Опустошение

5

Отне им повече от очакваното да открият Дезълейшън Хил. Намериха града малко преди пладне. Това разтревожи Майло. Амбър прочете притеснението в лицето му, но не ѝ се налагаше да го разпитва за причината. Трябваше да се озоват по улиците на града, без дори да се замислят, такава беше силата на Демон шосето или Тъмната магистрала, или мрачните пътища, или както там решиш да наречеш този феномен на ужаса, който отвеждаше при ужасите. Подобни неща се преплитаха едно с друго. Съдбата повеждаше пътниците по мрачните пътища, упътвайки ги към хора или места, които са били докоснати по сходен начин от мрака. Затова и Майло и Амбър трябваше да се озоват по главната на града по силата на пълната случайност.

Вместо това обаче те направиха няколко погрешни завоя и подминаха отклонението, без дори да го забележат. Когато най-сетне намериха правилния път, той ги отведе по лъкатушещо шосе през хълмове със заснежени върхове, на което накрая се изпречи и стара табела с надпис:

Точно преди табелата тясна пътека отвеждаше надясно и тъкмо отвъд нея се виждаше главният път, който продължаваше направо за кратко, след което започваше да се вие и се загубваше зад гъст храсталак и високи дървета.

Майло отби Чарджъра встрани от пътя.

— Защо спираме? — попита Амбър. — Нали пристигнахме, най-сетне го намерихме. Какъв е проблемът?

— Не знаем какво ни очаква тук — отвърна Майло.

— Напротив — възрази тя. — Нали ти прочетох историята на града. Кратка и скучна. Малко градче със страховито име1, където никога не се случва нищо вълнуващо.

— Това се знае из интернет.

— Интернет знае всичко — заяви тя. — Това е единственото място, където ще сме в безопасност от Сияйния демон.

— Но защо точно тук?

— Толкова ли е важно? — попита тя. — Очевидно е от значение, да, но дали е важно точно сега? Сега, тук, встрани на пътя? Важното е, че знаем, че ще бъдем в безопасност тук.

— Бъкстън е издържал само една седмица.

— Каза, че мястото му се е сторило странно. И така да е, мен ме устройва. Нямам нищо против странното. Майло, можем да обсъдим тези неща по-късно. Можем да разпитаме и да получим отговорите, които търсим. Но сега съм изморена. Също като теб. Имаме нужда от здрав сън. Трябва да поспрем с бягането.

Той въздъхна и потърка очи.

— Добре де, добре, предполагам си права.

— Права съм и още как.

— Добре тогава, влизаме в града, без да привличаме внимание. Говорим само когато някой реши да ни заговори. Сливаме се с обстановката, ясно?

— Ще се опитам.

— Ще се опиташ?

— Градът е малък и насред нищото. Новодошлите сигурно се забелязват лесно. Ще е някак неизбежно.

— Да, вероятно, но и ние трябва да се стараем да не се набиваме на очи.

— Съгласна.

Майло се поколеба за още един миг, след което запали Чарджъра.

— Добре тогава.

Излязоха отново на пътя, минаха покрай табелата и Чарджърът се изстреля напред, когато Амбър изпищя изведнъж и се преобрази, а болката, пламнала в ръцете ѝ, и шокът от внезапната промяна едва не премрежиха погледа ѝ, добавени към факта, че и Майло, също като нея, се беше преобразил в демонската си форма. Той настъпи рязко спирачката, а Чарджърът спря с ръмжене като че ли в знак на протест.

Придърпала ръцете си към гърдите, Амбър се вгледа в изгарящо червените очи на Майло. Бяха присвити. Той се извърна, огледа зад и пред тях, след което изкара глава през прозореца и вдигна поглед нагоре. В очакване на нападение. В очакване на нещо.

Чакаха. Чарджърът чакаше. Но нищо не се случи.

Кожата на Майло изсветля, пламъкът в очите и устата му угасна, а извитите му рога се прибраха насред косите му.

— Какво беше това по дяволите? — обади се Амбър.

Майло се вгледа в ръцете си.

— Не знам. Все още усещам…

Той се преобрази отново без предупреждение в чернокожия рогат демон, изръмжа раздразнено и на мига се върна в нормалния си човешки вид.

— Странна работа — измърмори той и извърна поглед към нея. — Ще трябва да си върнеш човешкия вид.

— Ама боли.

— Трябва да се преобразиш, както и ще трябва да се бориш с порива да се върнеш в демонския си вид. Силен е. Много силен.

— Боже господи.

Тя стисна зъби и се преобрази, а от пръстите ѝ изригна подновена заслепяваща болка, която замъгли мислите ѝ. Веднага след това последва повторно изригване и тя отново беше в демонската си форма.

— Не мога да го направя — изрече задъхано тя. — Просто не мога.

— Преобрази се — настояваше Майло — и се контролирай.

— Дай ми минутка.

— Сега, Амбър.

— Ще опитам пак след минута, задник такъв!

— Веднага! — изрева Майло и очите му проблеснаха в червено, а Амбър изръмжа в отговор и си върна човешкия вид, като този път удържа на промяната въпреки болката и се съсредоточи да запази този си нормален, непохватен и грозен облик.

Когато болката се поуталожи до поносимото, си пое дълбоко дъх.

— Браво — поздрави я Майло, намествайки се удобно на седалката си.

— Това е ужасно — каза Амбър.

Всяка клетка в нея искаше да се преобрази отново. Нервните ѝ окончания играеха неистово. Кожата ѝ бе като наелектризирана. Човешката форма, в която се помещаваше, беше просто напълно погрешна.

— Като че ли трябва да се изпишкам — продължи тя, — но не е като да ми се пишка, познато ли ти е това чувство? Когато усещаш, че ще избухнеш, но добре знаеш, че просто трябва да се успокоиш и на мига ще се почувстваш много по-добре? Нещо подобно е, но в хиляди пъти по-силно.

Майло се вгледа в нея за кратко.

— Ясно — отвърна той най-сетне. — Не бих използвал точно такъв аналог, но разбирам.

— Какво се случва с нас?

Този път Майло не отговори. Просто слезе от колата. Амбър се извъртя на седалката си и се загледа след него, докато той вървеше към табелата. Подмина я и се извърна със заинтригувано изражение на лицето. Отстъпи голяма крачка назад към Чарджъра и се преобрази.

След малко пристъпи от другата страна на табелата и си върна човешкия вид. Намръщи се и закрачи обратно към колата, като отново се преобрази. Когато седна обратно зад волана, вече си беше върнал нормалния облик.

— Интересен е този град — заяви той.

— Мислиш ли, че онова, което е предпазвало Бъкстън от Сияйния демон, сега ни кара да се преобразяваме?

— Много е вероятно то да е причината, да. Много жалко, че пропусна да ни спомене за това, преди да отлети.

— Никак не ми харесва — заяви Амбър. — Това усещане… изобщо не ми харесва.

— Как са ти ръцете?

— Болят. И то доста.

— Ще отидем в онзи мотел, който намери на картата — каза Майло. — В стаята ще можеш да се преобразиш и като демон ще се излекуваш по-бързо. За не повече от ден-два.

Вероятно беше прав. Отокът вече беше спаднал и пръстите ѝ си възвръщаха нормалния цвят. Да бъдеш демон си имаше и своите преимущества.

— Съжалявам, че те нарекох задник — извини се тя.

— Няма проблеми. Извинявай, че ти се изрепчих.

— Явно и двамата ставаме по-груби, отколкото ни се иска, когато си пуснем рогцата.

Майло я изгледа.

— Май ще трябва да намеря друг израз за това — изрече тя.

— Най-вероятно — съгласи се той и потеглиха отново.

Градът влияеше и на Чарджъра — ръмженето му беше по-дълбоко и някак още по-заплашително от обикновено.

Амбър вече беше разглеждала картата онлайн десетки пъти и се опитваше да свърже обстановката наоколо с нея, докато се движеха. Минаха покрай автокъща за използвани автомобили (КОЛИТЕ НА ТОД — ПОЧТИ КАТО НОВИ! НАЙ-ИЗГОДНИ ЦЕНИ!), обрамчена с мрежеста ограда. Колите дремеха в редиците си като затворници, изкарани за физзарядка, спъвани във възможността си да блеснат от обстоятелства, независещи от тях.

Отвъд автокъщата се разполагаше бензиностанция в пълен комплект с малък супермаркет, а след нея вече се намираха в града. Главната улица беше най-широката и дълга там, а по нея се разполагаха църква и солидно количество магазини. Магазинът за електротехника „Хил Хардуер“ се намираше до обществената пералня „При Луси“, която беше на отсрещната страна на кабинета на доктор Мейнард, който на свой ред се нареждаше до аптеката „Рейнхолд“. Дискаунтърът „Морага“ беше масивната сграда в източната част на площада, който пък беше популярно място за срещи, разположено на леко възвишение в идеалния център на главната, покрай което се виеше пътят. В западната част се издигаше сградата на Общината на Дезълейшън Хил, чиито единайсет стъпала отвеждаха до входа с едри колони от двете му страни. Гледката към нея се загрозяваше единствено от металното скеле, простиращо се по цялото ѝ продължение от основи до покрив, придаващо ѝ вид на скелет на бивша сграда, оставена на произвола на съдбата. На самия площад нямаше нищо друго, освен стара дървена пощенска кутия, поставена на дървен стълб, забит в бетонните плочи.

Чарджърът събра няколко любопитни погледа. Амбър вече беше свикнала, колата действително беше впечатляваща. Но днес като че ли оказаното им внимание беше по-различно. Не непременно враждебно, но някак… предпазливо.

Майло зави покрай главната и бар на име „При Сали“ и продължи да кара през жилищната част. Самият град се простираше чак нагоре до хълмовете насред дърветата и снега, но те поеха по тясна асфалтирана уличка без маркировка, която ги отведе до висока сграда — изглеждаше като че ли трябваше да се намира някъде нависоко в планината. Мотелът „Доуал“ беше единственото място за отсядане в околността, ако не брояха няколко опции за нощувка със закуска, а и на табелата му пишеше, че имат свободни стаи.

Паркираха пред него и слязоха от колата. Беше началото на май и небето беше учудващо ясно и синьо, но дъхът на Амбър се белееше във въздуха. Съмняваше се вън да е повече от четири градуса. На главната нямаше следи от сняг, но тук, малко във височината, все още се виждаше дебела покривка встрани от пътя.

Жегата бе донесла на Амбър само страдание в досегашния ѝ живот, та тя не мислеше да се оплаква от студа. Температурата навън обаче караше ръцете ѝ да пулсират с подновена сила и тя побърза да влезе в мотела, докато Майло вземаше чантите им.

Вътре беше по-топло. Дървеният паркет на пода пукаше под тежестта ѝ. Над рецепцията беше окачена глава на лос, а внушителните му рога се виеха почти до тавана. От стаичката отзад се появи мъж. Изглеждаше млад, към трийсетте, но разделените му на път коси бяха посивели, а движенията му бяха така вдървени, като че ли създалото се изведнъж течение ще прекърши здравето му на две.

Погледна ги с объркано изражение. Амбър се усмихна и поведе Майло, за да отидат заедно до рецепцията. Според дребния бадж на мъжа името му беше Кенет.

— Здравей, Кенет — поздрави Амбър.

Кенет не отговори. Под дясното си око имаше бенка.

— Бихме искали две стаи, ако обичаш.

Кенет ги оглежда доста дълго, преди да проговори.

— Не очаквах посетители — заяви той.

Отговорът му се стори доста странен на Амбър.

— Нали това е мотел? — попита Майло.

— Точно така — отвърна Кенет.

— И отдавате стаи на посетители, нали?

— Точно така — отвърна Кенет.

— Е, имате ли две свободни стаи за нас двамата?

— Имаме — отвърна Кенет. — Просто не ви очаквах.

Отново настъпи тишина, но Амбър бързо я наруши:

— Тоест трябваше да се обадим предварително?

Кенет я погледна и премигна.

— Не приемаме резервации по телефона.

— Тогава онлайн?

— Нямаме уебсайт — отвърна той. — Мама не одобряваше интернета. Казваше, че е едно мръсно място, пълно с извратеняци и дегенерати, които си търсят само порнография.

— Има и котки — добави Амбър.

— Не позволяваме животни в мотела — побърза да я прекъсне Кенет. — Сестра ми е алергична към животинската козина. Ако имате котки, не можете да отседнете тук.

— Нямаме котки — обади се Майло. — Не водим животни със себе си. Има ли други посетители в момента?

— Не.

— Тогава може ли да ни дадете две стаи?

Кенет се поколеба.

— Малко съм объркана — каза Амбър. — Не приемате резервации онлайн или по телефона и очевидно не ви харесва посетителите да се появяват изневиделица. Как изобщо може някой да отседне тук?

— Нямаме голяма посещаемост — заяви Кенет.

— Не се и учудвам.

— Можете да останете — реши накрая Кенет, — но само до сряда. В сряда трябва да напуснете. За сряда всички стаи са резервирани.

Амбър се намръщи.

— Ама как?

— Извинете? — попита Кенет.

— Как така всичко е заето, като не приемате резервации по телефона и нямате уебсайт?

— Отдавнашна уговорка — обясни Кенет. — Трябва да напуснете до десет часа сутринта в сряда.

— Е, изглежда, че ще се настаним другаде за нощувка със закуска — обади се Майло.

— Не ме разбирате — продължи Кенет. — Трябва да напуснете града. В сряда се провежда фестивалът ни.

— Обичам фестивалите — заяви Амбър.

— Фестивалът е частен — каза Кенет. — Присъстват само поканените от жителите на града. Трябва да напуснете до десет часа сутринта.

Амбър не помисли и за миг, че Кенет се шегува, но някак беше в очакване на финалната му реплика със смешката. Когато тя така и не последва, проговори Майло:

— Добре — заяви той. — Разбрахме.

Кенет се поколеба.

— Може би не трябва да отсядате тук — каза той.

— Разбира се, че трябва — увери го Амбър. — Ще сме си тръгнали, преди да започне фестивалът, всичко ще е наред. Напълно разбираме. Ще отседнем за днес, утре, понеделник и вторник, а след това се махаме. Ще се съобразим. Колко дни продължава фестивалът?

— Една вечер.

— Тогава можем ли да се върнем в четвъртък?

— Четвъртък и петък ще почистваме.

— Тогава в събота — предложи Амбър с усмивка. — Става ли да си тръгнем и след това се върнем за уикенда?

— Да.

— Чудесно. Така и ще направим. Запиши ни тогава за четири нощувки сега и за събота. Ако ни хареса тук, можем да поостанем и за по-дълго.

Кенет кимна.

— Разбрано. Добре дошли в мотел „Доуал“, бизнесът е семеен.

Амбър се усмихна отново.

— Добре, супер.

Кенет заведе Амбър до стаята ѝ, а Майло ѝ остави багажа, след което последва Кенет до своята стая. Амбър затвори вратата си. Мястото беше старомодно, но чисто и ухаеше на свежо и зеленина. Имаше си камина, която изглежда не се палеше, и легло с прилични размери. Имаше си и баня с вана, както и прозорец, през който се откриваше гледка към града. Стаята беше хубава. Прилична.

Амбър застана на прозореца. През него почти се виждаше пътят, по който бяха дошли, онзи с табелата в началото. Това би бил и пътят, по който ще се зададат и Хрътките. Намираха се на разстояние между десет и петнайсет часа оттук, но Амбър дълго време не можеше да откъсне поглед от пътя в очакване да пристигнат всеки миг.