Опустошение

35

Усещането да са отново в Чарджъра беше приятно. Сякаш там им беше мястото. Едрият черен звяр ръмжеше и ревеше при допира на Майло и поглъщаше асфалта пред тях, докато се движеха из покрайнините на града. Придържаха се към второстепенните пътища в стремежа си да останат незабелязани от ченгетата. Когато хвърляше от време на време поглед към дърветата, Амбър долавяше присъствието на мотоциклети в отразилите се по хромираната им повърхност лъчи на вечерното слънце. Изглежда Хрътките усещаха отслабването на бариерата, която след броени часове щеше да падне напълно.

— Изглеждаш ми разстроена — каза Майло.

Амбър го погледна. Не ѝ се занимаваше да се връща към случилото се. Струваше ѝ се безсмислено да се занимава с подобни дреболии, когато Адската нощ беше на път да се разрази всеки миг.

— Добре съм — отвърна тя.

Майло кимна и тя реши, че това беше краят на разговора по темата, но той продължи:

— Само че очевидно не си. Сигурна ли си, че искаш да продължим с плана?

— Да — изрече Амбър с нарастващо раздразнение. — Казах ти, добре съм.

Майло я погледна, но не каза нищо повече. След миг тя каза с въздишка:

— Нека да не започваме, става ли? С това да си споделяме. Като начало дори не знаеш как става. А и от всички други — от всички други, ти най-добре би разбрал и уважил настроението ми, че когато не ми се говори за нещо, просто не ми се говори за него. И това не е някакъв скрит замисъл, с който да те накарам да ми задаваш въпроси, които тайно ми се иска да ми зададеш. Не искам да ме питаш, не искам да отговарям и не искам изобщо да говоря за това. Това устройва ли те и теб?

Майло кимна отново.

— Благодаря ти.

Той ѝ посочи през прозореца вратата на дребна къща, покрай която преминаваха.

— Какво ще кажеш за тази? Достатъчно интересна ли ти изглежда?

Амбър извърна поглед натам.

— Кафява е.

— Кафявото не е интересно ли?

— Не и щом става дума за врата. Търсим нещо с някакъв дизайн. Нещо, което се отличава.

— Сигурна ли си, че не можем да използваме някоя от вратите на Вергил?

— Не, не съм. Може би мога да пробвам да задържа в мислите си образа на някоя скучна стара врата, дори когато онази черна метална врата се опитва всячески да превземе съзнанието ми, но не ми се ще да рискувам. По-лесно е и по-безопасно да разполагам с врата, която мога да си представя лесно и да се върна към нея.

Минаха покрай друга къща.

— Ами тази?

— Че какво ѝ е специалното на нея?

— Не е кафява.

— И все пак си е просто врата.

— Не съм сигурен какво се надяваш да откриеш — заяви Майло, — повечето врати са си просто врати.

— Оглеждай се за някоя запомняща се.

— Колкото по-дълго обикаляме да търсим, толкова повече се увеличава възможността ченгетата да ни видят.

— Знам.

— И това няма нищо общо с Кели?

Тя го изгледа кръвнишки.

— Май се опитваш да си пъхаш носа в чуждите работи?

— Не си пъхам никъде носа. Просто задавам стратегически въпрос. Ако се окаже, че се лутаме така заради нещо, което някой е казал или направил.

— Не бих изложила живота ти на подобен риск — заяви Амбър. — Определено не бих изложила и своя. Трябва да намерим врата като онази в мотела — нещо, което да се отличава, за което мога да се закача и да не ни се налага да се връщаме в центъра на града.

— И виждала ли си много такива врати наоколо?

— Не, затова и се опитвам да… — и в този миг я осени. — Сетих се! — възкликна тя, като го плесна по ръката. — Знам къде можем да отидем!

Майло я изгледа изпод вежди.

— Знаеш ли, можеш да си доста войнствена, като си демон.

— И ти значи си го забелязал?

По продължението на целия парцел на увеселителния парк, предназначен за площадка на летния фестивал, се простираше метална ограда, затова двамата паркираха и тръгнаха пеш. Вървяха, докато намерят пролука, и се шмугнаха през нея. Рамото на Амбър беше вече много по-добре. Може би се дължеше на по-високия ѝ праг на болка в демонския ѝ вид или на ускорения процес на възстановяване, а може би на новата превръзка, която Кели ѝ постави — каквото и да беше, за нея не беше от значение. Чувстваше се много по-добре, а това беше най-важното сега.

Минаха през високите треви по края на парка и през малко по-ниските на самата площадка, избуяли около покритите с брезенти увеселителни влакчета и изпочупени сергии. Майло я докосна леко по ръката, а тя се извърна и съзря предпазливия поглед в очите му, миг преди да чуе гласовете.

Залегнаха ниско и продължиха внимателно напред. На въртележката с кончета седяха три момчета: две на парапета по външната ѝ част и едно — на едно от самите дървени кончета. Изглеждаха на възрастта на Амбър, може би малко по-големи. Пиеха бира, а от устата на онзи на кончето, с дългата коса и скъсаните дънки, висеше цигара. Димът ѝ се носеше на лекия вятър.

— А мислех, че ме мрази в червата — говореше онзи с дългата коса. — Помните ли как постоянно повтаряше, че ще ме пребие до смърт?

— Помня как ти винаги се насираше в гащите, когато ти го кажеше — отвърна по-едрият от приятелите му и се ухили.

— Както и да е — подхвърли дългокосият, докато изгасяше цигарата си. — Винаги съм си мислел, че Кънингъм ме мрази, това имах предвид. Това исках да кажа.

— Ако те мразеше, защо ще иска довечера да се присъединим към него и приятелчетата му?

— Боже мили, Марко, не ме ли слушаш изобщо? Та нали това ти казвам и аз! Казвам, че явно не ме мрази, щом иска да купонясваме заедно тази нощ. Дано не се държиш така глупаво занапред. Не ми се ще да ме посрамваш.

— Няма да те посрамвам — изрече Марко намусено. — Че защо ми е да те посрамвам?

— Ами, да си го кажем направо, а? Не си почетен ученик със стипендия, нали?

— Какво?!

— Не си умен.

Лицето на Марко помръкна.

— Не ме наричай глупав!

— Не те наричам никак. Просто ти казвам, че не си умен. Различно е от това да те нарека глупав.

— Напротив, Джейми.

— Не, различно е. Означава просто, че имаш навика да казваш или вършиш глупави неща. Не означава, че ти самият си глупав. Така че всичко ще е наред, стига да не плямпаш или правиш нищо тъпо около Зак Кънингъм и дружината му. Чака ни важна нощ, не можем да допуснем нещо да я провали.

Третото момче, с тъмна коса и родилен белег, подаващ се от яката на ризата му, за първи път повдигна глава.

— Боже, вие двамата не можете ли да млъкнете за пет секунди? Цяла седмица само за тази нощ говорите, нямате си идея колко скучни ставате. Да, ще има купон, и какво от това? Пораснете малко вече.

Марко и Джейми се спогледаха и се ухилиха.

— Май някой е разстроен, че е още много млад за Адската нощ — заяви Джейми.

— Май е по-добре да си вървиш вкъщи — подразни го Марко. — Не бива да те хващат вън след вечерния час.

— Мда, трябва да те завият в леглото като останалите малки дечица.

— Ха, гледай, гледай, горкото бебче се муси! Не му се подигравай де.

— Ах, съжалявам, бебчо, недей да плачеш, моля ти се!

Момчето с родилния белег се усмихна сковано и слезе от парапета, изтупвайки дънките си, като че ли се готвеше да си върви. В следващия миг обаче се нахвърли върху приятелите си, като избута Марко от парапета, докато теглеше Джейми след себе си по земята.

— Та какво беше? — изрева той. — Какво ми приказвахте?

Заби коляното си в гърлото на Джейми и вдигна камък над главата си, готов да го пусне върху него.

— Какво разправяше за реване? А?!

— Божичко!

— Говори!

— Пусни ме, психопат такъв!

Момчето с родилния белег натисна малко по-силно с коляно, но след малко се изправи, като остави жертвата си да се претърколи и изкашля. Хвърли камъка настрана.

— А вие двамата, изроди такива, наистина ли си мислите, че ми пука за тая Адска нощ? Наистина ли мислите, че ми дреме, че трябва да чакам още една година? Да, да, купонът на града, няма що. Голяма работа.

Марко помогна на Джейми да се изправи.

— Хайде — продължи момчето с родилния белег. — Припкайте при Кънингъм да си играете с него и приятелчетата му. Наслаждавайте се на Адската нощ, докато можете, задници. Защото догодина ще е моя.

Джейми и Марко се поколебаха за миг, но след малко се извърнаха и се отдалечиха. Момчето с родилния белег се загледа след тях, засмя се подигравателно и се извърна да си ходи в другата посока. Амбър и Майло приклекнаха ниско, докато всички се разотидат, след което се изправиха.

— Колко са прекрасни децата в този град — заяви Майло.

Амбър продължи през карнавалната площадка, докато не стигнаха до Огледалната зала. Тя огледа вратата към нея — подчертано запомняща се, с лъскава сребриста повърхност. Доволна, тя кимна.

— Сигурна ли си? — попита Майло.

— Няма място за колебания вече — отвърна тя.

Той сви рамене.

Извади месинговия ключ от джоба си и с образа на двукрилата врата на приемната на Йеспер, ясно изрисуван в съзнанието ѝ, го пъхна в ключалката. Грубата метална врата се мъчеше всячески да се намърда в мислите ѝ, но тя не я допускаше. Завъртя ключа веднъж, два пъти и с Майло, сложил ръка на рамото ѝ, отвори огледалната врата и пристъпи през нея.

В приемната на кмета беше по-студено отколкото последния път, когато бяха тук. Лампите светеха, заглушавайки бледата светлина отвън. Вратите се затвориха плътно зад тях. Майло се извърна да ги отвори, но се спря. Приближаваха стъпки и гласове.

— Ето ги и тях — чу се гласът на Йеспер някак изморено. — Пакостниците. Кога пристигнаха?

— Рано тази сутрин — беше Новак. — Хванахме едрия тип на улица „Броукън бранч“. Другия го заловиха от екипа ми, докато си вървял по главната, без да го е грижа за нищо на този свят.

Майло открехна вратата и двамата се взряха през пролуката. Двама мъже — единият висок, а другият — висок и едър, бяха коленичили на земята със заключени с белезници ръце зад гърбовете си. По-големият тип изглеждаше деформиран — главата му беше като безформена буца, а другият пък носеше маска. И двамата мълчаха.

Шериф Новак стоеше зад гърба им, а Йеспер — пред тях, свел поглед надолу.

— Колко от вас още трябва да очистим преди Сияйния демон да спре да ви изпраща в спокойния ни малък град? А? — Той вдигна поглед към Новак. — Какво им става на тези? Не могат ли да говорят?

— И двамата предимно само ръмжат — отбеляза Новак.

Йеспер въздъхна.

— От тихите типове, а? Виждали сме много като вас през годините.

— Така си е — потвърди Новак. — Но не бих се приближавал прекомерно до тях, сър. Възстановяват се бързо от раните си.

— Ама разбира се, че е тъй — заяви Йеспер. — Иначе нямаше да са от никаква полза за Астарот. Какви са им предпочитаните оръжия?

— Мачете — отвърна Новак, след което кимна към по-дребния тип. — Месарски нож.

— Винаги на мода — отбеляза Йеспер. — Господа, в Дезълейшън Хил никак не търпим серийни убийци, били те сред живите, или мъртвите варианти. Но вие си го знаете. Всеки знае, че вашият вид не е добре дошъл тук. Шериф Новак, моля ви разкажете на гостите ни какво ги очаква.

— Ще ви застрелям и двамата в главите — обясни Новак, приклякайки между тях, за да го изрече право в ушите им. — И отново. След това, докато мозъците ви се опитват да се съберат, ще ви накълцам целите на дребни парченца, които ще заровя поотделно в бетон. Може и да не успеем да ви убием, не и наистина, но ще се уверим, че повече не представлявате опасност за нашия или за който и да е друг град — никога повече.

Новак се изправи и след като Йеспер му кимна утвърдително, застреля по-едрия в слепоочието. Амбър трепна неволно при звука от изстрела.

Застреляният убиец се свлече настрани и в това време другият се опита да стане, но Новак го гръмна в тила още преди да е изпънал крака. Онзи падна по лице, а от димящата дупка в маската му потече тъмна кръв.

— Ще се погрижа да почистят — каза Новак.

— Да, увери се, че е разчистено — отвърна Йеспер. — А какво стана с момчето?

Новак се поколеба, но отвърна:

— Все още не сме го намерили.

Йеспер не отговори и Новак продължи:

— Господин кмете, поемем пълната отговорност за направените през последните няколко дни грешки. Подчинените ми само изпълняваха моите нареждания.

— Колко пък да е сложно да предадеш двама души, че и закопчани с белезници?

— Много съжалявам, сър. Ако можех да направя нещо, с което да компенсирам тези грешки в преценката си.

— Грешки в преценката ли?! — повиши тон Йеспер. — Става дума за нещо повече от просто грешна преценка, шериф Новак. Ясно ти дадох заповед.

— Така е, сър.

— На която ти не се подчини.

— Аз… всъщност, сър, не бих казал, че…

— Предаде ли онези двамата на Хрътките, или ги остави да избягат?

— Оставих ги да избягат.

— С други думи не се подчини на заповедта ми.

— Така е, господин кмете.

— Освен това не се увери, че онези хлапаци с минивана са напуснали града. Какво ти става, шерифе? Никога досега не си правил подобни грешки.

— Сър, бих направил всичко, за да се реванширам.

— Добре, ето с какво можеш да си полезен — отвърна Йеспер. — Трябва ни нова жертва за приношението след няколко часа.

— Сър?

— Излез и ми намери.

Новак пребледня.

— Някакъв проблем със задачата ли, шерифе?

— Аз… сър, искате от мен да…

— Да направиш необходимото — довърши изречението му Йеспер. — Готов си да извършиш необходимото, нали?

Новак замълча за миг, след което отговори:

— Да, господин кмете.

Йеспер остави моментът да се проточи няколко секунди, след което се извърна и изчезна от погледа на Амбър.

— Зарежи. Дългия вече ме увери, че ще се погрижи — каза той и Новак като че ли си отдъхна с облекчение. — Разчисти тук и се връщай към задълженията ти по улиците на града. Адската нощ ще започне по график.

— Слушам, господин кмете. Благодаря ви.

Йеспер се извърна да си върви, а Новак подхвана маскирания тип за глезените и го завлече назад.

Майло затвори вратата, а Амбър провери телефона си.

— Нищо засега от Хавиер — прошепна тя. — Дългия още не е направил своя ход, дори и да си е избрал вече жертвата, която да замени Остин.

— Или пък е действал — отвърна също шептейки Майло, — но е убил Хавиер и Вергил, преди да успеят да ни кажат каквото и да било.

Амбър го изгледа гневно.

— Боже, защо ти е да говориш така?

— Защото съм лош човек — отвърна Майло.

Застанаха на един от прозорците, докато изчакваха Новак да си тръгне. Проследиха го с поглед, докато задните светлини на джипа не се изгубиха в далечината, след което излязоха от приемната с тихи стъпки. Майло държеше пистолета си с две ръце.

Намериха Йеспер в кабинета му — просторно помещение с рафтове с книги от пода до тавана и големи прозорци. Бюрото му беше широко и масивно и изглеждаше доста старо и Амбър предположи, че вероятно някога, много отдавна е било собственост и на някой друг президент. Такова нещо би било от значение за Йеспер.

Когато двамата се приближиха до него, той се изправи единствено с химикалката, която беше държал, когато пристъпиха в кабинета му, в ръка. Без оръжие.

— Предположих, че с вас двамата ще се видим отново — изрече той някак притеснително спокойно. — Липса на здрав разум, в това ви е проблемът.

— Доста книги имаш — обади се Амбър. — Всичките ли си ги прочел?

— Абсолютно всяка една от тях — отвърна гордо Йеспер, — учудващо е колко страници може да прелисти човек, когато има няколкостотин години на разположение за четене.

Амбър прокара ноктите си по гърбовете на няколко издания с кожени подвързии, оставяйки дълбоки бразди по тях.

— А да си чел нещо от Аналит Симс?

— Опасявам се, че не съм имал удоволствието.

— Авторката на „Из мрачните места“, не ти ли говори нещо? Много добро произведение. Направиха и сериал по него.

Йеспер се усмихна.

— Може и да ѝ дам шанс.

— Задължително. Сигурно е и по-добра от повечето неща, които си имаш тук. А имаш ли „Стъкленият похлупак“? Трябваше да я четем за училище. „Из тъмните места“ обаче е по-добра. По-малко депресираща. Доста си кротък, между другото, за човек, който ще бъде насилствено отведен нанякъде.

— Кой, аз ли? — попита Йеспер. — О, не, грешиш. Никъде няма да ходя. Мислиш, че когато я няма полицията, оставам без охрана ли? Шериф Новак и подчинените му осигуряват защитата на града, не моята.

— Ще ни разкажеш по пътя — подкани го Майло, като махна с оръжието си.

— Няма да ходя никъде с вас — отвърна Йеспер. — Нямам ни най-малък интерес да знам какво сте ми замислили. Мен ако питате, трябваше да си продължите по пътя като бегълци. Връщането ви тук е голяма грешка.

Вратата в другия край на стаята се отвори и онзи с изгореното лице пристъпи спокойно в стаята със сребристо куфарче в ръка. Белязаното му лице под маската оставаше несмутимо.

— Съветвам те да спреш на място — предупреди Майло, — или ще застрелям шефа ти.

Изгореното лице продължи да се приближава.

— Уесли ми служи вече повече от трийсет години — обясни Йеспер. — Предложих му убежище, когато всички други го отхвърлиха. Простих му греховете и му осигурих дом, работа… цел в живота.

Изгореното лице спря.

— И оттогава Уесли се превърна в мой верен сътрудник — продължи Йеспер. — Макар и доста често да си позволява да се завръща към миналото си и се възползва от всяка възможност с известна наслада, от мен да знаете. Може би сте чували за него? Уесли Стърлинг да ви говори нещо?

— Паметта ми често вече ми изневерява — заяви Майло.

— Няма значение — отвърна Йеспер. — Вероятно сте чували за него под друго име, името, което е познато и сред едни други, по-мрачни среди. Представям ви Уесли Стърлинг, Кошмарния.