Опустошение

28

Полицай Луси Торнтън се издължи, а раменете ѝ станаха по-широки и някак странно ръбати, докато всичките ѝ кокали опъваха кожата ѝ, придобила наситено зелен цвят и грубата текстура на шкурка. Униформата ѝ едва я побираше. Ръцете ѝ се издължиха в нокти. Нямаше рога, но устните ѝ се разтеглиха като в широка перманентна усмивка.

Нахвърли се върху Кърсти, преди тя дори да осъзнае случващото се, като стовари тежките си юмруци върху лицето ѝ. Грант скочи към тях, но Луси захвърли Кърсти в краката му. Той се препъна и просна на земята, а полицайката го ритна в брадичката. В следващия миг Бил се озова връз нея и двамата полетяха във въздуха. Стовариха се на земята с пръхтене и ругатни, търкулвайки се в сенките.

Амбър се беше преобразила, без дори да осъзнае. Съзря как майка ѝ се е насочила към пистолета на Луси и се затича, като стисна здраво дулото му.

— Пусни — изръмжа Бети, дърпайки с всички сили оръжието от ръцете ѝ.

Избута Амбър силно с лакът в лицето ѝ, а тя изрева от болка и се извъртя настрана, при което Бети залитна върху нея и двете също се затъркаляха по земята. Черните люспи и на двете се надигаха при силните удари. Пистолетът гръмна и Амбър използва момента да го изтръгне от силните ръце на майка си. Той полетя и се плъзна под влекача на площадката. Бети хвана Амбър за рогата и блъсна главата ѝ в земята, след което се надигна, залитайки, и се затича да вземе оръжието.

Със замъглено зрение Амбър се завъртя по гръб. Дочу звука от давещ се двигател и нечий глас. Беше гласът на Кели.

— Амбър! Колата не иска да запали!

Амбър вдигна поглед. През плувналите сълзи в очите ѝ, тя видя как Кели подава глава от прозореца на Чарджъра и изведнъж съзнанието ѝ се проясни и тя стана на крака. Залитна леко, но успя да се задържи изправена и се заклатушка към колата.

— Мръдни се — нареди тя и Кели се плъзна на пътническата седалка, а Амбър застана зад волана.

— Не иска да запали — повтори Кели. — Разбирам достатъчно от коли и това няма да…

Амбър едва бе докоснала ключа, когато двигателят на Чарджъра изрева мощно и заработи. Червените му фарове заблестяха, а на светлината им се отразиха Бил и Кърсти, които налагаха ожесточено Луси. Амбър превключи на скорост и се изстреля напред. Кели знаеше какво да направи, без дори Амбър да ѝ го казва: отвори вратата в мига, в който се приближиха встрани от Луси и изкрещя:

— Качвай се!

Луси изрита Кърсти от себе си, извъртя се, затичвайки се към колата, и скочи. Кели я хвана и издърпа вътре, а Амбър настъпи газта до долу и трите отпрашиха със свистящи гуми оттам. Одра колата в портата на излизане и изскочи на пътя отвън — за точно четири секунди вече бяха на края на улицата и завиваха надясно.

Амбър направи няколко завоя в стремежа си да останат встрани от главните пътища на града. Луси и Кели залитаха при всяко рязко движение, докато Амбър най-сетне не започна да намалява.

— Майчице — промълви Кели, след което се прокашля, за да възвърне поне малко силата в гласа си и добави. — И така, преди каквото и да било друго, дали бих могла да замоля всеки в тази кола да се върне малко или много в човешкия си вид? Дали ще е възможно?

— Разбира се — изрече Луси и се преобрази, а Амбър я последва.

— Благодаря — отвърна Кели и хвърли ухилено поглед към Амбър. — Толкова бяхме готини!

Амбър се засмя, макар и по-скоро защото беше нервна, отколкото развеселена по някакъв начин.

— Мда, страшно готини, няма що.

— Ти пък — махна с ръка Кели. — Направо цепим мрака. Нима не избягахме от хватката на прокълнатите? Без да искам да обиждам демонската ви раса, разбира се.

— Не го приемам лично — заяви Амбър.

— И аз също — измърмори Луси, потривайки насинената си челюст.

Кели огледа колата.

— Адската машина… остава ни само да си надуем Лед Зепелин или Линърд Скинърд до дупка, не мислите ли? Или може би нещо в стила на „Carry On, My Wayward Son“. Я да видим какво ще ни огрее…

Амбър беше съсредоточила погледа си върху пътя и не забеляза как Кели се пресяга към радиото, докато вече не беше натиснала копчето да го включи. Пространството в колата се изпълни с писъци, които донесоха със себе си нещо повече от неприятен шум — носеха завладяващо страдание и спомени, пропити с болка, скръб и загуба, които проникнаха в съзнанието на Амбър и зачовъркаха в него, а Чарджърът се отклони от пътя, одирайки паркирана наблизо кола, завъртя се и застана напречно на празната улица. Амбър се пресегна със замах да изключи радиото и тишината — топла, така желана, великолепна тишина се разля в колата.

Очите на Амбър бяха плувнали в сълзи, а до нея Кели плачеше.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита плахо Луси.

Амбър само поклати глава. Запали отново двигателя с треперещи пръсти и отби отстрани на пътя. Трите слязоха от колата.

Кели избърса сълзите си.

— Не ми хареса онази песен — заяви тя, след това се обърна към Луси. — Спасихме ти задника.

— Ваши приятели се опитваха да ме убият — отвърна Луси.

— Не са ми приятели — обясни Амбър. — А родители. И… така де, двама техни приятели. Но Кели е права. Можехме просто да отпрашим и да те оставим там.

— Бяхте нахлули с взлом насред държавна собственост.

Кели кимна.

— И ти спасихме задника от същата тази държавна собственост.

— Длъжник си ни — заключи Амбър.

— Не съм ви длъжна за абсолютно нищо — сопна се Луси. — Даже бих казала, че ти си ми длъжница. Да не мислиш, че дупките от куршуми си цъфнаха сами на главите на онези?

Амбър я погледна озадачено.

— Да не би ти да стреля по Хрътките?

— Никой друг нямаше да се наеме, а предположих, че ще ти е необходимо повече от кратката преднина, която имахте.

— Благодаря ти. Боже, благодаря ти! Спаси ни живота.

— Да, и все пак, не мислех, че ще вземете веднага да се върнете в града. Ако Новак ви види, ще стреля на месо. Вероятно и аз самата ще стана мишена. Защо просто не избягахте надалече?

— Единствено в Дезълейшън Хил сме в безопасност — обясни Амбър и обгърна раменете си с ръце, за да се сгрее. — Ако можехте да убедите Йеспер да ни позволи да останем.

— Никакъв начин — отвърна Луси.

Радиостанцията ѝ изпращя и те замръзнаха неподвижно. Последва неясно съобщение, което прекъсна рязко.

— Какво беше това? — попита Кели.

— Докладват за дочути изстрели — обясни Луси. — Ще трябва да се махате оттук. Този път ви пускам да си ходите, но ако ви засека отново, ще съм принудена да си изпълня дълга.

— Дългът ти е да служиш на хората и да ги защитаваш — отбеляза Кели.

— Така е — отвърна Луси, — да служа на и защитавам хората от своята общност, която от морална гледна точка е едно доста сбъркано място.

— Ще вървим — обади се Амбър. — Ако Новак ни спипа, няма да споменаваме нищо за теб. Но каква сделка сключи ти? Знам за Набериус и за Адската нощ. Знам какво се случва тогава, но не е само това, нали? Има и нещо друго.

— Не сме сключвали сделка.

— Тогава откъде имаш тази сила?

— Нямате време за губене точно сега.

— Разкажи набързо.

Луси въздъхна.

— След като заловиха Набериус, кметът Йеспер започна да се замисля за положението си в цялата тази работа и реши, че ще е най-добре да убие Астарот. Само че не знаеше как. Имаше нужда да експериментира.

Амбър се намръщи.

— И е призовал друг демон, нали?

Луси кимна.

— По-малък. И слаб. Разказа ли ви за знаците, които държат Набериус в килията му? Използва точно същите да пази и Ардат-Ко да не избяга от кръга, очертан в мазето му, повече от година.

— Ардат-Ко ли?

— Позната още като Усмихнатия демон. Всеки ден през първите осем месеца Йеспер слизаше при нея и се опитваше да я убие. И всеки ден не успяваше. Започна да изпраща и нас в мазето му с ясни инструкции какво да правим. Не се справихме по-успешно.

— Почакай — прекъсна я Амбър, — това преди колко години беше?

— Около шейсетина. Аз съм първата жена, наета в службите тук. Всъщност даже единствената.

— Еха, шейсет години — удиви се Кели. — Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

— Отникъде не си провиснала.

— Не е само моя заслугата — обясни Луси, свивайки рамене. — Много е важен и добре пасващият сутиен. Както и да е. Та, Ардат-Ко — не огладняваше, не се изморяваше. Не се и ядосваше. Просто си седеше в кръга и се усмихваше, докато ние се опитвахме да я убием отново и отново.

— И какво стана накрая? — попита Амбър.

— Започна да ни заговаря — продължи Луси. — Имахме изрични нареждания — не се въвличайте в никакви разговори с нея. Но тя знаеше разни работи. Може би четеше мислите ни, или направо разчиташе нас… и един по един ние започнахме да ѝ отговаряме. Предлагаше ни огромни възнаграждения, ако я освободим. Не беше толкова силна, колкото Астарот или другите големци сред демоните, но ни казваше, че ако я пуснем, ще ни направи могъщи, ще удължи живота ни поне два-три пъти.

— И освободихте ли я?

— Изкуших се. Признавам. Останалите също. Но Новак беше непоклатим. Затова и Ардат-Ко ни предложи незабавна сила още така, както си стоеше в кръга. Придума ни да ѝ осигурим малко ножче, с което отряза пръстите си на лявата ръка — до един, и палеца. Каза ни да ги изядем. Нямах ѝ доверие — помислих, че се опитва да ни отрови. Бях чувала, че хората, които сключват сделки с демони, ядат от тяхната плът, за да получат сила, но ние не бяхме нищо специално за нея. Кръвта ѝ щеше да е като жива киселина за организмите ни. Само че Ардат-Ко ни увещаваше, че дори обикновените хора могат да се сдобият със сили, ако погълнат плътта на създание като нея. И беше права. Почувствахме се по-силни. По-здрави.

— И я пуснахте на свобода?

— Не — отвърна Луси. — Не я освободихме. Новак продължаваше да ѝ няма доверие. Твърдеше, че щяла да изчезне в мига, в който я пуснем от кръга. А той искаше да се сдобие с повече мощ, преди да я освободи. На нея като че ли не ѝ пречеше. Не мисля, че дори я болеше от това, което си причиняваше. А и при всички положения, отрязаните крайници щяха да ѝ пораснат отново, щом излезеше от кръга.

— Колко точно изядохте от нея?

— Едната ѝ ръка — обясни Луси. — Десния ѝ крак. Половината от левия. Подготвяше ни нова порция за всеки ден. А с всяка хапка ние ставахме все по-силни. Изглежда започнахме и да… ами, самите ние като че ли започнахме да се превръщаме в демони, но не спирахме. Не можехме. Бяхме стигнали до десния ѝ хълбок, когато и тя осъзна, че няма да я освободим оттам.

— И тогава я изядохте цялата?

— Точно така. А най-смущаващото беше, че не спря да се усмихва през цялото време.

— А Йеспер знаеше ли за това?

— Разбира се. Шерифът му казва всичко. А и на Йеспер страшно му допадна идеята да си има собствена демонска полиция. Вероятно иначе нямаше да успеем да опазим града така добре.

— Май доста демони минават оттук, а? — отбеляза Кели.

— О, да. Както и серийни убийци, психопати и всякакви подобни. Дезълейшън Хил просто ги привлича, но напоследък като че ли броят им все повече се увеличава. Заради нея — заяви Луси, поглеждайки към Амбър.

— Но вие се справяте с тях — обади се Кели. — Ченгета-демони, които пазят общността си. Ами убийствата на деца? Какво правите по този въпрос?

Луси я погледна равнодушно:

— Какви убийства на деца?

— За жертвоприношението — намеси се Амбър. — Към Набериус, за да продължи да подхранва града със силите си.

— По едно на година — допълни Кели. — Или не сте забелязали?

— Много хора просто изчезват — отвърна Луси. — И то не само в този град. Във всеки. Често са деца. Това не означава, че някой ги…

— Знаеш ли къде държи Дългия децата, които отвлича?

Думите замряха в гърлото на Луси, но тя побърза да поклати глава и отвърне:

— Дългия е просто една градска легенда. Не е истински.

— Отвлякъл е поредното дете — отвърна Кели. — Остин Кук. Отмъкнал го е направо от леглото му, просто защото в града са гласували за него.

— Не е вярно — заяви Луси. — Остин Кук избяга от дома си. Връстниците му го тормозеха и той… той просто избяга оттук. А това с гласуването се прави, за да се сплашват непослушните деца.

Кели пристъпи напред и застана точно пред лицето ѝ.

— Убедена съм, че Остин е бил достатъчно ужасен, когато Дългия е дошъл да го отведе.

— Не знам за какво говориш — заяви Луси и бутна Кели назад.

— Къде ги държи?

— Та той не е истински! — извика тя.

— Къде ги държи?

— Нямам представа!

Двете момичета приковаха погледи в нея.

Тя изръмжа.

— Да не мислиш, че и ние не искаме да го спрем? Аз и останалите? Но Новак не иска и да чува за това, а той е шефът. Той дава заповедите, а ние изпълняваме.

— Както ги изпълняваш и сега — заяви Амбър.

— И вече съжалявам за това — отвърна Луси. — Както съжалявам и че ти помогнах срещу Хрътките. Но стават и грешки. А сега ще се качите в колата си, в онази проклета зла кола, ще вземеш приятелчето си и ще се разкарате от града. Както и вие — обърна се към Кели тя. — Ще ги последвате. Мислите ли, че ако Новак или който и да е друг от службата ви види, ще ви пусне така безнаказано? Ще сте мъртви на мига. Разбирате ли? Ще ви приспят за секунда, до един. Вървете. И се махайте оттук. А ако аз ви видя отново… ще стрелям на месо.