Опустошение

44

Отбиха пред къщата на Кол Бланкард, а щом чистачките отмахнаха навалелия по предното стъкло сняг, жената се вгледа навън.

— Тази ли е? — попита тя. — Сигурен ли си?

Остин кимна чевръсто.

Тя го изгледа изпитателно право в очите.

— Ако ни лъжеш, ще ни ядосаш много.

— Не ви лъжа — отвърна Остин. — Казаха, че ключът е бил откраднат от момче с родилен белег. Кол Бланкард е единственото момче в града с родилен белег на лицето. И винаги е обичал да краде.

— Приятел ли ти е? — попита мъжът от предната седалка.

— Не, сър. Мрази ме.

— И защо?

— Не знам. Винаги се заяжда с мен.

— Побойник, а? — обади се жената. — Никак не обичаме побойниците ние с теб, Бил, нали така?

— Не и ако не нанасяме ние побоя.

Жената изхихика.

— Доста точно казано. Самата истина. Е, Остин, какво ще кажеш за една сделка? Всички отиваме заедно там и чукаме на вратата. Влизаме вътре с твоя помощ и ние убиваме този побойник за теб. Какво ще кажеш?

Остин я зяпаше.

— Аз не, не искам да го убивате.

— Че защо не? — попита Бил. — Превърнал е живота ти в ад, нали така? Малкото лекенце си го заслужава.

— Ей, мери си приказките — предупреди жената.

Бил сви рамене и слезе от минивана, при което студен полъх връхлетя Остин.

Жената — как ѝ беше името, май Бети, отново се усмихна на Остин.

— Разбирам. Не можеш току-така да приемеш убийството. Съвсем нормално е. Но е и признак на слабост. Не ме разбирай погрешно, Остин, не искам да те обиждам, просто през годините със съпруга ми си дадохме сметка, че някое и друго убийство може да улесни много живота ти. Онова момче, как му е името?

— Кол Бланкард.

— Този Кол е пречка на пътя ти. Пречи ти да си живееш щастливо живота или поне е част от онова, което ти пречи. Няма нищо лошо в това да поискаш да премахнеш нещо, което ти пречи, Остин.

Бил отвори страничната врата.

— Онзи тих глас в главата ти, който в момента ти повтаря „не“, това е съвестта ти. Съвестта е от голямо значение за много неща, но също толкова важно се оказва и да знаеш кога да не се вслушваш в нея. Защото понякога собствената ти съвест може да работи против теб.

— Напълно прав е — съгласи се Бети с някак ужасно тъжна нотка в гласа си.

Остин слезе от минивана, а тя го последва. Снегът валеше още по-силно.

— А като се замислиш, съвестта ти реално се отнася по-скоро за останалите. Грижа я е единствено какво мислят те и как са се почувствали и всякакви тям подобни неща, които нямат нищо общо с теб.

Отправиха се към къщата на Кол, а Бил и Бети вървяха от двете страни на Остин.

— Двамата с Бети вече не живеем по този начин — обясни Бил. — И повярвай ми, трошихме си сериозно главите, докато се научим. Но след това осъзнахме колко по-добре ни е, когато се съсредоточим единствено върху самите нас.

— Колко себично звучи само, а? — засмя се Бети.

Бил се присъедини към смеха ѝ.

— Признавам, звучи себично. И действително си е такова! Но пък няма и нищо лошо в това да си егоист, Остин. Така е по американски.

Стигнаха до вратата и Бети почука.

— Кажи, че търсиш Кол да говорите нещо — заяви тя мило с усмивка.

— Вече ще е затворен в паник стаята си — каза Остин. — Отдавна е минало осем часът. Имаме си вечерен час. Родителите му няма да го пуснат да разговаряме.

— Тогава ще се наложи да си убедителен. Когато се видите, го попитай къде е прибрал ключа. Може би дори го питай да ти го даде. А след това — обещавам, че ще го премахнем от живота ти веднъж и завинаги.

Бил постави бащински ръка на рамото на Остин, а на вратата се появи самият Кол.

Остин премигна невярващо. Не го очакваше. Ами вечерния час?

Погледът на Кол се спря първо върху Бил, след което се плъзна към Бети, задържа се за миг върху нея и чак тогава се снижи към Остин, при чиято гледка той се намръщи.

Бил стисна Остин за рамото като че ли му вдъхваше увереност.

— Здрасти, Кол — поздрави Остин.

На лицето на Кол се изписа онова бавно премигващо негово изражение.

— Какво искаш? — попита грубо той.

— Ъм, ти нали имаш един ключ — започна Остин. — Май си го взел от една кола по-рано днес.

— Вероятно напълно несъзнателно! — обади се Бети и се засмя. — Определено не те обвиняваме в нищо, Кол. За бога, не бихме и помислили.

Бил също се присъедини с усмивка:

— Опасяваме се само че, че ще ни е нужен.

— Не съм взимал никакъв ключ — заяви Кол.

— Ама разбира се! — каза Бети. — Толкова незначителна подробност е, че дори не си забелязал, че си го взел! Знаех си, че не си го направил нарочно!

— Не знам за какво говорите — отвърна Кол и се пресегна да затвори вратата, но Бил я подпря с крак.

— Родителите ти случайно да са си вкъщи? — попита той. — Знам, че тази вечер имате фестивал и всички го очакват с нетърпение, но бих искал да си кажа една-две думи с баща ти. Сигурен съм, че ще се разберем мирно.

— Той ми е доведен баща — отвърна Кол.

— Дали си е тук? Или може би майка ти тогава?

Кол ги огледа отново, а мисълта му протичаше бавно. Тогава погледът му се спря върху Остин.

— Сега си спомням за един ключ. Не знаех, че е бил на някого. Остин, искаш ли да дойдеш с мен да ти го дам?

— Разбира се, че иска! — отвърна Бил на свой ред и леко побутна Остин вътре в къщата.

— Насам — каза Кол и тръгна нанякъде.

Остин се поколеба, но с Бил и Бети, които го подканяха зад гърба му, предположи, че накъдето и да тръгнеше, щеше да е по-добре, отколкото да остане на място.

Миризмата в дома на Кол не му допадаше. Лъхаше на мускус и варена храна. Кол го заведе в своята стая, където миришеше още по-лошо — на чорапи, пот и мръсно бельо. Кол затвори вратата след Остин. На вътрешната ѝ страна беше закачен плакат на гола жена, окована във вериги.

— Мислех, че си отвлечен — заяви Кол. — Че гниеш умрял в някоя канавка.

Остин не отвърна нищо, а Кол отиде до нощното си шкафче. Когато се извърна обратно, държеше в ръка месингов ключ.

— Това ли търсиш?

Остин нямаше как да знае.

— Да — каза той.

Кол огледа ключа.

— За къде е?

Остин сви незнаещо рамене.

Кол продължи да го гледа известно време.

— Да не би да ме изказа на вашите?

— Не.

— Ама си ги довел в къщата ми.

— Това не са родителите ми.

— Какви са тогава?

— Просто, просто познати.

Кол не отвърна нищо по този въпрос, но му подаде ключа и го подкани.

— Ето ти го тогава, заповядай.

Това беше някакъв капан. Остин беше убеден. Стотици пъти беше ставал свидетел на този жест на Кол Бланкард — било то с нечия чанта или учебници. Понякога и с нечий обяд. Веднъж дори с телефон — и то доста скъп. Детето се беше втурнало към Кол, за да си го вземе и точно тогава той го беше пуснал на земята. Падна на екрана си и се напука целия. И всеки един от тези пъти по лицето на Кол беше изписано истинско презрение, досущ както сега.

Само че точно сега имаше и нещо различно. Кол си беше наумил някаква нова подлост.

Остин прекоси стаята, като внимаваше да не стъпва върху дрехите, пръснати по пода.

— Благодаря ти — изрече той, още преди да се е пресегнал да вземе ключа.

За негово учудване Кол му го подаде. А в следващия миг натика студеното дуло на пистолет под брадичката на Остин и го блъсна в стената.

Остин не можеше да помръдне. Не можеше дори да диша. Единствено клепачите му се подчиняваха. Премигна бързо няколко пъти, като че ли се опитваше да се отърве от зловещата празнота в изражението на Кол.

— Искаш ли да те застрелям? — попита тихо Кол. — Да те убия?

Очите на Остин се напълниха със сълзи, но Кол не отбеляза нищо за тях. Не го беше грижа за нечии сълзи. Смъртта беше в неговите ръце.

— Мога да ти гръмна главата — заяви Кол. — Бум! И да изхвърчи. Черепът ти ще се пръсне на парчета, а мозъкът ти ще ми е новият тапет. Пистолетът си има заглушител. Никой няма да чуе дори.

— М-моля те.

— А дали на някой би му пукало и да чуе? Всички си мислят, че си в неизвестност. Кои бяха онези, с които дойде? Те ли те отвлякоха? Мъжът е някакъв досадник, ама жената изглежда доста добре. Може и да я пробвам, след като те убия.

— Моля те, недей.

— Никой няма да го е грижа. На майка ми ѝ е все тая. Вече се побърква, защото Адската нощ още не е започнала. Дори не забеляза, че не съм си в паник стаята. Мога да те гръмна тук и сега и няма да липсваш на никого.

Кол се намуси и отстъпи крачка назад. След миг повдигна тениската си и пъхна пистолета в колана си.

Остин си пое едва доловимо дъх и облиза устни. Устата му беше пресъхнала. Опита да се отдръпне от стената, но Кол отново извади оръжието и скочи отгоре му, забивайки дулото в бузата му.

— Да съм казал, че можеш да мърдаш?! Да съм ти дал разрешение??

— Моля те, не ме убивай — изхлипа Остин, а коленете му омекнаха.

— Ще правя каквото си поискам, малоумнико. Водиш ми значи онези хора в къщата, така ли? Изказал си ме?

Остин се плъзна надолу по стената.

— Не съм, кълна се!

— Знам, че точно това си направил, задник такъв. Очевидно е. Защо ме лъжеш?

Остин вече коленичеше на земята с притиснато към стената лице и пистолет, все така опрян в бузата. Отвъд вратата на стаята се дочуваше как Бил и Бети разговарят с майката на Кол.

— Моля те, не ме убивай, Кол.

— Ще те убия, ако искам, тъпако. Аз определям правилата. Да не мислиш, че някой друг е шефът? Мога да те убия, а след това да застрелям и онези двамата, с които дойде. Ако майка ми се разбучи, ще ѝ кажа да си гледа работата. А ако доведеният ми баща се появи, ще го гръмна и него в главата. Търси си го вече от години. Никога не съм го харесвал този тип. Никога. А сега мога да се разправя с всички вас, задници такива. Кой ще ме спре? А? Кой?!

— Не знам.

— Никой. Никой, ето кой. Мислиш си, че шериф Новак може да ме спре ли? Никакъв шанс. Ще трябва да изпрати цял екип за борба с тероризма по петите ми.

— Кол, моля те, не ме убивай. Пусни ме да си ходя.

— Кажи името ми още веднъж и ще дръпна спусъка, дребно мекотело такова!

— Съжалявам! — промълви Остин, стиснал здраво затворените си очи. — Съжалявам!

Кол удари Остин в слепоочието с пистолета. Остин проплака от болка, а следващият удар, този път в ухото, дойде от коляното на Кол и заболя още повече и от предния.

На вратата се почука.

— Кол!

Беше гласът на майка му. Тънък и писклив.

— Кол, ела бързо!

Кол издърпа Остин отзад за тениската, изправи го на крака и го избута към вратата, която в този момент се отвори.

— Вече трябва да си вървите — казваше майката на Кол. — Фестивалът ще започне всеки миг. Наистина мисля, че трябва да вървите.

— Ще ви се махнем от главата всеки момент — изрече Бил през смях.

Остин и Кол се появиха в коридора. Всички видяха сълзите в очите на момчето, но никой не го беше грижа.

— Защо не си си в паник стаята? — майката на Кол попита сина си с прекалено ярък блясък в очите, но Кол не ѝ обърна никакво внимание.

— Момчета — изрече Бети с усмивка, — ето ви и вас! Кол, намери ли ключа, за който говорихме?

Пистолетът се опря между лопатките на Остин и той вдигна ключа в ръка.

— Намерихме го — заяви той.

Погледът на Бети се спря върху предмета, като че ли беше очаквала този момент през целия си живот.

— О, прекрасно — изрече мило тя.

Кол задиша тежко и свали пистолета си от гърба на Остин, но преди да предприеме следващия си ход, се отвори друга врата и от нея се подаде някакъв мъж.

Майката на Кол изрече, кършейки пръсти:

— Тези хора тъкмо си тръгваха. Казах им, че фестивалът ще започне всеки момент. Защо още не е започнал? Трябваше вече да е започнал.

Кол измърмори нещо и прибра пистолета в колана на панталона си.

— Всъщност може и да се забави още малко — отвърна доведеният баща на Кол. — Излизам, за да видя какво мога да направя по въпроса. — Погледът му се спря на Остин и той се усмихна. — Я, кой си имаме тук?

— Бил и Бети — представи ги Бил.

— Бил и Бети — повтори майката на Кол с чевръсто кимане. — Точно така, Бил и Бети, това е съпругът ми.

— Оскар — изрече доведеният баща на Кол, като пристъпи по-близо. — Оскар Морено. Приятно ми е да се запознаем.