Опустошение

34

Амбър седеше на леглото в стаята за гости и прокарваше пръсти по повърхността на месинговия ключ в опит да заглуши болката в рамото си. Беше затворила очи, а съзнанието ѝ се изпълваше от един-единствен образ: вратите, през които бяха преминали, когато ги заведоха да се срещнат с Йеспер. Първоначално се беше опитала да си припомни декоративните орнаменти по входните порти към дома на кмета, но инкрустациите бяха прекалено сложни и паметта ѝ не ги беше съхранила, а това я караше да се опасява, че без абсолютно сигурна картина в главата си, отново ще се озове в килията на Набериус под земята. А не ѝ се искаше да стъпва отново там, без да се налага.

Затова и съсредоточи усилията си върху втората двукрила врата към приемната на кмета. Нея виждаше по-ясно, все още помнеше и как икономът на Йеспер, макар и да не се сещаше за името му — онзи с изгореното лице и маската, се пресяга към бравите и отваря пред тях. Чувстваше се уверена в яснотата на картината в съзнанието си. Или поне доста уверена.

Добре де, сравнително уверена.

Вратата на гостната се отвори и в стаята влезе Кели с все още мокра коса след душа, който си беше взела.

— Всичко точно? — попита тя.

Амбър кимна и се изправи.

— Готова съм.

— Майло каза, че тръгвате след пет минути. Ние ще излезем малко след вас. Това направо си е някаква точност на военен в сравнение с обичайния ни начин на работа, заклевам се.

— По-небрежни ли сте?

— Все пак сме с Уорик и кучето. Малко или много ни се налага. Как ти е рамото?

Амбър се усмихна широко.

— Страшно много боли, благодаря, че попита.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Кели. — Свали си тениската.

Амбър премигна на парцали:

— Ъм… извинявай?

— За рамото ти — уточни Кели, отваряйки чантичката за първа помощ, която беше на масата. — Трябва да сменя превръзката.

— А, да, вярно.

Кели седеше и чакаше, докато Амбър стоеше сковано и не помръдваше.

— Е, ще я свалиш ли, или искаш първо аз да сваля моята?

Амбър се засмя насила, макар с усмивка до ушите.

— Не, не, няма нужда.

— Жалко — каза Кели.

Амбър не знаеше как да отговори на това. Подхвана заедно краищата на суитчъра и тениската си, но се поколеба.

— Не знам дали ще се справя особено сръчно само с една ръка — призна си тя.

— Ето така — предложи Кели, пристъпвайки до нея. — Нека ти помогна.

Амбър остави ръката си да бъде отместена встрани и почувства върховете на пръстите на Кели по кожата на кръста си. Кели издърпа внимателно дрехите ѝ през корема, който Амбър се опитваше да глътне, през сутиена ѝ и накрая през главата. Закачиха се за кратко за ушите ѝ, но след малко вече бяха почти свалени, а косите на Амбър се подредиха обратно на мястото си, докато Кели изваждаше дрехите през нараненото рамо.

Когато беше готова, Кели остави дрехите настрана и отстъпи леко назад.

— Изчервила си се — отбеляза тя.

— Ами да — изрече Амбър с нервен смях. — Но пък ми се струва, че е просто защото съм застанала така без тениска.

— О — усети се Кели и без капка колебание свали собствената си тениска и я хвърли върху дрехите на Амбър. — Ето, така по-добре ли е?

Амбър положи всички усилия да отклони поглед встрани.

— Предполагам — изрече тя с напрегнат глас. — Ъм, харесват ми татуировките ти.

— Благодаря — отвърна Кели, като се извърна леко и потропа с пръсти по образа, изрисуван на лявото ѝ рамо. — Виждаш ли този тук? Това е мъжът, който уби родителите и сестрите ми.

— О, боже, много съжалявам.

Кели потропа по бицепса си.

— А пък този тук… клоун-убиец, човече. Същински проклет клоун-убиец. Как ги мразя тези копелета. Но пък ми беше първият път, откакто станах официален член на групата, така че предполагам, че си е запазил специално място в сърцето ми.

Погледът на Амбър попиваше в детайли картините по ръцете ѝ.

— А тези останалите? С всички тях ли си се сблъсквала?

— Татуировките ми са като дневник.

— Но… тези са прекалено много.

— Да, предполагам, че са. Линда и Рони щяха да имат и повече, ако си правеха татуировки. А също и Уорик, макар че не говори много-много за това, се обзалагам, че щеше да е покрит от глава до пети.

— А защо? — попита Амбър. — Защо го правите?

— Знаеш защо.

— Не, наистина не знам.

— Стъпиш ли веднъж на Демон шосето, Амбър, никога не можеш да слезеш от него. Така че или си от лошите, или от добрите типове. Ние сме от добрите. Като теб.

Амбър не отвърна нищо, а Кели се зае да сменя превръзката. Ръцете ѝ бяха топли. Амбър се чудеше накъде да гледа. След като Кели свали старата превръзка, се притисна леко в Амбър.

— Заздравява страшно бързо — отбеляза тя. — Като че ли за една дребна частица от времето, което би отнело на един нормален човек. Явно си има предимствата да си демон, макар и от нисък ранг, а?

Амбър кимна.

— Определено — измърмори тя.

Кели уви използваната превръзка и отиде да я изхвърли, след което пристъпи до масата с чантичката за първа помощ. Амбър се загледа в мускулите на стройния ѝ гръб.

— В много добра форма си — изрече несъзнателно тя, преди да се усети какво казва.

Кели сви рамене.

— Предполагам, че е така. Доста бягаме в нашата група. Предимно от ужасни хора, които се опитват да ни убият. А това те поддържа във форма, нали така? — отвърна тя и се извърна отново към Амбър. — Пак се изчерви.

— Така ли? — засмя се Амбър. — Съжалявам. Просто, не съм свикнала да съм без тениска пред някого.

— Аха. Мога да си сваля и дънките, ако така ще ти е по-комфортно?

Лицето на Амбър пламна още повече, а тя се опита да го прикрие с поредния си смях.

— Не, няма проблеми.

— Жалко — отвърна отново Кели.

— Тоест, ъм, само тичаш? — обади се Амбър в опит да смени темата. — Не тренираш ли във фитнес, или пък ходиш на йога или пилатес, или пък, се боксираш?

Кели повдигна вежда.

— Никой вече не се боксира. Кога за последно си ходила на фитнес?

Този път Амбър се засмя искрено.

— Аз ли?! Никога. Не ме ли виждаш, за бога?

— Какво искаш да кажеш?

— Дебела съм — отвърна през смях Амбър.

Кели я изгледа ядосано.

— Ей, не говори така.

— О, не, не го казвам с цел да се самолинчувам. Просто съм, честна със себе си. Имам си доста килца отгоре.

— И?

— И затова не изглеждам добре без тениска.

Кели я изгледа право в очите доста продължително, след което отстъпи крачка назад и я огледа от долу до горе.

— Ъм… — обади се Амбър, — какво прав…?

Кели вдигна ръка в знак да замълчи и Амбър се подчини.

Секундите се проточваха бавно, докато най-накрая Кели приключи с огледа си.

— Съгласих се, Амбър — заключи тя, — имаш си няколко килца отгоре.

— Ъм… добре.

— И какво от това?

— Аз просто, не изглеждам добре, нищо повече.

— Тук не съм съгласна.

— Ти обаче изглеждаш страхотно — заяви Амбър, а думите се заизливаха от устата ѝ. — Изглеждаш удивително. Обожавам косата ти. Прекрасна е. И си толкова красива. Слаба и красива. И имаш невероятна фигура.

Кели се подсмихна леко.

— Брей, Амбър, да не ме сваляш?

Амбър премигна недоумяващо.

— Какво? Не, не, какво? Аз просто.

— Защото като човек, който ти сменя превръзката, се ангажирам от стриктен професионален кодекс на поведение. И не мога да те целуна.

— Какво? Не съм казвала нищо за…

— Не мога просто да те награбя и да те целуна — продължи Кели, докато увиваше марлята около рамото на Амбър. — Не мога да те придърпам в обятията си и да притисна устни в твоите. Не би било редно.

— Аз… знам, аз просто.

— Не мога и да те притегля за косите — не спираше Кели. — Не мога да стисна в юмрук едър кичур, за да изтегля главата ти назад и да целуна шията ти. Против правилата е, Амбър.

Амбър кимна.

— Не мога да се сгуша в шията ти — каза Кели с по-мек тон и устни, долепени до ухото на Амбър. — Не мога да целуна ключиците ти. Не мога да те целуна по продължението на челюстта ти. Не мога да го направя, Амбър. Не би било редно.

Амбър преглътна мъчително.

— Докато превързвам раната ти — допълни Кели. — Не мога да извърша нито едно от тези неща. Дори и да ме молиш. Дори и да ме умоляваш да те целуна, Амбър. Разбираш ли?

— Да — прошепна Амбър.

Кели провери превръзката още веднъж и отстъпи крачка назад.

— Така — заяви тя. — Готова си. И професионалният кодекс на поведение вече не е в сила.

Амбър впи поглед в нея.

Кели се беше приближила бавно, а устните ѝ, вече докоснали тези на Амбър, бяха меки.

Амбър отвърна на целувката ѝ.

Кели се приближи още повече и притисна тялото си в нейното. Амбър не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги остави безучастни отстрани. Кели изглежда нямаше проблем с това. Когато целувката им приключи, Кели се усмихваше насреща ѝ.

— Ей, красавице — прошепна ѝ тя и двете се целунаха отново.

Само че Амбър, разбира се, не беше красива. И двете го виждаха. Кели беше красавицата с червените коси и татуировките, а Амбър стоеше като една буца до нея. Амбър си представи как биха изглеждали двете отстрани в този момент. Картината не ѝ хареса. Заплашваше да потуши огъня, който се разгаряше вътре в нея, а тя не искаше той да угасва. Допадаше йи. Имаше нужда от него.

Затова му се отдаде. Огънят се разпали и тя се преобрази, придърпвайки Кели по-близо до себе си в още по-страстна целувка, а когато изрисува сегашната картина в съзнанието си, вече ѝ харесваше какво вижда. Две красиви жени: едната с татуировки и червени коси, а другата — с рога и червена кожа, сключени в прегръдка, се озовават на леглото. Изведнъж на Амбър се прииска да докосне Кели навсякъде, да целуне всяка частица от тялото ѝ, а ръката ѝ се насочи към дънките ѝ и започна да ги смъква, но в следващия миг усети ръката ѝ на гърдите си и осъзна, че Кели се опитва да я отблъсне.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! — извика Кели, отдръпвайки се като опарена и избърсвайки устните си. — Какво, по дяволите?!

— Какво? — попита Амбър. — Какво стана?

— Какво стана ли?! Виж се само, за бога! Преобрази се! Преобрази се по средата на проклетата ни целувка! Какво изобщо си мислеше?!

Смущение, срам, унижение или нещо още по-ужасно, нещо отвратително се надигна в гърлото на Амбър, изпълни страните ѝ и загоря в погледа ѝ, превръщайки се в гняв, а тя се извърна към Кели с ръмжене и презрителен тон:

— Ти беше тази, която ме целуна.

— Да, и те целунах без ей тези работи — заяви Кели, посочвайки рогата ѝ.

Амбър се изсмя.

— Като не можеш да ме понесеш в цялата ми прелест, това си е твой проблем.

— Какво, да не мислеше, че ще ми хареса?!

Амбър грабна дрехите си и ги навлече.

— Не ми дреме вече какво би ти харесало и какво не.

Кели поклати глава.

— Е, стига де, недей така.

— Не съм като никоя друга. Очевидно не съм и твой тип.

— Не е това, Амбър. Стига де, просто ме изненада, това е. Не исках да те нараня.

Амбър отново се изсмя.

— Мислиш си, че си ме наранила? Собствените ми родители се опитаха де ме изядат, Кели. Ще трябва да се наредиш на опашката от презиращи ме.

Амбър излезе с бърза крачка от стаята, а Остин изпищя, като я видя. Тя не му обърна внимание.