Опустошение

21

Изядоха си обяда и някакъв цивилен дойде да отнесе съдовете и приборите. Не изглеждаше по-смутен, отколкото Луси от рогата на Амбър, но за разлика от нея не остана да си поговорят.

Изнизаха се протяжно още три часа, а на път беше и четвъртият, когато Луси се появи отново, този път заедно с Ортман. Закопчаха Амбър и Майло с белезници и ги изведоха от килиите, а вън ги качиха на джип с три реда седалки и затъмнени прозорци. Бяха настанени на средния ред. Луси се настани на шофьорското място, а Ортман се качи отзад и изчакаха няколко минути, докато се появи шериф Новак и се качи отпред при Луси. След това потеглиха към резиденцията на кмета.

Намираше се на север, доста далече от самия център на града, върху щедър горист и равнинен парцел, където откъм хълмовете се виеше пълноводна река, в която се стичаха топящите се сняг и лед. Самата сграда беше стара и внушителна, в колониален стил, с дървени подпори, просторна и разположена на два етажа. На стълбите пред входа ги посрещна мъж с лошо обгорено лице и прозрачна пластмасова маска, която да прикрие белезите му.

— Новак — изрече в поздрав мъжът, а погледът му се отмести към Майло и Амбър, като обходи рогата ѝ, без да направи коментар.

Когато вече беше доволен от наблюденията си, изръмжа нещо и се извърна, повеждайки ги към къщата през изкусно инкрустирана с орнаменти врата. Новак го следваше плътно по петите, а след него вървяха Амбър и Майло. Останалите двама от ченгетата идваха след тях.

Преминаха покрай централното стълбище, което се понасяше като ангелски криле към втория етаж, след което мъжът с изгорялото лице ги прекара през двойка двукрили врати, отвеждащи към приемна зала с огромни прозорци, през които се откриваше гледка към залеза и реката, която прорязваше високите хълмове. С лице към един от прозорците стоеше възрастен мъж със скръстени на гърба ръце. Вероятно беше чакал през цялото време, докато се появят, тъкмо в тази поза. И по всичко си личеше, че е гадняр.

Възрастният мъж се обърна към тях. Изглеждаше като да е бил висок на младини, но да се е смалил с годините. Белите му коси оредяваха и бяха сплъстени около ушите, но всичко останало у него излъчваше чистота и спретнатост. Беше облечен с костюм със сако и елек, а в най-горния джоб имаше сгъната носна кърпичка. Носеше дребни очила.

— Кмете Йеспер — обърна се към него Новак, пристъпвайки да го поздрави.

Йеспер се здрависа по политически с него: стискайки дланта му с една ръка, докато с другата бе подхванал лакътя му отдолу.

— Шерифе — отвърна на поздрава Йеспер, — добре сте ми дошъл. Полицай Торнтън, полицай Ортман, радвам се да ви видя отново.

— Удоволствието е наше, кмете — отвърна Луси, а Ортман кимна уважително.

Новак се отдръпна леко встрани, за да може Йеспер да огледа добре Амбър и Майло.

— А това са и нашите посетители — отбеляза кметът. — Господин Себастиан, и вие също сте демон, нали така?

Майло не отговори, а Йеспер се подсмихна.

— Ще приема мълчанието ви за потвърждение. Какво ще кажете тогава да пропуснем формалните глупости и да преминем направо към въпросите и отговорите, а? Какво ви предложи той?

Амбър го погледна с раздразнение.

— Какво ни е предложил кой?

Йеспер поклати глава.

— Не, не, нали се разбрахме да го пропуснем това, не ме ли чу? Не се разрешава отбягването на въпросите ми.

— Не отбягвам нищо — отвърна Амбър. — За кого говорите?

— Ще е най-добре да ни съдействаш — заяви Новак.

— Опитвам се — оправда се Амбър. — И ви казвам: никой не ни е предлагал нищо. Изглежда си мислите, че сме тук поради някаква конкретна причина, а ние всъщност просто си плюхме на петите в опита да се измъкнем от онези на моторите.

— Адските хрътки — потвърди Йеспер.

Знаеше за тях. Разбира се, че ще знае за тях.

— Точно така — отвърна Амбър.

— Значи бягате от тях, казваш? Сигурна ли си, че не работите с тях?

Тя се намръщи.

— Какво?! Не, за бога, не. Че защо ни е да работим с тях? Не разбирам изобщо какво искате да чуете. За какво си мислите, че сме дошли тук?

— Знам със сигурност за какво сте дошли тук — заяви Йеспер. — Дошли сте, за да ме убиете.

Тя го изгледа с ококорени очи. Единственият отговор, който ѝ се изплъзна от устата, беше:

— Не, не сме.

— Какво ви предложи той? А? Какво ще получите, за да ме убиете?

— Съвсем сериозно — настояваше Амбър, — не сме тук, за да ви убием. Дори не бяхме чували за вас преди няколко часа. Казаха ни, че вероятно в този град ще можем да се укрием от Хрътките. Това е единствената причина, поради която сме тук.

— А ти имаш нещо общо с бариерата — заяви Майло.

Йеспер го изгледа, но не отговори.

— Тя държи Хрътките вън от града — продължи Майло. — Както предполагам възпира и Сияйния демон. Криеш се от него, точно както нас.

— Наистина ли? — Амбър погледна възрастния мъж въпросително. — Но това е страхотно! Значи ще можем да се съюзим срещу него!

— Не ми е притрябвала вашата помощ, за да ги държа настрана — заяви Йеспер.

— Но всички сме от един отбор!

Мъжът с изгорялото лице се подсмихна под маската си.

— Не бих казал — заяви Йеспер. — Бариерата държи Астарот и представителите му вън от града, но нищо не му пречи да изпрати някои от дребните си демони или убийци, за да ми прережат гърлото.

— Не ни е изпращал, кълна се.

Йеспер я изгледа изпитателно.

— А какви бяха условията на сделката ти с него, за да се сдобиеш с този си вид?

— Не съм такава заради някаква сделка — обясни тя. — Родителите ми, виж, те са се договаряли с него, но аз съм родена така.

— Хмм. Интересно. Тогава какво толкова си направила, за да го ядосаш така, че чак да изпрати Хрътките след теб?

— Аз… аз го измамих.

По устните на Йеспер се разля усмивка.

— Така ли било.

— Не сме ти врагове. Можем да бъдем съюзници, ако си съгласен.

Йеспер се извърна и отново пристъпи с лице към прозореца, скръстил ръце на гърба си.

— Защо? Какво предлагаш? По какъв начин изобщо би могла да си ми от полза? Привлекли сте Хрътките до Дезълейшън Хил. Позволихте на Астарот да отправи взора си отново към мен след толкова много години. Не сме и никога не бихме могли да бъдем съюзници. Не сте добре дошли тук.

— Но… никъде другаде не сме в безопасност.

— В Дезълейшън Хил също не е безопасно. Не и за вас.

— И какво ще направиш? — попита Амбър. — Ще ни предадеш на Хрътките ли? Това си е като да ни изпратиш на сигурна смърт.

Йеспер поклати глава.

— Не ми влиза в работата какво ще правят с вас.

— Глупости — възрази Амбър. — Да ни предадеш на тях е все едно да ни убиеш.

— Не се занимавам с подобни неща — заяви Йеспер. — Тях ги оставям на шериф Новак и отличните му полицейски служители.

— Вашият отличен шериф на полицията вече уби един човек! — изрече запалено Амбър. — Застреля го точно пред очите ни!

— Филип Дагет беше сериен убиец — подхвърли отегчено Новак.

Йеспер махна с ръка.

— Не се занимавам с подобни неща — повтори той. — Полицията в града ми се грижи за нещастните случаи. Аз съсредоточавам силите си върху управлението на града.

— А ти какво си направил? — попита Майло със спокоен тон.

Йеспер се извърна да го погледне.

— Вече знаеш защо Сияйния демон е по петите ни — продължи Майло, — но защо е погнал и теб? Какво си направил?

— Наистина ли искаш да знаеш, господин Себастиан? Тогава първо ти отговори на въпроса ми: ти също си демон, нали?

Майло не отвърна нищо, но след миг се преобрази, а Йеспер побърза да се приближи, за да го огледа с ококорени очи.

— Брей, брей… не си от неговите май, а? Демоните на Астарот са червени и красиви, но ти… ти си като самата нощ, и си прекрасен. Демориел, ако не греша?

Майло не отговори. От червените му очи се вдигаше пара.

Йеспер кимна като че ли на себе си.

— Несъмнено, работа на Демориел. Имаш и кола, нали?

— Конфискувахме я — заяви Новак. — Все още не сме я претърсили обаче.

— На ваше място бих внимавал много — заяви Йеспер. — Демориел обикновено сключва сделките си с хора с коне или карети, а в днешни дни и с коли. А животните или машините са обвързани с демоните. Бих се обзаложил, че колата на господин Себастиан крие една-две злокобни изненади. Най-интересното обаче е, че съм чел, че Демориел подбира страшно внимателно онези, които да възнагради със сила. Какво толкова го привлече у теб, господин Себастиан?

— Не това беше въпросът ти обаче — обади се Амбър. — Попита го дали е демон. Той ти отговори. Сега е твой ред да отговориш.

Йеспер отклони неохотно поглед от Майло, за да изгледа многозначително Амбър, преди да се подсмихне отново.

— Така да бъде, така да бъде. Все пак съм човек, който държи на думата си. Господа полицаи, бихте ли могли да ни оставите насаме с гостите ни?

Луси и Ортман прикриха съвършено недоумението си, кимнаха и пристъпиха към вратата. Когато двамата излязоха и в приемната останаха единствено Амбър и Майло, изправени пред Йеспер, Новак и изгорелия мъж, Йеспер продължи:

— Знаете ли, че тези земи не винаги са били част от Америка? Когато съм се родил тук, територията била под владението на Русия. Става дума за преди почти триста години.

Амбър нямаше намерение да се впечатлява от възрастта му.

— Времената тогава бяха тежки — разказваше Йеспер. — Ако се помъчите, вероятно можете да си представите. Родих се в бедност и прекарах живота си в опити да издрапам от положението си. И точно когато съдбата започна да ми се усмихва, осъзнах, че вече съм човек на възраст. Животът ми, преминал в трудности и горчивина, почти бе стигнал своя край.

— Затова си сключил сделка със Сияйния демон да удължи живота ти — прекъсна го Амбър, — а впоследствие нещо се е объркало.

Йеспер се усмихна.

— Мислиш си, че знаеш много, но това не е и малка част от реалността, млада госпожице. Но да, една от целите ми беше тъкмо тази. И така преди малко повече от двеста години призовах Сияйните демони.

Амбър го изгледа изпод вежди.

— Демони, в множествено число?

Йеспер кимна.

— Братя, доколкото разбрах. Астарот и Набериус. Явих се пред тях и се споразумяхме. Съгласиха се да ме възнаградят със сила и успехи и още сто години живот, като упоменаха и своята цена.

— Която беше?

— Жертвоприношение.

— На душа?

По лицето на Йеспер за първи път се прокрадна смущение.

— Обикновено искат души — продължи Амбър. — Така поне са ми казвали. Е, колко души точно искаха?

Йеспер отклони поглед.

— По една на година, докато изтече договорката ни.

Майло се върна на предишния въпрос.

— Е, кой реши тогава, господин кмете, че трябва да бъдат душите на деца?

Някаква част от Амбър осъзнаваше колко ужасно бе това, но някак не успя да надигне гнева у нея. Не я беше грижа. С рогата на главата си като че ли се наслаждаваше прекалено много на смущението, изписано по лицето на Йеспер, та да се ядоса по някакъв начин.

— Предполагам, че по-скоро е било въпрос на необходимост от практична гледна точка — подхвърли Майло. — Човек на твоята възраст не би могъл да си набелязва такива хора, които биха могли да се съпротивляват физически. Нека си го признаем — по-лесно е да убиеш едно дете.

— Вярно ли е? — попита Амбър. — Съгласил си се да убиваш по едно дете на година в продължение на сто години? Уау. На това му се казва отдаденост, господин кмете. Поквареността ви е впечатляваща.

— Не смей да ми се подиграваш — предупреди Йеспер.

— Честно казано, от едно чудовище към друго: добра работа!

Изведнъж Новак се озова плътно до нея и пистолетът му издрънча в слепоочието ѝ. На Амбър ѝ се зави свят и тя падна на едно коляно.

— Не съм никакво чудовище! — изкрещя отбранително Йеспер. — Бях уплашен! Не исках да умирам и се страхувах, така че да — съгласих се. Но вече не съм такъв човек.

— Щом казваш — заяви Амбър, отправяйки кръвнишки поглед на Новак, след което отново погледна към Йеспер. — А какво стана, нали договорът ви е бил за сто години, а вече са изминали двеста?

Йеспер се поуспокои, преди да отговори.

— Набериус ми се яви пет години, преди да изтече договорът — този път беше сам. Предложи ми да удвоим срока на договора ни, ако му помогна да вкараме в капан брат му.

— Братско забиване на нож в гърба — обади се Амбър, изправяйки се на крака. Някак разбираше за какво иде реч.

— Даде ми наставления как да изградя килия в пещерите под града, а в средата ѝ да издълбая кръг, изписан с древни символи. След това трябваше да разруша всички тунели, които отвеждат към пещерата. Даде ми ключове, които можеха да свържат вратата на килията с която и да е друга врата по света посредством нещо като мост.

— Виждала съм такъв — заяви Амбър. — От месинг, нали? Дейкър Шанкс го използваше.

— Възможно е — отвърна Йеспер. — Набериус беше направил три такива ключа. Знам със сигурност къде е само един от тях — този, който ми беше даден. Аз изградих килията. Той изработи ключовете. Оставаше само да примамим Астарот да пристъпи в кръга, който щеше да го улови в капан за цяла вечност.

— Но Астарот ви разкри — прекъсна го Майло.

— Да — изрече мрачно Йеспер. — Яви ми се и ми каза, че е знаел за това през цялото време, като ми предложи нов план. Когато настъпи денят, той се преструваше до последно на заблуден, докато не дойде мигът, в който избута брат си в кръга, вместо сам да попадне в него.

Амбър се усмихна.

— Колко предателски звучи всичко. Страхотно е.

— Когато Набериус падна в капана — продължи Йеспер, — Астарот го окова и остави за цяла вечност под земята. А колкото до мен, не можех да не се запитам кога ли ще дойде моментът, в който Астарот ще дойде за моята душа. Затова и спрях да пренасям жертвоприношенията на него, като ги предоставях вместо това директно на Набериус. И започнах да източвам силите му, за да изградя бариерата около града.

— Използваш Набериус като захранване — заключи Майло.

— Това е единственият начин да задържа Астарот настрана от града.

— Тоест жертвоприношенията — продължи Майло, — децата, които избиваш, използваш, за да поддържаш силите на Набериус?

— Не ги убивам — побърза да възрази Йеспер. — Не можех да продължа да го правя, затова предадох ключа и задачата на друг, който може да се справи. Аз просто… вече не се занимавам с тази страна на нещата.

Амбър извърна поглед към Новак.

— Задачата вече е твоя тогава? Да избиваш деца?

— Ние само поддържаме мира в града — отвърна той. — Това не е в задълженията на нашия отдел.

— Тогава ти ли си? — попита Амбър, поглеждайки към изгорелия мъж.

— Не е никой в тази стая — уточни Йеспер.

Амбър го погледна намръщено.

— Тогава кой е? Наел си някого? Като на свободна практика? Сериозно ли ми казваш, че си прехвърлил към подизпълнител задълженията ти по кръвното ти жертвоприношение? — Тя се засмя. — Пълна лудост! Обожавам този проклет град! Толкова е извратен!

— Не смей да ни се подиграваш! — изрева Йеспер с треперещ глас. — Не се подигравай със саможертвата на младите ни жители!

— На това му се вика убийство, задник такъв.

Новак заби пистолета си в гърлото на Амбър.

— Преобрази се в човек — нареди той.

— Майната ти.

— Многознаещата ти уста ще ти навлече неприятности — предупреди Новак. — Ще ти подсигури смъртта още тук и сега. Така че си направи сама услугата да се преобразиш в човешки вид.

Амбър изгледа Йеспер предизвикателно, но когато погледът ѝ се отмести към Майло, той ѝ кимна да се успокои. Тя стисна зъби и се преобрази.

Пръстите ѝ вече бяха заздравели, така че не я заболяха, но пък главоболието я връхлетя на мига и тя почувства ясно раната на слепоочието си от удара на Новак, докато в този момент той затягаше по-здраво белезниците ѝ. Ако решеше отново да се преобрази в демон, вероятно щеше да си счупи китките, затова и реши да си остане така. Стигаха ѝ вече травмите по ръцете.

— Жертвите са необходими за благополучието на града — заяви Йеспер с доста по-спокоен тон. — Жалко е, наистина. Жалко е всъщност и вашето присъствие тук, тъй като застрашава живота и благоденствието на гражданите на Дезълейшън Хил. И като знак на помирение, смятам, че е редно да дадем на Астарот каквото желае и да се надяваме да остане доволен от него.

— Тоест ще ни предадеш? — попита Майло.

— Налага ми се за доброто на града ми. Шериф Новак, ще се погрижите ли?

Новак насочи пистолета си към тях.

— Да ви видя пред мен — нареди той.