Опустошение

20

Кели и Линда обядваха в малкия ресторант на мотела. Сервитьорът им беше Кенет, който беше и готвач, и от време на време рецепционист. Не беше много добър нито като сервитьор, нито като готвач, но на Кели ѝ се искаше да вярва, че е експерт в приемането на хора в мотела.

— Все още обмисляш да ставаш веган, а? — попита Линда, наблюдавайки как Кели си човърка храната.

— Знаеш добре, че месото никога не е било нещо, без което да не мога — отвърна Кели. — Но бих ли могла да съществувам в свят без бъркани яйца? И как?

— Нещастна, предполагам.

— Да — съгласи се Кели, вдигнала вилица във въздуха. — Определено, нещастна. Затова и ще ми е нужна подкрепа — някой, който да следи, че спазвам стриктно веганските принципи на… абе там каквито и да са им принципите.

— Уорик би се справил добре със задачата.

— Уорик си мислеше, че „веган“ е някакъв вид извънземно от Стар Трек.

— Тогава Рони — предложи Линда.

— Рони е прекалено практичен. В повечето случаи необходимостта ни налага да ядем предимно нездравословна, бърза храна. И той би ме съветвал да ям каквото има. „Онези, които си подбират храната, остават гладни“ — изрази се точно с тези думи веднъж.

— Е, все някога ще трябва да му кажеш — заяви Линда и присви очи. — Ох, много си подла.

Кели се усмихна.

— А като говорим за подлости…

— О, да, страшно си подла.

— … кога имаш намерението да му кажеш, че ще напускаш групата?

— О, това вече е прекалено. Човек не може да се държи така долно с приятел. Камо ли с най-добрия си приятел.

Кели сви рамене.

— Какво да се прави, такава съм си, коварна.

Кенет се появи и пристъпи до масата им.

— Дали ще желаете нещо друго? — попита той.

— Не, благодарим — отвърна Кели с широка усмивка.

Погледът му се отмести за миг към татуировките, подаващи се изпод ръкавите на якето ѝ и той се намуси леко, след което се извърна да си върви.

— Колко приятен тип! — заяви Кели, след което погледна Линда и повдигна вежди. — Още не си ми отговорила на въпроса между другото.

— Не знам — отвърна Линда. — Предполагам, че ще му кажа… скоро. Но кога е изобщо правилният момент? Виж ни само. Гледай къде се намираме и с какво се занимаваме. Прекосихме цялата страна, за да дойдем тук и да се заемем с това. Не бива да е така. Не е нормално. Разумните хора бягат от неприятностите, а не към тях.

— Никой не е казвал, че сме разумни хора.

— И това е така — съгласи се Линда, — но при мен мисля, че неразумността беше само временна. Струва ми се, че вече ми се иска да се върна към идеята за нормалното. Разбираш ли, след всичко това… След фондацията „Слънце“. След Бостън.

Усмивката на Кели помръкна.

— Да, разбирам.

— Ще кажа и на двама им, когато приключим — заяви Линда. — Още в мига, в който потеглим отново на път, без значение как ще свършат нещата тук. Просто не издържам повече. Мислиш ли, че съм страхливка?

— По никакъв начин — побърза да я опровергае Кели.

— А дали те ще си го помислят?

— Никакъв шанс. Ще е гадно обаче да съм единственото момиче в минивана.

— Сигурна съм, че ще ми намерите заместничка. Нали така действаме все пак? Забираме заблудените по пътя. Ами онова момиче, за което разправяше, онази в затвора? Мислиш ли, че и тя е забъркана в цялата лудница?

— Някак долових такова далечно излъчване. Приятелят ѝ обаче като че ли е от вечно начумерените. Ще трябва да ги наблюдаваме, не знаем дали ще се окажат съюзници, или врагове.

— Толкова грубо откровена си станала — отбеляза Линда. — Не беше толкова пряма, когато те срещнах за първи път.

— Когато ме срещна за първи път, бях цялата в кръв и в пълен потрес — заяви Кели. — А и хората се променят. — Телефонът ѝ извибрира и тя му хвърли поглед. — Ох, мамка му.

Изражението на Линда посърна.

— Какво?

— Онова хлапе, Остин Кук — отвърна Кели, — изчезнало е.

Пред къщата на семейство Кук на улица „Брукфийлд“ беше паркирала полицейска патрулка. Неколцина съседи се бяха струпали в градината отпред и си шушукаха с угрижени изражения. Репортер от вестник „Хроника“ също се беше появил, профучавайки покрай спрелия от другата страна на пътя миниван. Кели беше прелиствала последното издание на „Хроника“ тези дни и не беше впечатлена нито от историите в него, нито от правописа му.

Задната врата се отвори и Рони се качи, затваряйки я плътно зад себе си.

— Ченгетата разправят, че бил избягал — каза той, потривайки ръце една в друга, за да ги стопли. Две се появи веднага до него и той зарови с благодарност длани в козината му.

— А родителите му какво казват? — попита Кели.

— Нищо по-различно от това, което се говори: казали си лека нощ снощи и тази сутрин вече го нямало. Госпожа Кук е много разстроена, а господин Кук е като потресен. Това е общо взето всичко, което успях да събера като информация.

Вратата се отвори отново и този път се качи Уорик.

— Доста е хладно навън, човече! — заяви той и подхвърли на Линда запечатана в торба тениска на Остин, преди да открадне източника на топлина на Рони.

— Ей! — оплака се Рони на Две.

Две го изгледа като че ли извинително с огромните си кафяви очи, а в следващия миг Уорик го вдигна и се сви, гушнал го на възглавниците отзад.

— Лесно ли я взе? — попита Линда, прибирайки тениската в един сандък.

— Мда — заяви Уорик. — Разкарваше се много народ вътре и постоянно зееха разни врати. Стигнах до коша с пране и си излязох отново, без дори никой да ме забележи. Доста странни хорица обаче.

— В какъв смисъл странни?

— Не знам. — Уорик се остави на няколкосекундно облизване по лицето, след което се поизправи. — Никак не бих се вързал на престорената им загриженост. Всичко изглеждаше инсценирано. — Той се обърна към Рони. — Не ти ли се стори същото и на теб?

— Така като казваш, да. Честно казано, дори поведението на родителите му ми се видя престорено. Да, бяха разстроени, ама… не знам. Мисля, че беше най-вече заради насъбралата се публика, колкото заради нещо друго.

— Остин обаче би могъл да е избягал — предположи Линда. — Беше достатъчно изплашен. Ако е знаел, че техните няма да го изведат вън от града, сигурно е решил да тръгне сам.

— Възможно е — потвърди Рони.

— Ама не и след като се срещна с нас — възрази Кели. — Не е ли така? Вече имаше цяла група хора на своя страна.

— Искаш да кажеш група непознати на своя страна.

— По-добре да са непознати, на които им пука за теб, отколкото семейство, което не го е грижа. Ако беше решил да бяга, най-вероятно щеше да ви каже снощи, когато сте го закарали до тях. Щеше да ни помоли да го отведем далече оттам.

— А и ние трябваше да направим точно това — обади се Уорик. — Трябваше да го откараме оттам в мига, в който разбрахме, че е в опасност.

— Не знаехме, че е — каза Рони.

— Но подозирахме — възрази Уорик. — А кога за последно сме грешили за нещо подобно?

Всички замълчаха.

— Дългия го е отвлякъл — заяви Уорик накрая.

— Добре — обади се Рони. — Така да бъде. Да кажем, че Дългия е заловил Остин. Работата обаче е там, че не знаем какво точно означава това. Би могъл все още да е жив. Реймънд Карши държеше жертвите си в плен цяла седмица, преди да ги убие. Трябва да действаме с презумпцията, че Остин е все още жив и да вярваме в това, докато не ни се предостави доказателство за обратното. Линда, каква ще е следващата ни стъпка?

— Да намерим Дългия.

— Кели, как ще го намерим?

— Ще разпитаме хората. Ще потърсим свидетели.

— Ето го и плана ни — заяви Рони. — Но всички трябва да не забравяме едно. Когато братът на Рики е бил отвлечен, са обвинили някакъв бездомник, по когото са стреляли на месо и когото са убили при първа възможност. Не можем да се доверим на ченгетата. Или си пазят собствените гърбове, или този на Дългия. Във всеки случай не можем да ги наречем свои съмишленици.

— Тоест трябва да бъдем изключително дискретни — обобщи Уорик, кимайки. — Разбрано, Безстрашни предводителю… — Гласът му замря в гърлото.

— Какво? — попита Линда. — Какво ти стана, Уорик?

Уорик посочи към двама старци, застанали на тротоара, загледани в къщата на Кук.

— Онзи тип не ви ли изглежда познат?

— Кой? — попита Кели. — Всъщност не, няма значение — никой от двамата не ми изглежда познат. Защо? Познаваш ли някого от тях?

— Единия или и двамата — изрече намръщено Уорик. — Мисля, че трябва да поговорим с тях.

Слязоха от колата и се насочиха към старците в опит да не изглеждат прекалено застрашително. Две заподскача радостно към тях.

Единият, нахлузил синьо палто, сведе поглед и му се усмихна.

— Здравей, приятелче — изрече старецът. — Добро кученце! Да, ти си прекрасно кученце!

— Говориш като идиот — отбеляза другият старец.

— Извинете, господа.

Двамата старци се извърнаха и Кели им се усмихна.

— Здравейте — продължи тя. — Дали бихте могли да ни помогнете с нещо? Казвам се Кели. А това са Рони, Линда и Уорик. Кучето се казва Две. Изглежда ви хареса.

— Добре умее да преценява хората — заяви мъжът със синьото палто. — Затова и не се е завъртяло покрай нещастния ми приятел до мен.

Кели се засмя.

— Дали мога да попитам за имената ви?

— Разбира се — отвърна старецът в синьо. — Казвам се Хавиер, а това е Вергил.

— А вие, деца, не сте тукашни май, а? — попита Вергил.

— Не, господине, не сме.

— Познавате ли изчезналото момче? — попита Рони.

— Не — отвърна Вергил. — Доколкото си спомням, дори не съм го виждал.

— От полицията казват, че е избягал.

Вергил кимна.

— Да, разбира се, че това ще кажат.

— Но според нас не е вярно.

— Интересно — отбеляза Вергил. — Хавиер, чуваш ли какво казват, стари глух проклетнико?

— Чух — измънка Хавиер. — И не съм глух.

— Споделихте ли това ви мнение с властите? — попита Вергил.

— Все още не — отвърна Рони.

Вергил кимна.

— По-умни сте значи, отколкото изглежда.

— Да не би полицията умишлено да покрива случая?

— Не знам. Възможно е. Но пък и няма да им е първото престъпление, което покриват.

Рони се намръщи.

— Какво друго са покрили, Вергил?

— Не можем да говорим за това тук — предупреди старецът. — Заобиколени сме от прекалено много очи и уши. Заповядайте у нас. Ще приготвя по чаша чай.

Караха след Вергил, който ги отведе до тиха уличка накрая на града, в къща с огромен гараж и добре поддържана градинка отпред. Разстоянието не беше голямо, но пътуването се усети по-дълго от нужното заради бавното шофиране на Вергил.

— Обожавам възрастните хора — изрече Кели.

— Странна си — заяви Уорик.

— Напомнят ми за баба и дядо, така сбръчкани и изнемощели.

— Очарователно — отбеляза Линда.

Слязоха от минивана и се събраха на входната врата при Хавиер, а Вергил отключи и ги покани вътре. Две се стрелна веднага във всекидневната, скочи на дивана и заспа. Всекидневната изглеждаше нормално. Не можеше да се каже същото за другите стаи обаче.

По стените се редяха плакати на стари филми, в стъклени витрини бяха изложени реквизити и костюми, а по всеки рафт от библиотеката бяха наредени стари филмови сценарии.

— Знаех си, че си ми познат отнякъде! — извика изведнъж Уорик. — Ти си Вергил Абърнати! Винаги гледах и повторенията на сериала ти! Страшен фен съм ти! Веднъж ти написах писмо, а ти ми изпрати снимка с автограф! Уорик Уайман съм. Помниш ли ме?

— Аз, ъм… май да — отвърна Вергил. — Да, може би. Уорик, радвам се да се запознаем на живо. — Той се усмихна на всички. — Ах, да, участвах в един сериал през седемдесетте.

— Не беше просто един сериал — поправи го Уорик, — а най-готиният сериал. „В часа на Маската“ беше върхът на сладоледа! Беше предшественик и на „Дебнещият в нощта“, нали?

Вергил кимна и допълни с неприкрита гордост:

— Стартирахме година преди „Колчак“ и излъчвахме още година след края му. За последния сезон ни изместиха в петък вечер, а с това ни подписаха и смъртната присъда, така че като ни свалиха от ефир, на никой вече не му пукаше. Но в един определен период сериалът беше страшна работа. Насам, заповядайте в кухнята.

Той ги въведе в стаята и сложи чайника на печката.

— Какво изобщо правиш тука, човече? — попита Уорик.

— Дъщеря ми живее в района — обясни Вергил, докато вадеше чаши за чай за всички. — Установих се тук, за да съм по-близо до нея и внуците.

Хавиер се прокашля.

— Аз, ъм… и аз участвах в сериала.

Уорик се плесна по челото.

— О, боже! Хавиер Санторум! Човече, а ти беше най-якият злодей на всички времена!

— Е, сега — отвърна Хавиер подсмивайки се. — Не бих се изхвърлил чак толкова, но не отричам, че си бях доста добър в ролята на лошия тип.

— Гласът ти беше толкова готин — продължи Уорик. — Ами запазената ти фраза как беше? „Страхът е избор, който никой не би направил по своя воля, но…“?

— „Страхът е избор, който никой човек не би направил по своя воля, но пък всеки претърпява последствията му“ — поправи го той.

— Да, тази! — извика Уорик. — Точно тази беше! Страшна е! Толкова е невероятно! Е, на снимачната площадка ли се събрахте?

Усмивката на Хавиер беше изместена от объркване.

— Прощавай?

Вергил се намръщи.

— Ъм, Уорик… ние двамата не сме, не сме двойка.

— Не сте ли?

— Просто помагам на Вергил да разнищи загадката — обясни Хавиер.

— И каква е тази загадка? — попита Рони.

— Първо разкажете вие — обади се Вергил. — Какво ви води в града?

— Едно дете е в опасност.

— Кое, момчето на Кук ли? — попита Вергил. — Ама нали не сте местни, какво ви интересува? Даже никак не ви влиза в работата.

— Ами… — започна Уорик. — Точно в това е проблемът, не мислите ли? Никога не влиза в работата на никого, не и ако могат да се измъкнат от отговорност. И така, докато всеки извръща поглед или си измисля извинения, без да обръща внимание на случващото се пред собствените си очи, загиват хора.

— И отново питам, вас какво ви интересува?

— Това ни е работата — обясни Рони. — Да помагаме на хората.

Вергил кимна и се усмихна.

— Добре. Много добре.

— Разкажете ни сега за тази загадка, която вие се опитвате да разнищите.

— Не е просто загадка — поправи го Вергил. — А загадъчно убийство. Убиха съседа ми преди няколко дни. И аз бях свидетел. Убиецът е един тип на име Оскар Морено, държи магазина за техника на улица „Апълтрий“.

Линда се намръщи.

— Ама то, ъм, не е чак такава загадка, ако вече знаете кой е убиецът.

— О, ето къде е уловката обаче: не Оскар Морено го уби. Е, можеше да се каже, че е той, но беше в същото време и някой друг. По-висок и по-слаб. Със странна на вид кожа и огромна уста.

Линда извади телефона си и потърси снимката на рисунката на Дългия, която беше направила онзи ден.

— Така ли изглеждаше горе-долу?

Вергил си сложи очилата и се вгледа в телефона.

— Мда — отвърна той. — Точно това е той. Е, грубо казано.

— Дай да видя — обади се Хавиер, като се набута между тях. — Кой е този?

— Наричат го „Дългия“ — обясни Линда. — Общо взето градска легенда, или поне така се твърдеше досега.

— Да, ама не беше градска легенда онзи, който уби съседа ми — заяви Вергил. — Беше шейпшифтър. — Той вдигна предупредително ръка. — Сега, изслушайте ме, преди да ме обявите за пълен хаховец. Имам и компютър, и Хавиер знае как да го използва.

— Ходих на курсове — обясни Хавиер.

— Снощи — започна Вергил — направихме малко проучване. Относно този. Дългия, както го наричате, който извърши убийството и как, когато излизаше от къщата на съседа ми, вече се беше превърнал в Оскар Морено.

— С моето лице — доуточни Хавиер. — С абсолютно точно копие на моята физиономия.

— Точно така — съгласи се Вергил. — Беше променил външния си вид, височината, теглото си, мисля обаче, че това е всичко, което могат да изменят.

— Така пишеше и в уебсайта — кимна Хавиер.

— Да — продължи Вергил. — Шейпшифтърите могат да променят облика си, но в определени граници. Не става и дума да се превърне в пантера или нещо такова. Все пак не сме в „Менимал“.

Кели го изгледа въпросително.

— Какво е това „Менимал“?

— Сериал, в който трябваше да участвам, но спряха от ефир, преди да заснемем епизода ми — обясни Вергил, докато приготвяше чая. — Трябваше да е нещо като завръщането ми на екрана, но какво да се прави, случват се и такива неща понякога.

— А защо е убил точно съседа ти? — попита Линда.

Вергил сви рамене.

— Робърт Снайдър си беше крадец, и то не само по мое мнение: лежеше и в затвора за това. Вероятно е откраднал нещо и от Морено, така си мисля.

— Или се е опитал — отбеляза Линда, — и е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

Вергил отново сви рамене.

— Да, възможно е.

— А знае ли, че вие знаете? — попита Кели.

— Струва ми се, че нямаше да съм жив и пред вас днес, ако знаеше.

— Аз пък не съм напълно убедена в това — възрази тя. — Защо би избрал иначе точно облика на Хавиер? Изглежда ми като да е целял да го забележиш.

— Няма как да е знаел, че точно в този момент ще погледна през прозореца си.

— Не знам, Вергил.

— Добре де, и да знае — какво от това? Няма какво да направя по въпроса. Няма да ходя да се скрия в бункера на града я. Не така ще се справя със случващото се.

— Какво знаете за Оскар Морено? — попита Рони.

— Не много. Минавал съм стотици пъти покрай магазина му, но никога не съм влизал вътре. Живее в другия край на града на улица „Честър“. Действително имаме нещо общо с него: и двамата поначало не сме от Дезълейшън Хил. Ожени се за една вдовица след смъртта на съпруга ѝ, премести се да живее с нея и двете ѝ деца в дома ѝ и като цяло си изглежда мъж на място. Никой не е казвал лоша дума за него, когато сме се заговаряли.

Рони кимна.

— И преди сме се сблъсквали с подобна история: извратен убиец се настанява като опорен стълб в една общност. Не е нещо невиждано досега.

Хавиер изсумтя.

— А вие, деца, тогава трябва да се замислите за ново поприще, ако все се замесвате с подобни типове.

— Често обаче намираме някой, който да си заслужава усилията. Като например Остин Кук. Почти сме убедени, че Дългия го е спипал.

Вергил и Хавиер замръзнаха на място.

— Ама защо… какво ще прави с него? — обади се първи Хавиер.

Рони се поколеба.

— В крайна сметка ще го убие. Така мислим. Всяка година по това време в града изчезва безследно някое дете.

— И това е така — потвърди Вергил. — Божичко, и за всички отвличания е виновен той? Все един и същи човек? Мислех… вярвах на онова, което разправяха ченгетата. Инциденти. Бягство от вкъщи. И всички тям подобни щуротии. Вярвах, че са истина.

— Нямало е как да знаеш — увери го Кели.

— Казваш, че в крайна сметка ще го убие — обади се Хавиер. — Какво имаш предвид под „в крайна сметка“?

— Имам предвид, че няма как да знаем дали Остин вече не е мъртъв — уточни Рони. — Засега действаме с идеята, че е все още жив.

— Тоест сте се заели със спасителна мисия?

— Да, нещо такова. А като гледам, работата ни доста се улесни, щом вече знаем и къде да намерим Дългия.

— Е, и какво ще правите тогава? — попита Вергил. — Ще щурмувате мястото, въоръжени до зъби с пистолети и пушки?

— Подобен ход рядко е най-разумният — отбеляза Рони. — Безопасността на Остин е най-важният ни приоритет сега. Най-добрият вариант ще е да успеем да разберем къде е и да го измъкнем, без да се вдига много-много шум. Когато се уверим, че вече е в безопасност, можем да се върнем да довършим Оскар Морено. Вие двамата дали имате представа къде изобщо бил могъл да държи Остин?

— Никаква, съжалявам — отвърна Вергил. — Макар че ме съмнява да го е отвел у дома при семейството си. Има си обаче магазина за техника. Аз лично винаги пазарувам от този на главната, много по-голям е. А всеки път като минавам покрай неговия, ми изглежда пуст.

— Тоест, ако му се наложеше да скрие някъде едно дете.

Вергил сви рамене.

— Възможно е, не знам. Какво ще правите обаче, ако ви хване, докато душите наоколо? Ако наистина е шейпшифтър, както предполагаме, може да се окаже голям трън в задника. Доколкото прочетох, шейпшифтърите не умират никак лесно.

— Ще намерим начин — отвърна Рони. — Винаги сме намирали.

— Да, понякога — кимна Уорик.