Опустошение

46

Остин никога не беше срещал доведения баща на Кол Бланкард и сега се почувства благодарен за това. Оскар Морено го гледаше така, сякаш двамата споделят някаква обща тайна и напълно игнорираше Бил, Бети и собствената си съпруга.

— Какво е това в ръцете ти? — попита Оскар Морено. — Ключ е, нали? Какъв хубав ключ си имаш.

— Ключът всъщност е наш — намеси се Бети. — Тъкмо дойдохме да си го вземем от сина ви.

— Доведения му син — обади се Кол.

Погледът на Оскар се отмести от Остин към Кол.

— Бил е в теб? Наистина? Какво съвпадение!

Обстановката в къщата се нажежи. Инсценираната учтивост изведнъж премина в открита враждебност.

— Знаеш какъв е този ключ, нали? — попита Бил.

— Разбира се — отвърна с усмивка Оскар. — Притежавам близнака му. Не съм си и помислял, че някога ще го видя отново, не и след като беше даден на онзи отвратителен човек, чиято уста не спираше да мели. Но ето че е тук, в собствената ми къща. Дошъл си е у дома.

Опита се да пристъпи покрай Бил, но въпреки усилието си беше избутан назад. Усмивката обаче не напусна лицето му.

— В такъв случай — изрече Бети — ще вземем и твоя. По-добре да си имаме пълния комплект, нали така?

Оскар поклати глава.

— О, не, съжалявам. Не мога да ви го дам. Използвам го в работата си.

Бил и Бети се преобразиха в демони толкова бързо, че Остин дори не осъзна кога го направиха. Но ето че в следващия миг стояха пред тях с рога и червена кожа, а Кол изпищя и майка му залитна назад. На лицето ѝ обаче беше изписано странно изражение. Не беше учудване, а просто изненада, като че ли не проумяваше как са успели да го направят.

Тогава и Оскар Морено се преобрази. Промяната у него не настъпи така гладко както при демоните, но не беше и по-малко ефективна. Стана по-висок, а ръцете и краката му се издължиха — цялото му тяло ставаше все по-тънко, докато се разтягаше. Лицето му също се измени: от косата му остана само една неразбория от иглички; очите му хлътнаха, а разстоянието между тях се увеличи. Носът му се смали. Устата му се разшири.

Това беше Дългия.

Последва изблик на насилие и Остин полетя назад, но се извъртя и затича към кухнята. Задният вход беше заключен. Майката на Кол крещеше, пригласяха ѝ и ръмжене и блъскане, а Кол се зададе, втурнал се след него с обезумял ококорен поглед. Опита се да издърпа пистолета си, но беше заседнал в колана му.

Ключът. Остин беше дочул Линда и Кели да си говорят за какво служи. Тогава му прозвуча нелепо, като някаква магия, но случващото се в момента в коридора на тази къща също беше фантасмагорично, така че без да му мисли, Остин го натика в ключалката на заключената врата и го завъртя. Образът на друга врата — обикновена и метална, изпълни съзнанието му и той завъртя отново, след което натисна бравата и издърпа обратно ключа, но в този миг Кол скочи върху него и двамата нахлуха едновременно.

Вратата се затръшна зад тях, а те останаха насред мрак.

Мракът обаче не беше като в тъмна нощ. Над главите им нямаше звезди. Не се виждаха улични лампи. Беше като насред затворено пространство. Първоначално Остин си помисли, че мракът е непрогледен, но и това не беше така. Изглежда се проясняваше някъде в далечината напред. Докато очите му свикнат с тъмното, той се вслуша в шумоленето, което единствено се извисяваше над звука от туптящото му сърце и плиткото му дишане. Звучеше като смучене.

— Кол? — прошепна той, но отговор от Кол не последва.

Изпълни го внезапното ужасно усещане, че Кол някак го е заобиколил и стои там отзад с пистолет, насочен право към него, откъдето наблюдава съвършено откриващата се в мрака гледка на жертвата си и как тя започва да се паникьосва.

Тогава обаче тъмнината се проясни още повече и Остин различи клечащ в далечината силует.

Започна да пълзи на четири крака по пода. Пръстите му се докоснаха в нещо метално. Пистолетът. Грабна го и почувства тежестта му в ръката си, с която го изпълни и усещане за сигурност и въодушевление, което обаче го напусна също така бързо, както и беше дошло. Тупна назад по задник и вдигна пистолета. Не му трябваше светлина, за да установи, че оръжието се тресе неистово в ръката му.

Силуетът се виждаше по-добре. Не беше Кол. Мъждивата светлина (да, мъждива, но все повече усилваща се) като че ли се излъчваше от него. Беше силует на мъж, нямаше съмнение, който стоеше на колене и държеше Кол Бланкард в ръце.

Остин се изправи, извърна се и се затича право към вратата, където натика ключа в ключалката. В последния миг си спомни за правилото при отключване и докато го въртеше веднъж, два пъти си представи една от последните врати, през които беше преминал — онази към стаята на Кол с голата жена във вериги на нея, отвори вратата на килията и се озова, препъвайки се, насред коридора в къщата на Кол.

Остин се извърна и хвърли поглед към искрящата фигура, която изсмукваше живота от горкия Кол Бланкард, психопата и побойник, който бе тормозил Остин от осемгодишен, а тъкмо преди вратата да се затръшне зад него, тя изригна в ослепителна оранжева светлина. Когато вратата се затвори, къщата отново си беше както преди.

Остин напъха ключа в джоба си. Пистолетът все още беше в него и макар да нямаше намерението да го използва, го стисна по-силно и се насочи с бърза крачка към входната врата.

Бил и Бети се биеха с Дългия навън в снега. Ноктите им разкъсваха дрехите и плътта му, но докато платът си оставаше разпран, кожата се затваряше като маджун над раните. Демоните обаче не се изцеляваха така скоростно. Кожата им се покриваше с черни люспи, които като броня успяваха да ги предпазят от повечето атаки, но когато Дългия ги намушкваше директно, дългите му тънки пръсти се плъзваха между тях и действително им пускаха кръв. По израженията на лицата им Остин предположи, че Бил и Бети не го бяха очаквали. Те започнаха да кръжат предпазливо около него и да ръмжат в израз на ненавистта си. Дългия оставаше готов за нападение между двамата.

Майката на Кол стоеше насред моравата пред къщата им, но вече не крещеше. Просто стоеше неподвижно, без дори да обръща внимание на битката. Беше надигнала и килнала леко настрани глава като куче, заслушало се в някакъв шум в далечината. В следващия миг тя се извърна и Остин забеляза усмивката на лицето ѝ. Очите ѝ бяха затворени. Беше разперила ръце, като че ли очакваше Бог да се пресегне от небесата и да я прибере при себе си. Остин усети как космите по врата му настръхват. Нещо се надигаше във въздуха, някакъв особен заряд. И се усилваше.

Тогава нещо се разтърси.

Остин не можеше да определи какво точно беше. Не беше някак самата земя, не бяха и сградите, а самото пространство около него, около всички. Пространството се разтърси само за миг, за части от секундата и целият град се разтърси заедно с него и Остин вече разпозна усещането. Беше се сблъсквал с него всяка година, докато си стоеше заключен в паник стаята. Това беше усещането, което предвестяваше началото на всяка Адска нощ.

Започваше се.

Майката на Кол се изсмя. Писък на болка накара краткия ѝ пронизителен смях да секне. Гръбнакът ѝ се изви, ръцете ѝ се уголемиха, а краката ѝ се опънаха до краен предел. Цветът на кожата ѝ се насити до тъмножълт на светлината на уличните лампи, ръстът ѝ стана по-висок, а косите ѝ — по-дълги и заплетени на възли. Тениската ѝ се разкъса под натиска на щръкналия като зъбец от раменете ѝ надолу по ръцете ѝ бял кокал. Очертанията на лицето ѝ станаха по-ръбести, челото ѝ — по-изпъкнало, а челюстта ѝ — по-широка. Тя отново се разсмя — този път беше смях на пълно щастие, и Остин видя зъбите ѝ — щръкнали от венците ѝ, остри като на акула.

Загледан в преобразяването ѝ, Остин забеляза със закъснение какво се случваше на улицата около него. Пътят се пропука, тревата избуя по-груба и дива, а трънаците се разраснаха като плевели. Къщите скърцаха и стенеха, а когато къщата на Кол започна да се напуква, шумът отзвуча като писъци в ушите на Остин. Пукнатините ѝ се издължаваха, стесняваха и извиваха. Уличните лампи и лампите по верандите на къщите заискряваха в оранжево и червено и проблясваха като пламъци.

Скоро отекваха вече истински писъци, придружени от викове и смях, а от къщите надолу и нагоре по улицата наизскачаха демони.