Опустошение

42

Поне бяха седнали.

Вергил усещаше осезаемо твърдата земя с кокалестия си задник, но поне гърбът му беше подпрян на стената на мазето. Белезниците на китките му бяха прикрепени към дълги вериги, което означаваше, че също може и да отпусне ръце в скута, докато седеше и чакаше смъртта си.

— Можеше и по-зле да е — отбеляза той.

— Напълно си се побъркал — обади се сърдито Хавиер, превил се на две и опрял гръб в Хавиер, като че ли той беше по-възрастният с четири години.

— Имам предвид по отношение на удобството ни — уточни Вергил. — Можеше да сме някъде на студено и влажно или пък да са ни провесили на стената с главите надолу.

— Че защо им е да ни провесват с главата надолу?

— Просто го изреждам като възможност.

Хавиер извъртя глава и присви очи.

— Наслаждаваш ли се на цялото това нещо?!

— Глупости, не ставай смешен.

— Не е за вярване, ти се забавляваш от цялата тази работа! Мислиш се за Маската и как злодеят те е приклещил в тайното си леговище.

— Еми, че то не стана ли точно така?

— Мразя те — заяви Хавиер, като отново му извърна гръб. — Представа нямаш колко много.

Вергил въздъхна.

— Не съм изкуфял обаче. Не се мисля за Маската. Но донякъде… чувството е приятно. Някак носталгично.

— Ще ни убият — изрече Хавиер. — И съм окован във вериги в някакво мазе заедно с лунатика, който ми съсипа живота.

Вергил премигна.

— Наистина ли мислиш, че аз ти съсипах живота?

— Козенасилниците не са най-привлекателните за момичетата.

— Казах ти вече, че съжалявам. Не мислех, че ще има такъв. Както и да е. Извинявай. Отново. Но двамата с теб няма да умрем, Хавиер. Аз ще ни измъкна оттук.

— Ти ли?! — каза Хавиер, като едва не се изсмя.

— Имам план, ясно? Когато онзи се върне и ни свали веригите, ти ще се престориш, че получаваш инфаркт. В този момент аз ще го нападна в гръб. Амбър каза, че е уязвим, когато е Оскар Морено, нали така?

— И все пак ще е достатъчно силен да разхвърля и двама ни без проблем.

— Няма да му дам да те убие, Хавиер. Заради мен си тук. А трябваше да си… трябваше вече да си си обратно в старческия дом. Трябваше да си в безопасност.

— Трябваше.

— Знам. Съжалявам.

— В старческия дом всичко е по график. Там всичко е предвидимо. С годините все повече копнея за предвидимото. Приятно е и ти вдъхва увереност. Ям, спя, говоря си с хората, пия си хапчетата, и чакам неизбежното.

Вергил го изгледа учудено.

— Клизмата ли?

— Смъртта.

— О.‍

Хавиер не се извърна, остана си все така с гръб към Вергил.

— Мисля си много за смъртта. Особено напоследък. Особено след като те срещнах отново.

— Съжалявам за което.

— И всичко това ме кара да се чудя, сделки с Дявола. Значи Дяволът наистина съществува. Тогава съществува ли и Бог? Да не би да трябва да започна да вярвам в Бог сега?

Вергил повдигна вежда.

— Ти не вярваш в Бог?

— Какво, да не би да е задължително, щом съм латиноамериканец? Или пък се очаква да съм праведен католик? Но това е нещо съвсем друго! Кой клон на християнството е истинният? Само не ми казвай, че трябва да бъда мормон. Какви ли са баптистите? Или презвитерианците? И този Бог единственият Бог ли е? Ами другите религии? Те истински ли са? Да не би да трябва да започна да се прекланям и на слонове сега?

Вергил го изгледа намръщено.

— Че кой се прекланя на слонове пък?

— Не бяха ли хиндуистите? Не беше ли техният бог слон?

— Май говориш за Ганеша.

— Да, точно за този, с главата на слон и многото ръце. Това, което искам да кажа, което ми се върти в проклетата глава е, че ако има Дявол, би следвало да има и Бог, а ако има Бог, би следвало да има и живот след смъртта. Исусе Христе. Не ми се ходи в Ада, Вергил.

— Че защо ще ходиш в Ада?

— Грешен съм — отвърна Хавиер. — Грешник съм.

— Всички сме грешници.

— Значи всички ще отидем в Ада.

— Може и да си грешник, но нали си добър човек?

— Откъде пък да знам? Как изобщо някой го преценява това?

— Опитваш ли се да правиш добро в ежедневието си? — попита Вергил.

— Аз… ами предполагам… искам да кажа, не се опитвам да правя зло, а това все е нещо, нали така?

— Така е. За мен ти си добър човек, Хавиер. Не мисля, че има за какво да се тревожиш.

Хавиер не се обръщаше. Вергил не го винеше. Ако имаше Бог или живот след смъртта, не Хавиер щеше да попадне в огнения пъкъл, а тъкмо той. А и на всичкото отгоре напълно си го заслужаваше.

— Не си виновен ти все пак — каза Хавиер.

— За какво? — попита Вергил, извърнал поглед към гърба на Хавиер.

— За онова, което се случи между мен и Дарлийн Хикман. Така де, не е като да помогна някак, определено не ми помогна, но вината не беше твоя. Тя не ме обичаше, а предполагам, че и аз не я обичах истински.

— Но да те нарекат козенасилник сигурно е било…

— Да, беше за капак на останалото, така си е.

— Да. Съжалявам.

— А, ти нали знаеш, че все пак не съм насилвал изобщо онази коза?

— Да, да, знам — отвърна Вергил. — Докараха я на снимачната площадка и тя просто не те харесваше. Случва се. Трябваше да помисля за причините.

— Че трябват ли им причини на козите да харесват или да не харесват някого?

— Вероятно не — макар че, честно казано, не познавам много кози.

— Аз пък знам доста — изрече Хавиер замечтано, като се извърна назад и двамата избухнаха в смях. — Предполагам, е редно да ти се извиня — продължи той.

— На мен ли? — попита Вергил, избърсвайки очите си от сълзите от смях. — Че защо на мен?!

— Защото от омраза — отвърна Хавиер — те обвинявах за това, че не потръгнаха нещата с Дарлийн, а вината не беше твоя. Предполагам, бил съм озлобен. Гледах те с красивите жени, как ти се връзваха на всяка дума, а аз просто си стоях там на заден фон. Така и не се ожених. Нямам и деца.

— Да бе — отвърна Вергил, — защото аз пък се справих чудесно с всичко това.

Хавиер се поколеба за миг, но изрече:

— Аз, съжалявам за случилото се със съпругата ти.

Вергил кимна.

— Беше добра жена.

— Така е.

— И добър човек. Много по-добър от мен. Онези красиви жени, които ми се връзваха на всяка дума, заради тях всичко се обърка. Имах грижовна съпруга, чакахме дете и аз дълго, толкова дълго устоявах на изкушението. И се чувствах добре. Че това е правилното. Но ми липсваше постоянство. И сила на волята.

— Какво беше казал Оскар Уайлд? „Мога да устоя на всичко друго, освен на изкушението“.

— Умен човек е бил господин Уайлд.

— Бил е известен с ума си — уточни Хавиер. — Е и какво, сгафил си. Направил си грешка. Все пак си човешко същество.

Вергил се засмя отново, но в гласа му нямаше веселие.

— Това си казвах и аз, така се оправдах пред себе си. Все пак съм човешко същество. Като че ли да си човек означава да си слабохарактерен, неверен или жесток. Но тя не беше такава. Никога не ме е наранявала така. Проблемът не беше, че съм човешко същество, Хавиер, а в това, че бях себе си.

— Но тя ти прости и те прие отново.

Вергил се намести леко на пода.

— Да, много глупаво от нейна страна. Не спазих хиляди от обещанията си към нея. Но скоро звездата ми залезе и вече нямах покрай себе си онези красиви момичета, които да ми се връзват на всяка дума. Затова и когато се случи отново няколко години по-късно, когато една красива млада жена беше привлечена от мен, аз, се почувствах поласкан. И постъпих глупаво. Слабохарактерно.

— Затова ли дъщеря ти не иска да те вижда?

— Не бях добър съпруг. Мислех си, че съм добър баща, но уви, и такъв не съм бил. След като майка ѝ почина, Табита се омъжи и от цяла Америка избра да се премести в Аляска. В крайна сметка и аз я последвах. Тук съм вече от десет години. И всеки ден съм в готовност да скоча в смешната си кола, да измина шейсет и петте километра до къщата ѝ, за да ѝ падна на колене, да я помоля за прошка и да ѝ кажа колко много я обичам въпреки всичките си слабости и жестокости. Да ѝ кажа: „Ей, виж смешната ми кола, достатъчно голяма е да ни побере с внуците и всички да отидем на пикник или, където и да е“. А единственото, което ми трябва, е покана.

Двамата замълчаха.

Хавиер отново се извърна с гръб към него.

— Страшен си задник — каза накрая той.

— Дам.

— Няма никаква добра причина на света, поради която дъщеря ти да ти прости. Или пък да ти отвърне на обажданията.

— Никаква.

— Но се надявам някога да го направи.

Вергил кимна и избърса сълзите си в ръкава.

— Знаех си — измърмори Хавиер.

— Какво си си знаел?

— Знаех си, че още ме бива — довърши той и се изправи бавно на крака, а когато вече беше във вертикално положение, веригите паднаха свободно от китките му.

Вергил го зяпна.

— Как го направи?!

— Да не би да си забравил? — попита Хавиер, като разпери встрани ръце и се поклони с елегантен жест. — Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги.

— Отворил си ключалката?

Хавиер се ухили и вдигна ръка, в която държеше тънки пинсети за нос.

— Ти, прекрасни човеко! — възкликна Вергил.

Хавиер се подсмихна, приклекна и започна да работи върху белезниците на Вергил.

— Да ги свалим и тези — каза той, — след което да си отворим вратата и да се запътваме към онзи бункер. Достатъчно ми бяха опасностите за живота ми днес, стига толкова вече.