падне и Хрътките ще ви спипат!

— Набериус ще получи жертвата си — заяви Майло.

Йеспер пребледня.

— Мен ли?! Ще ме пожертвате? Не можете, не можете!

Той се извъртя, освободи се от хватката на Майло и побягна.

— Ох, боже… — измърмори Майло.

Амбър изтича след Йеспер и го настигна без усилие. Ръката ѝ върху рамото му го накара да спре задъхан на място, като едва дишаше.

— Не можете да го направите! — викаше той. — Дори няма да сработи — та аз вече съм продал душата си на Астарот.

— Астарот и брат му могат да се разберат за това впоследствие — заяви Майло, приближавайки се към тях.

Йеспер се свлече на колене. Може би панталоните му за първи път се валяха в нещо подобно на мръсотията по земята.

— Моля ви! Криех се от него през цялото това време… ще ме измъчва цяла вечност!

— Не е като да не си го заслужаваш обаче — каза Амбър.

— Но това от каква полза ще ви е? Как изобщо ще ви помогне на вас? Той ще продължи да ви преследва дори когато бариерата падне. И след като ме убие, пак ще ви издирва.

— Ти няма защо да се тревожиш за тези работи — увери го Майло.

— Мога да ви помогна!

— Ти си убиец на деца — заяви Амбър. — Не ти искаме помощта.

Тя го издърпа от земята и се извърна обратно към Чарджъра, когато видя някой да се навежда през отворения прозорец на пътническото място.

— Ей! — извика Амбър.

Беше момчето с родилния белег — едно от онези, които бяха видели на въртележката по-рано. Изскочи от колата с нещо в ръка — пистолета на Фил Дагет все така с прикачения си заглушител. Побягна през глава и изчезна през пролуката в оградата.

Майло се затича след него, като остави Амбър сама с Йеспер.

— Аз и ти — прошепна ѝ кметът, — можем да сключим сделка, нали така?

— Млъквай — нареди Амбър, завлече го към багажника и го хвърли вътре.

— Моля те! — изрева той точно когато тя затръшна вратата.

— На твое място бих стояла тихо и кротко — предупреди тя. — Колата започна да изяжда последния тип, който хвърлихме в багажника. Не би искал да привличаш вниманието към себе си, повярвай ми.

Йеспер утихна.

Тя видя Майло да се задава обратно след няколко минути. Беше с празни ръце и изглеждаше бесен.

Е, денят ставаше от прекрасен все по-прекрасен.