Опустошение

53

Някъде в Дезълейшън Хил проехтя експлозия. Последваха я крясъци, ликуване и вой, възхваляващи унищожението, пируващи в него. Някъде другаде се разби кола. Зазвучаха аларми. Ехтяха изстрели — ченгетата се бореха да сведат убийствата до минимум. Лудостта се стелеше в нощта като мъгла, увиваща пипалата си около всичко и всеки. В единия край на главната, отвъд площада, вилнееше бунт. А в другия край Амбър стоеше лице в лице с родителите си.

— Дойде ли моментът, в който пак се опитвате да ме убиете? — попита тя.

Бети и съпругът ѝ си размениха широки усмивки, под които лъснаха острите им зъби.

— Как ти се струва това ѝ поведение? Да си призная, на мен доста ми допада.

— Подобна самоувереност определено щеше да внесе по-динамична нотка в семейните ни вечери — отвърна Бил. — А вместо това ни се налагаше да седим на масата с една отегчена, незаинтересована буца, която почти не отлепяше поглед от телефона си.

— Все по онези сайтове…

— Онези форуми…

— С виртуалните си приятелчета…

— Е — обади се Амбър, — поне не съм избивала собствените си деца. Как се казваха между другото? Брат ми и сестра ми?

— Нея нарекоха Каролин — отвърна Бети, — а него — Джеймс.

— А какви хора бяха?

— Той беше… нещастен — обясни Бети. — Не се държахме особено добре с него. По времето, когато се роди Каролин, вече се бяхме разбрали, че най-добрият подход към онова, което вършехме, е да се отнасяме към децата като с истински хора. Дадохме си сметка, че ще е по-лесно да се справяме с вас, ако ви отглеждаме под заблуждението на щастието.

— Имаше си и препъникамъни — допълни Бил. — В крайна сметка Каролин се оказа също толкова трудна, колкото Джеймс. Но си взехме бележка. След това се появи ти — наивна, ограничена и така обсебена от самоналожената си самота, че и за миг не се замисли над каквото и да е от случващото се около теб.

Бети се усмихна отново.

— Съвършената дъщеря.

— Абсолютно, такава си беше.

— Можете да се опитвате да ме разстроите, като ми навирате в лицето всичките ми прояви на несигурност колкото си искате — каза Амбър. — Но ще го кажа отново — поне не избивам собствените си деца.

Бети се засмя.

— Борбена. Харесваш ми.

— И всъщност се чувствам горда — продължи Амбър. — Горда съм, че по-големите ми брат и сестра са ви създавали проблеми. Така поне малко чувствам, че ги познавам. А иначе наистина ли се учудвате, че нещата се стекоха по този начин? Алистър е мъртъв. Мъртъв е и Грант. Имелда ви предаде и помогна на мен. Както и да го погледнете, а и като се замислите — как ви провалих плановете и опропастих всичко, за което сте се борили, ами че аз просто продължавам семейната традиция.

Родителите ѝ вече не се усмихваха.

В този миг нещо удари Амбър със силата на гюле точно между лопатките и тя полетя напред. Бети се отмести навреме от пътя ѝ, а Амбър се стовари на земята и дори нямаше време да вдигне очи, когато вече някой я хващаше за косата.

— Ах, ти, малка кучко! — изрева Кърсти и заби лицето ѝ в асфалта.

Тя зърна през премрежен от сълзи поглед как Кърсти се изправя, но тогава последва ботушът ѝ. Защитните ѝ люспи я покриха, но дори с тях ритникът едва не ѝ откачи главата. Амбър се опита да се извърти, да я избута от себе си, дори просто да каже нещо, но тялото ѝ реагираше прекалено бавно, а и Кърсти не ѝ даваше много-много възможности. Поредният ритник я завъртя по гръб и вероятно ѝ счупи още ребра, а Кърсти седна върху нея и я засипа с юмруци, стоварващи се върху ѝ като тежести.

След това ръцете ѝ се сключиха около шията ѝ. И там обаче защитните люспи на Амбър нямаха никакъв ефект — Кърсти беше прекалено силна. Първоначално Амбър си помисли, че тази мощ се дължи на силния йи гняв, но впоследствие забеляза кървавите парчета месо между оголените ѝ зъби. След като си беше похапнала, Кърсти пращеше от енергия, за разлика от Амбър, която беше използвала придошлата сила, за да излекува прострелните си рани.

Амбър се опита да разсече пръстите на Кърсти, но ноктите ѝ изтракаха безполезно върху защитните ѝ люспи. Амбър премигна, а очите ѝ се напълниха със сълзи, докато протягаше ръка за помощ към родителите си, които просто стояха наблизо и наблюдаваха. И се смееха.

— Той те харесваше — изрева Кърсти. — Грант действително те харесваше. А ти да го убиеш?! Ти го уби?!

Зрението на Амбър започна да се замъглява откъм ъгълчетата на очите. Вече виждаше само Кърсти с напрегнатите ѝ до краен предел мускули и горящата омраза в очите ѝ. На Амбър не ѝ бяха останали сили, а всеки изминал момент без приток на кислород изтощаваше мощно резервите ѝ.

Колкото и странно да бе, мислите ѝ се отнесоха към финала на втория сезон на „Из тъмните места“ — Балтазар се даваше, натикан от брат си в реката, течаща зад имението му. Погледите им се срещнаха през струящата вода и последният знак на дързост на Балтазар беше да покаже среден пръст на Гидиън. Много подходящ ход от негова страна. Превърнал се дори в символичен за него. Когато Амбър все още имаше сносен телефон, картинка на точно тази сцена ѝ беше зададена като фон на екрана.

С последни сили Амбър вдигна среден пръст и го показа на Кърсти, навря ѝ го в лицето в чест на най-великия сериал, излъчван някога по телевизията.

Само че вместо да го игнорира и да продължи да я души, както беше направил и Гидиън — което пък беше довело до месеци на дискусии из интернет дали Балтазар наистина е мъртъв, или не — Кърсти се намръщи, стисна и изви пръста на Амбър, като едва не го счупи, а Амбър дори можа да изкрещи от болка, тъй като вече можеше да си поеме дъх.

Другата ръка на Амбър успя да намери участък от дясната половина на Кърсти, който не беше защитен от люспите ѝ и тя заби ноктите си там. Очите на Кърсти се ококориха, а тя ахна от болка, загубила равновесие и Амбър се възползва да я избута от себе си, да се претърколи, да вдиша хубаво въздух и да се изправи, залитайки, на крака. Кърсти остана на колене, придържайки с ръце раната си отдясно.

— Ще те убия — каза Кърсти. — Ще ти разкъсам гърлото.

— Почакай малко сега, Кърсти — обади се Бил. — Искам да помислиш малко. Плановете ни в момента са малко неясни, нали така?

— Майната им на плановете ви!

— Трябва просто да говорим с Амбър. Само да поговорим. Необходима ни е, за да намерим решение на всичко това. Просто за миг още ни е нужна жива.

Кърсти ги изгледа невярващо, овладяла гнева си за момент.

— Та тя уби Грант — изрече тя, сякаш обясняваше на четиригодишни деца.

— Знаем — каза Бети. — Както знаем и че в момента искаме прекалено много от теб.

— Ще умре сега — заяви Кърсти и се извърна обратно към Амбър. — Ще умре точно сега.

Кърсти понечи да ѝ се нахвърли, но изведнъж зад нея застана някой, който я задържа в хватка, от която не можеше да се освободи. Беше Глен — ужасяващо бледият Глен, чието ужасяващо бледо лице Амбър успя да зърне само за миг, секунда преди той да впие зъби в шията на Кърсти.

Тя се вкамени и опита да изкрещи, но от гърлото ѝ не се процеди и звук, а по ключицата ѝ се стече струйка, докато Глен пиеше кръвта ѝ. Бил и Бети просто зяпаха недоумявайки, неспособни дори да помръднат за няколко секунди. В следващия миг Бил се хвърли напред, а Бети го последва, но Глен обгърна здраво Кърсти с ръце, извърна поглед, така че мъртвите му очи се спряха върху Амбър за момент, след което, отвеждайки Кърсти със себе си, се изпари в нощното небе.