Опустошение

15

Полицейският участък на Дезълейшън Хил се намираше в задната част на Общината, която се простираше от главната до по-малката ѝ дружка — пазарната улица. За разлика от лицевата ѝ страна, гледаща към площада, задната страна на сградата не разполагаше със стълби или колони, които да заявят величието ѝ, но пък си имаше паркинг и рампа за инвалиди.

Полицейската кола навлезе в паркинга. Там вече имаше спрели още един полицейски и три цивилни автомобила, но шерифът си имаше свое собствено място, което беше ясно отбелязано. Новак паркира, взе шапката си от пасажерската седалка до себе си и слезе от колата. Отвори вратата на Амбър и ѝ кимна. Ръцете ѝ бяха закопчани с белезници зад гърба, така че тя се размърда, извади първо единия си, а после и другия крак и се изправи, едва запазила равновесие. Новак я задържа с ръка за рамото, за да ѝ помогне да стъпи стабилно. Майло излезе след нея, като се плъзна настрана през вратата, навеждайки глава и заставайки до нея.

— А сега и ти — Новак подкани Дагет.

— Не можеш ли да дойдеш от тази страна и да отвориш вратата тук? — попита Дагет.

— Лъснах си обувките тази сутрин — заяви Новак. — Колкото по-малко ходя, толкова по-дълго ще останат така лъскави.

Дагет измърмори нещо под носа си и започна да се плъзга непохватно по седалката. Извади единия си крак и се опита да пренесе тежестта си, но вдигна поглед.

— Малко помощ?

— Излизай — нареди Новак. — Веднага.

— А не може ли малко помощ? — обади се Дагет по-силно. — Имам проблеми с жлезите и бих оценил малко съдействие, господин полицай.

— Не съм полицай — отвърна Новак. — Аз съм шерифът.

Дагет го изгледа гневно, пое си дълбоко дъх и се надигна от колата. Кракът му обаче се заплете и той падна на колене, след което се просна по корем.

— Ранен съм! Ранен! Ще ви съдя! Дори не съм обвинен в нищо! Не съм извършил никакво престъпление, а току-що се нараних!

— Ставай — нареди Новак.

— Ще ви съдя!

— Добре, съди ни, като станеш — отвърна Новак.

Шерифът се наведе, хвана Дагет за лявото ухо и завъртя. Дагет изрева и започна да рита, а Новак го издърпа бавно на крака, преди да го пусне.

— Вие нали видяхте всичко? — подвикна Дагет на Амбър и Майло. — И двамата видяхте как той ме напада! Имам свидетели!

— Мисля, че свидетелите ти се канеха да те убият, преди да се появя — заяви Новак. — Много ме съмнява да ги е грижа за гражданските ти права.

Той махна с ръка към рампата, отвеждаща до двукрилата врата с полицейска значка на стъклото. Амбър тръгна първа, последвана от Майло, след когото идваха Дагет, който не спираше да се оплаква, макар че никой не го слушаше, и Новак зад гърба му.

Вратата се плъзна и Амбър пристъпи в блестящия полицейски участък — светъл, чист и спретнат. Зад бюрото на входа седеше цивилна с окачен бадж на врата си и разговаряше с някого на слушалки с микрофон. Когато влезе и Новак, тя се поуспокои, кимна му и направи нещо зад бюрото, при което вратата в нейно дясно изписка и се отвори.

След подканата на Новак Амбър отиде до вратата и премина от лъскавото и прилежно пространство насред сивота и бетон. Отвъд ги чакаше друга врата и тя застана пред нея, докато Новак не се появи. Той извади карта от джоба си и я прокара пред сензор, докато вратата не изщрака и той я бутна да се отвори.

В помещението зад нея от всяка страна имаше по две килии с решетки вместо стени и врати. Всички бяха празни. Амбър влезе в първата килия вляво, а Майло — във втората. Новак бутна Дагет в една от килиите на отсрещната страна. Накара всички да пристъпят зад решетките и им свали белезниците, след което излезе от помещението.

— Не съм обвинен в нищо! — извика Дагет след него. — За нищо не съм виновен!

Вратата изщрака и се затвори.

Амбър огледа килията си. На леглото имаше ниска възглавница и тънко одеяло. На мивката имаше малко сапунче. Тоалетната поне имаше седалка, макар и около нея да не се виждаше никаква завеса или нещо, което да гарантира усамотение.

— Ей! — подвикна Дагет. — Ей, момиченце, за всичко си виновна ти, надявам се го осъзнаваш. Ако не ме беше подмамила, нямаше да се забъркаме в тая работа.

— Ти искаше да ме връчиш на Хрътките — отвърна тя. — Май ми е по-добре тук, ако трябва да съм честна.

Дагет поклати глава с отвращение.

Майло го погледна и изрече:

— Удушвача от Юкон, нали така?

Дагет стисна решетката с ръце и притисна лицето си между железните прътове.

— Ти да мълчиш! — изрева той. — Да не си посмял да кажеш и думичка повече, свързана с това, или аз ще започна да разправям моите истории. Например нещичко за Магистралния призрак, най-вероятно ще грабна интереса на местното шерифче.

Майло му се усмихна.

— Съмнявам се. От онези убийства вече ме делят петнайсет години и пет хиляди километра. Но виж, един самопризнал се удушвач, който наскоро е преминал през границата…

— Никога не съм признавал нищо — побърза да се защити Дагет.

— Призна си пред мен — обади се Амбър. — Каза, че си удушил много жени… макар че не ги нарече жени май, а? Използваше много други наименования за тях, но никога „жени“.

Дагет се подсмихна.

— Това ли било? Сърдиш ми се заради всичките обиди.

— По-скоро се сърдя за реалните убийства.

— По-добре да млъкнеш тогава, малка кучко, ако не искаш и твоето име да се озове в списъка ми.

Майло седна на леглото си и се облегна на стената.

— Не бих я наричал така, ако бях на твое място — предупреди го той. — Знаеш за нея, нали? Знаеш защо Астарот я иска жива?

— Знам достатъчно — отвърна Дагет.

— Значи знаеш и какво мога да ти причиня — обади се Амбър.

— Първо ще трябва да ме намериш обаче.

— Но аз вече знам къде си, Фил. Точно пред мен.

Дагет преглътна мъчително.

— Ама мен ще ме пуснат оттук. Не са ме обвинили в нищо. Ще се махна оттук и ще те дебна. Така и няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Обзалагам се, че ще те подуша — отвърна Амбър.

Вратата изщрака и шериф Новак се върна със сгъваем стол в ръце. Дагет се отдръпна от решетката, а плямпането му секна. Амбър беше убедена, че съвсем скоро, след като се поцупи за няколко минути, пак ще ги засипе с потока от глупости, затова насочи цялото си внимание към Новак.

Шерифът разтвори и сложи стола пред килията на Амбър, седна на него и кръстоса крака. Ръцете си сви в скута си. Панталоните на униформата му бяха безупречно изгладени — с ръб като тънко острие. Ризата му искреше от чистота, а значката върху нея беше прилежно закачена. Вратовръзката му висеше право надолу, като че ли ѝ беше окачена някаква тежест.

Очите му с широките си клепачи не бяха забележителни — нито помръкнали без блясък в тях, нито много живи и искрящи. Лесно забравящи се очи.

Седеше и наблюдаваше Амбър, след което отмести поглед към Майло, но не продумваше нищо. Майло отвърна на погледа му, като също не бързаше да наруши настъпилото мълчание. Амбър чувстваше, че единствено нейните нерви се опъват до краен предел. Знаеше, че такава беше играта — първият, който нарушеше тишината, губеше, но също така знаеше и че колкото повече си мълчи, толкова по-виновна изглежда в очите му.

— Не познаваме този мъж — изрече най-накрая тя, като хвърли поглед към Дагет. — Появи се с колата си, докато вървях към мотела, и ме заплаши с оръжие. Не знаех какво да правя.

Новак кимна и отвърна:

— Защо не ми кажеш какво си?

— Извинете?

Новак не отклони поглед от нея, но и не повтори въпроса си. Използваше мълчанието като оръжие, което не пробиваше защитите ѝ, но същевременно ѝ ги сриваше из основи.

— Аз съм си аз — отвърна тя. — Уплашена съм и не знам какво се случва. Моля ви.

— Долната ти устна трепери — отбеляза Новак, — като че ли ще се разплачеш. Да не би да си нежна душа?

— Добре съм си.

— Нещо боли ли те? Ръцете ти са в бинтове.

— Просто съм изплашена от всичко днес — обясни тя. — Нападнаха ме, а сега съм в затворническа килия.

Той кимна и отмести за миг поглед към Майло, преди да се извърне изцяло към Дагет.

— Ами вие, господин Дагет? Как се вписвате в цялата картина?

— Ще ви съдя.

— Това вече го разбрахме. Имате ли разрешително за оръжието, което носите, между другото? Знам, че господин Себастиан има за своето, но вие?

— Пистолетът не е мой — отвърна Дагет. — Негов е и аз го носех да му го върна.

— Така ли било?

— Да. И ако той отрече, значи лъже.

— А вие ли сложихте заглушителя? Защото без разписано позволение от Бюрото по алкохола, тютюна, оръжията и експлозивите, подобна модификация е незаконна в нашата страна.

— То, ами… то така си беше, когато ми го даде.

— Разбирам — отвърна Новак. — И защо сте тук, господин Дагет?

— Вие ме арестувахте без никакво обвинение.

— Защо сте в Аляска, господин Дагет, не защо сте в тази килия? Или по-точно защо сте дошли в Дезълейшън Хил?

— Живеем в свободна страна.

— Така е, но тук не е вашата свободна страна, нали така? Вие сте канадец. Питам се дали прекосяването ви на границата е документирано? Ще трябва да проверя. И ако се окаже, че сте внесли незаконно това оръжие с вас, е възможно да повдигнем някои доста сериозни обвинения срещу вас.

— Вече ви казах, пистолетът не е мой.

— Кой ви изпрати тук, господин Дагет?

— Никой не ме е изпращал. Дойдох си сам.

Новак се изправи.

— Нека ви предупредя. Интересувам се от това, което господин Себастиан и госпожица Ламонт имат да ми кажат. Вие обаче не ме интересувате. Или се постарайте отговорите ви да са интересни, или няма да имам никаква полза от вас.

— Не ме е страх от вас.

— И все пак се страхувате — настояваше Новак. — Думите ви не са никак впечатляващи. За престъпник не сте много добър и в лъжите. — Той се извърна отново към Амбър. — Можем да прикрием истинската си същност само докато стените около нея не започнат да се пропукват. А с всяка нова пукнатина се разкрива и все повече от онова, което е зад тях. Знам какво причинява градът ми на хората, Амбър. Знам какво причинява на онези извън пределите му, какво причинява на тези като мен, както и на тези като теб.

Амбър не отговаряше.

— Съсредоточила си цялото си внимание върху запазването на този си облик — продължи Новак. — Така че се успокой. Отпусни напрежението. Позволи на истинската ти природа да се разкрие. Замисли се само колко добре ще се почувстваш да се освободиш. Да го оставиш да се случи. Замисли се за облекчението.

Амбър започна да се оправдава:

— Не знам за какво… — но думите ѝ замряха в гърлото. Той знаеше.

Новак ѝ се усмихна.

— Има и друг начин, по който да се разкриеш — добави той, извади пистолета си и застреля Дагет в гърдите.

Изумлението разтърси Амбър по-светкавично и от електричество и тя отскочи назад, но в този момент се преобрази, а рогата ѝ изскочиха дори преди тялото на Дагет да се стовари на пода.

— Ето така — заяви Новак. — Не е ли по-добре?

Тя го гледаше недоумяващо, докато той прибираше пистолета в кобура си.

— Личеше си, че си напрегната — заяви Новак. — Демоните като теб винаги са. При повечето смущението е изписано на лицата им, но винаги има и броени други, които успяват да се прикрият по-добре от останалите. — Той отмести поглед към Майло. — Господин Себастиан, като че ли се срамувате от тъмната си страна? Няма ли да се присъедините към Амбър в тази ѝ величественост?

Майло не отрони и дума. Не се и помръдна от мястото си.

Новак сви рамене.

— Утре ще ви заведа за среща с кмета. Има няколко въпроса, които иска да ви зададе лично. Засега обаче ще трябва да ви пожелая лека нощ. Ще наредя на някой от хората ми да отнесе трупа, не се притеснявайте, а ще ви донесат и вечерята след около половин час. Не оставяме затворниците ни да гладуват, не и в Дезълейшън Хил. — Той се усмихна за първи път днес. — Не сме чудовища.