Опустошение

8

Пътят, който в крайна сметка се превръщаше в главната улица на града, беше този, по който бяха дошли тук, но пък се виеше и лъкатушеше насам-натам, та беше по-бързо просто да минеш напряко през дърветата. В мига, в който се скри от погледите на местните, Амбър си позволи да се преобрази, като стисна зъби при болката в ръцете си. Трябваха ѝ няколко секунди, докато пулсирането утихне, но след това се почувства много по-добре по отношение на най-различни неща — града, студа наоколо… дори за това, че Хрътките са пристигнали.

Колко пък да бяха силни в крайна сметка?

Забърза крачка обаче. Не ѝ допадаше мисълта, че Майло се е изправил сам срещу тях. Заедно можеха да им противостоят. Заедно вероятно дори щяха да ги победят. Тази мисъл накара Амбър да се усмихне. Сияйния демон можеше да изпрати когото си поиска по петите ѝ. А на нея ѝ харесваше да му ги връща обратно.

Човешката част от нея се опита да ѝ прошепне нещо — за някаква си прекалена самоувереност. Амбър не ѝ обърна внимание. Но беше наясно за какво става дума. Знаеше, че Хрътките са общо-взето непобедими.

Знаеше, че на практика двамата с Майло сами едва ли можеха да се изправят срещу един от тях, пък какво оставаше за петима. Но тези неща не бяха от значение. Важното беше как се чувства точно в този момент — като че ли може да се изправи срещу цяла армия от лакеите на Астарот и да ги разкъса до един.

Докато тичаше, започна да долавя шума на мотори. Но не и викове. Не и изстрели. Никакви звуци на битка. Излезе от скривалището на дърветата и пристъпи сред високо обраслата трева по продължението на пътя, откъдето можеше да проследи накъде точно се е запътила, без да рискува да напусне границите на града. Забеляза и Чарджъра, паркиран насред гъст храсталак, и се огледа за Майло.

Тя приклекна и пристъпи бавно напред. Виждаше вече табелата на Дезълейшън Хил и пътя, който се простираше от лявата ѝ страна. По него се зададе мотоциклетист и тя моментално изтръпна, а цялата ѝ самоувереност се изпари. Онзи на мотора намали и спря, а след миг към него се присъедини и друг. Първият имаше брада, а вторият — не. Първият носеше дънково облекло, а вторият — кожено. И двамата имаха слънчеви очила. Моторът на първия лъщеше хромиран, а този на втория беше черен. Нито един от двамата не проговори.

Амбър не можеше да се изправи срещу тях. Не и срещу Хрътките. Със или без Майло. Това бяха Адските хрътки, непобедими и безжалостни.

Зад гърба ѝ прозвуча ръмженето на друг двигател и тя се изравни с тревата, когато по пътя се зададе кола. Подмина я, а мотоциклетистите ѝ направиха път да мине между тях. Тя забеляза как шофьорът хвърля поглед към Хрътките. Те, от своя страна, дори не му обърнаха внимание.

— Интересни типове — обади се Майло до нея, а тя едва не изпищя.

Все още си беше в човешкия вид. Амбър недоумяваше как той успява да издържи на вътрешното напрежение.

— Тук ли беше през цялото това време? — прошепна му тя.

Той кимна.

— Вика му се укриване. Трябва да го пробваш някой път.

— Е, нали преди малко се скрих?

— Просто извади късмет. Червената кожа не е най-добрият камуфлаж за сред тревата.

— Все тая — измънка тя и обърна поглед отново към Хрътките. — Какво правят, по дяволите?

— Почти нищо съществено — отвърна той. — От време на време просто… ето, гледай.

Амбър се вгледа в тях. Една от Хрътките слезе от мотора си и пристъпи няколко крачки, докато не застана точно до табелата. Подуши въздуха наоколо.

— Може ли да ни усети? — прошепна Амбър.

Майло не отговори веднага. След малко каза:

— Не мисля, че могат да влязат.

Амбър се намръщи.

— Къде да влязат?

— Тук.

Амбър смръщи още по-силно чело.

— Какво искаш да… Чакай, искаш да кажеш, че не могат да влязат в града ли? Че защо не? Няма нищо, което… — Тя замлъкна, вгледала се в Хрътката. — Ам, Майло, да не би да ни преследват мимове?

Хрътката беше протегнал ръце, но като че ли срещаше съпротива във въздуха, сякаш точно пред него има някакъв стъклен параван.

— Това е краят на града — отвърна спокойно Майло. — Каквото и да е нещото тук, което ни кара да се преобразяваме, на тях не им позволява да прекосят границите му. Изглежда също така, че прецаква радара им. От толкова близо вече трябваше да са установили местоположението ти, а те дори не поглеждат насам.

— Сигурен ли си? — попита Амбър. — Откъде си толкова сигурен?

— Добър въпрос — отвърна Майло, преобрази се в демон и се изправи.

— Какво правиш, по дяволите?! — Тя опита да го улови за ръката и да го издърпа обратно, но той вече беше стъпил на пътя.

Хрътките го наблюдаваха, докато ги приближаваше. Амбър не помръдна от мястото си.

Майло се насочи право към Хрътката насред хора от ръмжащи мотори и застана точно пред нея. Хрътката не реагира по никакъв начин и Майло замахна с юмрук. Главата на Хрътката се изви в камшичен удар, което беше достатъчно да го принуди да действа. Когато обаче се опита да сграбчи Майло за гърлото, ръцете му отскочиха от въпросната невидима бариера, която ги разделяше.

Амбър се изправи. Виждаше всички Хрътки пред себе си. В дънки или кожа, с бради или без, всички бяха със слънчеви очила, яхнали различни мотори. Видя сред тях един „Харли“ — единствения, когото разпозна. Израженията им не издаваха никаква емоция. Това беше другото общо помежду им, освен слънчевите очила.

Всички останали изгасиха двигателите на моторите си и внезапната тишина изпълни вакуума помежду им. Слязоха от мотоциклетите и се приближиха, но останаха отвъд края на града. Амбър усети всички погледи върху себе си, щом се присъедини към Майло. Той се преобрази в човешкия си вид.

— Интересно — заяви тя, въпреки че безпокойството пробягваше по гръбнака ѝ. — Мислиш ли, че е така по цялото продължение на града?

— Можем само да се надяваме — отвърна Майло.

Амбър се поизправи и подвикна на Хрътките.

— Казвам се Амбър Ламонт. Но вие това вече го знаете, нали? Сияйния демон ви е изпратил по петите ми, защото в замяна на помощта му обещах да му предоставя мъж на име Грегъри Бъкстън. Когато обаче получих помощта му, а в крайна сметка не му предоставих Бъкстън, той прибягна до вас. Грегъри Бъкстън обаче е добър човек — малко или много. Вършил е някои лоши работи, и други много лоши работи, но сега е добър човек и аз просто не можех да се накарам, не можех да го дам на Сияйния демон. И вие не трябва да ме предавате на него. Не съм ви направила нищо, а и вие така или иначе не можете да влезете в града, така че защо просто не се качите на моторите си и не отпрашите при Сияйния демон, за да му кажете, че не сте ме намерили? На шестнайсет съм, не заслужавам нищо от това, което ми се случва.

Хрътките не помръдваха. Не обелваха и дума.

— И сега ще мълчите? — продължи Амбър след минута. — Наистина ли? Нямате нищо за казване? Преследвате ни от Ню Йорк дотук и сега, когато сме лице в лице, нямате да ми кажете нищичко?

Хрътките се вгледаха в нея.

— Хайде — каза тихо Майло, сложил ръка на рамото ѝ. Принуди Амбър да се обърне и двамата закрачиха към Чарджъра. — Това е всичко, което можеш да направиш. Представи им случая си, а сега остава на тях да си решат. Каза си го спокойно, без враждебност. Всъщност съм доста впечатлен колко добре се справи.

— Да — изрече Амбър, след което се извърна и застана обратно пред Хрътките. — Знаете ли какво? — заяви тя. — До един сте пълни тъпаци. Стоите там и мълчите. Мислите си, че ще ме сплашите ли? Не се страхувам от вас. Всички си мислят, че сте ужааасно страшни, но ние успяхме да ви се измъкнем с лекота и голяма преднина. Единствената причина, поради която сте толкова близо до нас, е, че ние спряхме и изчакахме да ни настигнете. А вие все пак не можете да ме хванете. Така че майната ви, празноглавци! Ходете да си клатите моторите, а като приключите, можете да отидете при шефа си и да му кажете да ми целуне стегнатия червен задник.

Опита се да им покаже среден пръст, но успя единствено да размаха бинтованата си ръка пред лицата им. Изсъска през зъби, завъртя се на пети и закрачи обратно към Майло.

— Мда — измърмори той, — отлично се справи.

Тя си върна човешкия облик с болезнено усилие, след което двамата се качиха в колата и се запътиха обратно към града, без да си разменят много-много приказки. Спряха на паркинга на мотела до някаква полицейска кола и тъкмо се насочиха към входа на сградата, когато от нея слезе мъж в униформа и закрачи към тях.

— Господин Себастиан — започна той, — госпожице Ламонт, добър ден и добре дошли в Дезълейшън Хил.

Беше към четирийсетте, със сиви коси и подпухнали очи. Лицето му беше издължено и изпито, но все пак някак привлекателно. Значката му лъщеше на черната му униформа под разкопчаното му яке, а в кобур на колана му имаше пистолет.

— Благодарим — отвърна Майло.

— Казвам се Тревор Новак. Началник съм на полицията тук.

— Градът е много приятен — обади се Амбър.

— И такъв може да е — заяви Новак, — макар че има склонността да привлича погрешните посетители.

— Така ли? — каза Майло.

— За съжаление. Особено по това време на годината. — Новак отмести поглед от единия към другия, преди да продължи. — Разбирам, че са ви казали вече за фестивала ни. Съвсем нормално е да сте любопитни. Мога да разбера любопитството — все пак то е причината да дойда да разговарям с вас. И макар и да не мога да задоволя вашето, се надявам да ви разясня разбиранията ни. Градът ни е спокоен, или поне искаме той да бъде такъв, и ценим своите традиции. А фестивалът точно е една от най-почитаните ни, най-високо ценени традиции.

— А какво чествате? — попита Майло.

— Историята ни — заяви Новак. — Нашата култура. Нашето наследство. И нашите успехи. Много градове, не по-различни от нашия, били обезлюдени и опустошени след златната треска. Но Дезълейшън Хил устоял. След това още повече градове западнали и опустели заради различните периоди на рецесия и кризите, но Дезълейшън Хил останал силен. И аз смея да припиша заслугата за това на хората тук. Тук е отбелязано най-ниското ниво на престъпност на глава от населението в цяла Америка.

Майло кимна.

— Наистина, повод за гордост.

— Така си е, господин Себастиан. И аз се гордея с това.

— Нямаме никакви намерения да вършим престъпления, ако се притеснявате за това — обади се Амбър с усмивка.

— И аз не твърдя, че имате — продължи Новак, без да отвърне на усмивката ѝ. — Просто искам да ви обърна внимание колко е важно да спазвате правилата на града ни. Фестивалът ни е само за местното население. Когато освободите стаите си от мотела „Доуал“ на сутринта в сряда, полицейски ескорт ще ви придружи до края на града.

— Ъм.

— Нищо лично — обясни Новак. — Надявам се, няма да се обидите.

— Не, няма — отвърна Майло, — но полицейски ескорт наистина си звучи малко прекалено.

— Вземаме правилата си много на сериозно. Вярвам, че имате въпроси. Убеден съм, че въпросите ви са много, но моля ви, разберете, че ако тръгнете да разпитвате местните, можете да предизвикате едно определено раздразнение у тях. Имаме си традиции, които предпочитаме да запазим за себе си, затова има и въпроси, на които избираме да не отговаряме. Убеден съм, че вие и вашата… племенница разбирате това наше желание.

Майло се поколеба за миг.

— Разбира се — отвърна той накрая.

— Родствената ви прилика, разбира се, се забелязва веднага — продължи Новак. — Някои от подчинените ми, опасявам се, не са така внимателни към детайлите. Може и да ви задават въпроси.

— Убеден съм, че няма да има нужда да ги притесняваме — каза Майло.

Новак кимна.

— Така си и мислех. Тук обичаме всеки да си гледа в своята паница. Вярвам, че мога да очаквам същото и от вас.

— Естествено — отвърна Майло.

— Разбира се — добави Амбър.

Новак пооправи колана на панталоните си и им кимна в поздрав.

— Беше ми много приятно да се запознаем. Насладете се на престоя си в Дезълейшън Хил!

— Благодаря — отвърна Майло.

Новак се върна при колата си и тъкмо щеше да влезе в нея, когато се спря и изрече:

— Един от служителите ми ме извести, че по границите на града имало някакви мотоциклетисти. Дали знаете нещо за тях?

— Не, сър.

— Добре тогава. Желая ви приятен ден — поздрави той отново и се качи в колата си, а те го наблюдаваха как потегля и се отдалечава.

— Е, какво мислиш за местенцето? — попита Майло.

— Още не мога да преценя — отвърна Амбър. — Хората тук са странни. Към мен се държат направо грубо, а помежду си са прекомерно учтиви. Този Новак е малко плашещ, а дори не знам какъв е този прословут фестивал, но вече започва да ми лази по нервите. На всичкото отгоре усещам вътрешния порив да се преобразя с всяка изминала секунда. Даже бих казала, че ми е страшно неудобно да остана в човешкия си вид.

— Но си заслужава обаче — заключи Майло.

— Е, да — заяви тя леко ядно. — Действително ми допада тази бариера, която си имат тук. Какво ще правим в сряда? Не можем да напуснем града, Хрътките ще ни спипат в мига, в който престъпим границите му.

— Мислех, че не се страхуваш от тях.

— Ти шегуваш ли се? Разбира се, че ме е страх. Казах им го, защото ме подлудяваха.

— Няма да си тръгваме оттук — заяви Майло. — Не можем да позволим и да ни ескортират вън от града — това означава направо да им се дадем на тепсия. Ще напуснем мотела по-рано, ще намерим достатъчно отдалечено местенце да се установим, което да е в границите на града, и ще лагеруваме там до събота. Ще се покрием тихомълком, без да се интересуваме от нищо, свързано с този техен фестивал, и всичко ще е наред.

— А междувременно — обади се Амбър, — ще разберем кой е издигнал бариерата. Трябва да е някой като нас, нали? Някой, който се укрива от демони?

— Възможно е.

— Ако успеем да говорим с този човек, сигурно след това ще можем да си направим и наша бариера. Ти би могъл да издигнеш нещо подобно, нали?

Майло се намръщи.

— Кой, аз ли? Нямам никаква представа от тези неща.

— Е, да, ама си запознат с основите.

— Какви основи, Амбър? Познавам системата. Запознат съм с някои от традициите. Не мога да направя нищо от това, което Бъкстън можеше, не и аз, а той ще е прекалено зает да си урежда новия начин на живот, за да дойде тук да ни дава съвети.

— Ами… вероятно няма да имаме нужда от него. Може би онзи, който е издигнал бариерата тук, ще ни каже всичко, което трябва да знаем.

— Предполагам, че е възможно.

Тя го погледна неодобрително.

— Не звучиш никак убеден.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа аз, Амбър, но и ти също.