Опустошение

6

Вергил намери номера, надраскан в тефтерчето си с телефони, което беше пропаднало най-отзад в чекмеджето. Опита се да не обръща внимание на другите имена в него — само това да ги види му причиняваше болезнени спомени и скръб по отминалото, но някак се насили да ги прегледа набързо. Ето го и номера на Ерик Естрада. Добро дете беше Ерик. Бърт Рейнолдс. Линда Картър. Ах, Линда Картър. Робърт Кълп. И номерът на Фара Фосет беше там. Така и не успя да се сближи с Фара заради обтегнатите си отношения с Лий Маджорс — а само как му се искаше, как му се искаше.

И така, намери номера, който търсеше, извади нелепия си телефон и в крайна сметка разгада как да го набере, за да се обади.

Вдигна жена, която му каза, че човекът, когото търсеше, вече не живее на този адрес. Изчезна за няколко минути, но се върна и му продиктува друг номер. Обади се и на него, като разговаря с мъж, който му даде номера на някакъв старчески дом. Вергил се обади в дома, поиска да разговаря с въпросния човек и зачака.

— Да?

Гласът от другата страна звучеше грохнало, болнаво и някак раздразнително.

— Хавиер? — попита Вергил.

— Да?

— Вергил е. Вергил Абърнати.

Последва тишина и не след дълго отговор:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо? Защо се обаждаш? Защо, по дяволите, ми се обаждаш тук?! Минаха четиресет години и сега ми се обаждаш и искам да знам защо, да му се не види. Ако звъниш, за да се извиниш, си позакъснял с цели проклети четиресет години.

Вергил се намръщи.

— Че защо да ти се извинявам?

— Та нали ти си този, който се обажда! — крещеше Хавиер. — Обаждаш се и имаш нахалството да ме питаш защо?! Аз питам защо! Аз питам, а ти — отговаряш!

— Хавиер, наистина мисля, че е станало някакво недоразумение.

— Да не би да имаш деменция? — продължи Хавиер. — Знаеш добре, че ми дължиш извинение, но не можеш да си спомниш защо, така ли? Знаеш ли какво? Радвам се. Радвам се, че разумът ти те напуска. Не би могло да се случи на по-заслужил го човек.

— Разумът ми си е добре, Хавиер, но ако трябва да съм честен, започваш да ме изнервяш.

Хавиер се изсмя гръмко.

— Така ли било? О, така ли било?

— Обадих се просто да те чуя как си — обясни Вергил. — Мислех си много за старите дни, а снощи видях някой, който с голям успех би могъл да ти е двойник оттогава, някой, за когото бих се заклел, че си ти, ако нямах представа на колко си години вече. Обаждам се и за да попитам дали нямаш син или внук, които да се намират в околността на Дезълейшън Хил.

— Нямам представа къде е това — отвърна Хавиер, — но звучи като идеалното място за теб.

— Има ли някой в семейството ти, който да изглежда точно като теб отпреди четиресет години, или не?

— Не! — изрева Хавиер. — Нямам деца, мръсен лъжец и предателски кучи сине! Нямам деца и така и не се ожених! Единствената жена, която някога съм обичал, ме мислеше за пълен смотаняк, и то изцяло и само по твоя вина!

— Какви ги приказваш?

— Говоря за Дарлийн!

Вергил се намръщи.

— За кого?

— Дарлийн! Дарлийн Хикман!

— Не знам за кого говориш.

— Момичето от гардеробната на снимачната площадка — обясни Хавиер, а думите се накъсваха в яда му. — Бях влюбен в нея и ти го знаеше. Имахме бъдеще. Имах шанс. Но ти не можеше да позволиш да съм щастлив, нали? Не ти даваше мира мисълта едно красиво момиче да бъде с някой друг, освен с теб, звездата на сериала, нали?!

— И какво точно мислиш, че съм сторил, Хавиер?

— Много добре знаеш какво направи. Измисли ми онзи прякор.

— Какъв прякор?

— Не ме карай да го казвам сега.

— Наистина не знам за какво говориш.

Настъпи поредното мълчание, след което Хавиер изрече:

— Козенасилника.

Смехът на Вергил отекна по-звучно, отколкото очакваше, и той веднага съжали за това.

— А, вярно. Имаше такова нещо. Ъ-ъ… и това попречи на взаимоотношенията ти с момичето от гардеробната?

— Дарлийн — натърти Хавиер. — Разбира се, че попречи. Всички ми се смееха зад гърба. Никой никога повече не ме вземаше на сериозно. А тя изпитваше чувства към мен — истински, неподправени чувства, — ама как можеше да ме погледне със същите очи, след като беше изгубила уважението си към мен?

— Аз… наистина съжалявам, Хавиер. Бях забравил за всичко това.

— Ама аз не съм — рече горчиво Хавиер. — То съсипа живота ми, Абърнати. Разби го на парченца. И всичко по твоя вина.

— Съжалявам — повтори Вергил. — Наистина много съжалявам, Хавиер. От сърце и душа. Нямах и представа, че съм ти причинил подобни трудности. Мога само да кажа, че не съм го направил с никакъв лош умисъл. Не е било нищо лично.

— Но се усещаше така.

— И аз много съжалявам за това. Моля те, приеми извиненията ми.

— Знаеш ли какво? — прекъсна го Хавиер. — Не ги приемам. Чаках те четиресет години да се извиниш, а сега думите ти вече не означават нищо за мен. Беше си гадно копеле тогава, такова си си и сега. Надявам се да те хване деменцията. Да те хване и да си умреш от бавна, мъчителна смърт.

— Дообре — отвърна Вергил. — Е, в моя защита.

— Върви по дяволите с тая твоя защита.

— В моя защита — продължи раздразнено Вергил, — а и като се имат предвид всички фактори, като възможността да погледнем на събитието в ретроспекция и тям подобни, не знам… може би не трябваше да насилваш онази коза.

Хавиер му затвори.