Опустошение

12

Нямаше грешка, че си има работа с една истинска загадка.

Мистерия с убийство, ако трябва да сме точни. На колко ли такива попадаха обикновени хора като него всеки ден? Загадка с убийство и тайно споразумение с полицията. Знаеше, разбира се, как му се казва на това. Наричаше се конспирация.

Дали всички ченгета бяха замесени? Нямаше как да знае. Новак и Уудбъри със сигурност, а вероятно и онзи другият — Дънкан. Онзи, който никога не се усмихваше. Съмняваше се Луси Торнтън да е замесена — винаги оставяше впечатлението за честен и почтен служител на реда. А ако Торнтън беше честна и почтена, вероятно и дружката ѝ Ортман щеше да е. Но въпреки всичко не можеше да бъде сигурен. Възможно беше всички да са въвлечени в тази работа.

Изведнъж сърцето му заби по-бързо. Вероятно не беше добър знак, но тъкмо сега Вергил не го бе грижа. Вземаше си лекарствата, а това беше общо взето всичко, което някой в неговото положение можеше да стори. В крайна сметка сега имаше и загадка за разрешаване.

Определено го хващаше параноята. Всяко поскърцване в къщата му трябваше да са нечии стъпки, а всяка кола, преминаваща отвън — полицейска патрулка, дошла, за да му затвори устата завинаги. Не успяваше и да се наспива. Не се хранеше добре. Но какво от това? Имаше по-важни неща за вършене, да му се не види. За седми път този ден той провери всички прозорци и врати, за да се убеди, че са залостени и заключени.

Загледа как възрастен мъж със синьо яке влачи крака по тротоара, зачел се в хартийка, след което вдигна поглед и се огледа. Беше изгубен и объркан, точно както Вергил се чувстваше през повечето си дни. Не и сега обаче, осъзна той с усмивка — в живота му се беше промъкнала някаква цел точно когато най-малко очакваше. Колко странно беше това усещане.

Залови се да си прави сандвич. Трябваше да си поддържа силите, дори и да не усещаше глад. Извади си продуктите, но дори не беше намазал хляба с масло, когато на вратата му се почука. Доброто му настроение се вгорчи. Най-вероятно беше госпожа Галоуей. Всяка година идваше да почука на вратата му с онази си снизходителна усмивка и да разпита за благосъстоянието му, преди да премине към въпроса си за плановете му за Адската нощ с цялата изтънченост и лукавството на… на…

Да му се не види, дори не му хрумваше подходяща обида.

Положи всички усилия да заглуши яда си, докато вървеше към вратата. Не му беше лесно. Тя дори не я наричаше „Адската нощ“, казваше ѝ „фестивала“ пред него, като че ли той никога не беше чувал истинското ѝ име през всичките си години, прекарани тук. На всяка манджа мерудия, ето такава беше. Пресегна се към дръжката на вратата, пое си дълбоко дъх, придаде си незаинтересован вид и отвори.

Зад нея стоеше възрастният мъж със синьото яке. За момент Вергил не можа да го познае. Вероятно беше на неговата възраст. Латиноамериканец. Съсухрен. И в този миг го осени.

— Козенасилник, ти ли си?

Хавиер Санторум се озъби, а изкуственото му чене изщрака в устата му. Вдигна съсухрената си ръка, покрита със старчески петна по кожата, и я сви в съсухрен юмрук, покрит със старчески петна. Като млад винаги жестикулираше така при ударите във всяка една тяхна бойна сцена (или поне в онези, където не го заместваше каскадьор), а изглежда и техниката му в реалния живот не беше кой знае колко по-добра. Замахна, като описа широка и неправолинейна дъга, която Вергил лесно щеше да избегне в добрите стари времена. Сега обаче, въпреки че осъзнаваше, че ударът идва към него, вече беше прекалено бавен, за да се отдръпне навреме.

Юмрукът на Хавиер се заби болезнено в скулата му.

— Ох.

— Да! — извика победоносно Хавиер. — Хареса ли ти.

Преди да стане актьор, Хавиер се подвизаваше като магьосник на сцената: Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги! — само че Вергил беше бивш боксьор, а такива инстинкти трудно се забравят. Лявото му кроше се беше забавило значително с годините, но все още притежаваше пъргавина, а той все още можеше да го насочи с безотказна прецизност, като така то попадна точно в брадичката на Хавиер. Очите на Хавиер се събраха, а краката му омекнаха и със завидна от доста време насам бързина той се озова седнал, след което се просна по гръб на верандата пред прага на къщата на Вергил.

— Ох, по дяволите — изруга Вергил.

За миг се запита дали не го е убил, но пилешките гърди на Хавиер продължаваха да се повдигат и да хлътват, което го успокои, че не е и че идиотът е все още жив. Не можеше обаче да го остави така на верандата си. Не толкова заради това че съседите щяха да се чудят какво става, колкото поради възможността някоя мечка или нещо друго, което решеше да премине наблизо, да го отнесе. А това си беше доста недостоен начин да си отидеш.

Затова и Вергил се стегна в кръста и бавно се наведе да подхване двата тънки като клечки глезена на Хавиер.

Изправяйки се дори по-бавно, отколкото се беше навел, той зае удобна позиция и задърпа. Да го довлече вътре се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Човекът като че ли беше направен от сухи подпалки и изсъхнала кожа. Главата му се удари в прага на входа и Вергил се ухили.

След като го вкара, Вергил затвори вратата и отиде да вземе чаша вода. Застана над него и тъкмо се канеше да я ливне върху лицето на стареца, когато пакостливата му страна се събуди и той изля половината върху чатала му, а другата половина — върху лицето.

Хавиер се съвзе със сподавено бълбукане, изкашля се и извърна глава, за да избърше очите си.

— Какво по дяв… какво правиш по дяволите?!

Вергил остави чашата на масичката в коридора.

— Съживявам те — заяви той. — Изглеждаше ми умрял.

— Така си изглеждам по принцип, кучи сине. Та ти ме удари!

— Ти ме удари пръв.

— Ама ти си го заслужаваше!

— Съжалявам, че те нарекох козенасилник — извини се Вергил. — Беше първото нещо, което ми изскочи от устата, честна дума.

— Не ми е притрябвало проклетото ти извинение.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да ти сритам задника!

— Най-добре тогава първо да се изправиш на крака за тази цел.

— Майната ти! Ще си се изправя, когато реша.

— Да, добре. Подмокрил си се, между другото.

— Оф, да му се не види.

Хавиер се изправи с мъка до седнало положение и започна да бърше отчаяно панталоните си на чатала.

— Нужда от помощ?

— Не и от такива като теб!

Вергил сви рамене.

Хавиер си потърка брадичката.

— Та ти ми заби кроше.

— Не, просто те ударих в защита.

— Да-а, ама аз не го очаквах. Сигурно имам сътресение. Ако мозъкът ми се надуе тая нощ, ти ще си виновен. Всички ще разберат, че ти си ме убил.

— Не и ако те хвърля на мечките навън.

— Има мечки? — попита Хавиер припряно и се огледа, като че ли очакваше някоя да се зададе с тежка походка откъм банята.

— В Аляска сме — отвърна Вергил. — Тук има всичко. Хавиер, сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ да се изправиш? Доста ниско на пода си, а изправянето до горе ще е доста дълго.

— Мога и сам — отвърна Хавиер. — Виж се само как приказваш, като някакъв старец. Сигурно вече имаш нужда от онези дръжки във ваната.

— Да — каза Вергил, — трябва да сядам, когато се къпя.

— Ха! Като някакъв старец!

— Каза онзи тип, който не може да се изправи от пода в коридора ми.

— Просто чакам дишането ми да се възстанови!

— Какво правиш тук, Хавиер? Как така изобщо са те пуснали?

— Да ме пуснат ли? — попита Хавиер. — Там е старчески дом, а не някакъв проклет затворнически лагер! Излизам, когато си поискам да изляза. Като искам да отида да се кача на самолет, отивам и се качвам! Не си и помисляй да се отнасяш с мен като с някакъв старец. Още не съм умрял! — с бавни и внимателни движения Хавиер се обърна и застана на четири крака.

Вергил го наблюдаваше.

— И би целия този път само и само за да ме удариш?

— Не се ласкай! — изсъска задъхано Хавиер, приплъзвайки се до стената. — Да те ударя беше като бонус! Така пътуването ми стана още по-сладко.

— Е, защо дойде тогава?

— Заради голямата загадка — изсумтя Хавиер.

Подпрял се на стената, за да запази равновесие, той започна да се изправя на крака. Вергил го зяпаше. Знаеше ли за убийството? Как изобщо беше научил за него?

— Моят двойник — продължи той. — Исках… да го видя със собствените си очи. Да видя… дали наистина изглежда като мен. — Хавиер най-сетне стоеше на крака. — Ох, слава богу — измърмори той.

— Някой прилича на теб и ти веднага се качваш на самолета и долиташ?

Хавиер го изгледа злобно.

— Нали каза, че изглеждал точно като мен. Така ми каза.

— Знам какво казах, но ти откъде знаеш, че не съм преувеличил например? Или повярва безусловно на думите ми? Защо?

— Защото исках да го видя, по дяволите! Толкова ли е сложно за разбиране? Имам двойник, който изглежда досущ като мен отпреди години и искам да го видя. Капиш?

— Не можеш да го видиш.

— Не мога друг път! Ти къде го видя? Кажи ми къде си го видял и аз ще се погрижа за останалото.

— Беше в къщата на съседа ми.

— Добре тогава!

— … и го уби.

Хавиер се стъписа.

— Какво?!

— Чу ме.

— Двойникът ми е убил съседа ти? Това ли ми казваш?!

— Това казвам.

— Ами… защо?

— Не знам.

— Какво казват ченгетата?

— Сложно е.

— Това, което казват ли?

— Не, това, че са замесени.

— В какво?

— В убийството.

Хавиер се намръщи.

— Ще трябва да ми разкажеш от самото начало.

— Бях ей там. Погледнах към къщата на съседа си и твоят двойник беше там да го убие. След това се измъкна и преди да позвъня, полицията вече беше тук. Началникът на полицията, ако трябва да сме точни. Изкараха тялото му посред нощ и покриха цялата работа.

— Кажи честно.

— Иска ми се да беше лъжа, но не е.

— На какви хапчета си, Абърнати?

— За сърцето.

— И никакви други, които да те карат да халюцинираш, да ти се привижда или да полудяваш?

— Не, никакви такива не пия.

— Защото ми звучи като да си на някакви шантави хапчета.

— Знам как звучи.

— И ми казваш, че двойникът ми е убиец? И не знаеш името му?

Вергил се поколеба.

— Знаеш го! — извика Хавиер, ококорил очи. — Знаеш как се казва!

— Показах на пощальонката стара твоя снимка, която свалих от интернет и я попитах дали го разпознава. Каза ми, че се казвал Оскар Морено.

— Има мои снимки из интернет? Да не би да съм станал някоя от онези звезди из виртуалното пространство, за които всички говорят?

— Не. Доколкото видях звездите в интернет са котки, кучета и други животни, които правят забавни работи.

— Като господин Ед?

— Не точно, но няма значение.

— И къде живее този Морено?

— В другия край на града — обясни Вергил. — Така пишеше, като проверих в телефонния указател.

— Точно както правеше и в сериала.

— Предполагам.

— Такава ли била работата? — попита Хавиер. — Вкарваш се в някакви халюцинации до такава степен, че не можеш да разграничиш реалността от измислицата? Да не би да си мислиш, че сега си в някои епизод от сериала ни?

— Ако бяхме, ти щеше да си Ернесто Коварния, злият ум, а на мен щеше да ми се наложи да те ударя отново.

По лицето на Хавиер се разля лека усмивка.

— Мисля, че е възможно да си полудял.

— Не ме е грижа.

— Ама аз наистина мисля, че май си губиш разсъдъка. Знаеш ли си собственото име? Кажи ми, сега Вергил Абърнати, отдавна залезлият телевизионен актьор ли си, или си Маската, борещият се с престъпността супергерой?

Вергил го изгледа и сви рамене.

— Не може ли да съм и двамата?