Опустошение

13

Ръцете на Амбър заздравяваха. Все още се усещаха сковани, все още стояха белезникави, но пулсиращата болка почти беше отминала и тя дори вече можеше да си движи пръстите. Раздвижваше ги по пътя обратно от главната към мотела, като ги въртеше леко в бинтовете им. Усещаше как айпадът в раницата на гърба ѝ подскача с всяка нейна крачка. Вървеше бързо. След един цял ден, прекаран в човешката си кожа, вече беше повече от готова да изпълзи от нея.

Премина покрай парк, където малки деца си играеха по катерушки и се люлееха на люлки, докато родителите им ги наглеждаха. Следобедът преваляше в ранна вечер, но навън беше все още светло, дори прекалено светло, а беше студено и ставаше все по-студено и всички се бяха загърнали с дебели палта. Амбър почти не усещаше студа. Започна да се изкачва по хълма, като не откъсваше поглед от мотела на върха му. Представяше си как влиза в стаята си, сваля всичките си дрехи и се преобразява, и ѝ се наложи да прехапе устни, за да не изпъшка.

До нея отби кола със свален прозорец.

— Здравей! — поздрави приветливо шофьорът.

Амбър му се намръщи в отговор и продължи да върви.

Мъжът беше дебел и оплешивяващ, съвсем незабележителен, но усмивката му беше прекалено настойчива в любезността си.

— Чудех се дали можеш да ме упътиш накъде е улица „Дагет“?

— Не съм местна — отвърна Амбър.

— Какво казваш? — попита шофьорът, като продължи да кара успоредно с нея.

— Не съм местна — повтори тя с по-висок глас.

Той поклати глава.

— Съжалявам, пак не те чух — каза той и отби малко пред нея, а Амбър спря на място.

Той слезе с карта в ръце. Носеше блуза с яка, която по никакъв начин не прикриваше шкембето му.

— Не съм местна — каза му за трети път Амбър.

— Просто търся улица „Дагет“ — обясни той и пристъпи още по-близо до нея.

— Не мога да ви помогна — отвърна Амбър. — Не живея наоколо, не съм оттук.

— Ама виж — настояваше мъжът, вдигнал картата. — Аз знам къде е, но не знам къде се намирам в момента.

Амбър започна да отстъпва назад.

— Не мога да ви помогна.

— Няма да ти отнемам много време — продължаваше мъжът. — Просто искам да стигна до улица „Дагет“.

— Моля ви, не се приближавайте.

— Защо? — попита мъжът с оскърбено изражение. — Няма да те нараня. Просто имам нужда от упътване. Уплаших ли те? Защо се страхуваш от мен? Просто имам нужда от упътване.

— А аз ви казах, че не мога да ви помогна.

— Но ти дори и не опита.

— Не съм от този район.

— Просто искам да стигна до улица „Дагет“. Не можеш ли да ми покажеш къде се намираме в момента на картата?

— Нямам и представа къде се намираме сега.

— Разбира се, че имаш — отвърна мъжът и се подсмихна.

— Господине, не знам името на улицата, на която се намираме, не знам как да я намеря на картата и не знам къде е тази улица „Дагет“. На детската площадка имаше няколко души, можете да попитате тях.

— Каква детска площадка?

— Преди малко я подминахте.

— Така ли? — каза той и се огледа. — Не съм я забелязал. Тогава може би ще ми помогнеш да я намерим на картата?

Той пристъпи към нея, а тя вдигна предупредително ръка и каза:

— Спрете.

— Да спра?

— Спрете на място.

Той се засмя.

— В Америка сме, момиче. Земята на свободните. Не можеш да ми казваш какво да правя. Ще се движа, ако искам да се движа.

Той пристъпи крачка към нея, а след това още една, като наваксваше отстъпените от нея назад.

Тя изрече през зъби:

— Ако направите още една проклета крачка, господине, ще съжалявате.

— Така ли? — попита той и в следващия миг ѝ показа пистолета, който държеше под картата. — Някак не ми се вярва.

Амбър ококори очи. Пистолетът беше автоматичен и имаше заглушител на дулото.

— Не си и помисляй — продължи мъжът. — Да се преобразяваш. В мига, в който видя рога, ще изстрелям един куршум между тях.

Нямаше нужда да го пита защо е тук.

— Къде е той? — попита мъжът. — Призрака. Къде е?

— Кой?

— Магистралния призрак — сопна се той. — Знам, че пътува с теб, така че ми кажи къде е той сега?

Замисли се дали да излъже, но не ѝ хрумна нищо, с което да подправи истината, затова в крайна сметка се спря на нея.

— Наглежда Хрътките — отвърна тя. — Нали знаеш за тях?

— Разбира се, че знам за Хрътките. Ама той къде е?

— Не знам — продължи тя. — Обикаля наоколо с колата. Наглежда периметъра.

Той се прицели в главата ѝ.

— Къде е?

Амбър преглътна мъчително.

— Натам. — Тя изви глава, за да му покаже.

— Значи ние отиваме в противоположната посока — заяви мъжът и махна към колата. — Качвай се. Давай. Не, на шофьорското място.

— Какво?!

— Ще ни закараш при тези Хрътки, а аз ще седя до теб с пистолет, опрян точно в стомаха ти.

— Не мога да карам. — Тя вдигна ръце. — Не мога да държа волана.

— Какво?! — Той тръсна глава с разярен вид. — Какво си направила, по дяволите?!

— Аз не съм правила нищо — отвърна Амбър. — Погрижи се някакъв тип като теб, който също искаше да ме предостави на Сияйния демон. Той ми го причини.

— Мамка му. — Мъжът я зяпна с празен поглед и започна да хапе долната си устна. — Мамка му. Е, няма как да карам и аз, трябва да държа пистолета, насочен към теб.

— Не знам какво очакваш да направя аз по въпроса.

— Млъквай! — сопна се той. — Замълчи и ме остави да… Добре, ето какво ще направим: план „Б“. Ще вървим пеш.

— Ще ходим пеша до края на града? Че до там са километри разстояние.

— Да не мислиш, че аз съм много очарован от идеята? Върви пред мен. Ще стоим настрана от всеки, който мернем, разбра ли? Ако опиташ да хитруваш и да потърсиш помощ от някого, ще го убия, схващаш ли? А сега върви.

Стигнаха до парка и преминаха през него, като вървяха встрани от децата и родителите, така че да не ги видят. На всеки няколко минути мъжът даваше нови и нови нареждания да странят от къщите, тротоарите и хората, които си разхождаха кучетата. Стигнаха до отдавна отъпкана пътека и вървяха по продължението ѝ известно време.

— Е, а ти кой си? — попита Амбър.

— Не помня да съм ти разрешавал да завързваш разговорчета с мен.

— Това не е разговорче — отвърна тя. — Мисля, че заслужавам да знам името на човека, който ще ме предостави на Хрътките.

Самодоволството пролича в гласа му.

— Да, вероятно е така. Името е Фил Дагет, макар че съм по-известен като Удушвача от Юкон.

— Сериен убиец?

— Все още няма измислена дума в речника ни за това, което съм.

— Но си приятел с Елиас Маук, нали?

— Никога не е имал честта да се срещне с мен. Но скоро ще. Когато всичко това приключи и се сдобия със силата, която искам, ще се редят на опашка да се запознаем.

Тя хвърли поглед през рамо към него. Лицето му беше червено и дишаше тежко. Не беше свикнал на толкова много движение. Същото важеше и за нея между другото. Не искаше и да си представя как изглежда нейната собствена физиономия.

— Все още си жив — отбеляза тя.

— Гледай напред.

Амбър извърна поглед, като продължаваше да върви.

— Все още си жив — повтори тя. — Повечето от убийците, които сключват сделка със Сияйния демон, изчакват да умрат, преди да… Я, почакай. Ти май не си сключвал сделка с него, а?

— Дотук с приказките.

Тя спря внезапно и се извърна.

Дагет се закова на място, объркан.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Не си сключил сделка с него, нали? — попита отново тя. — Защо си тук тогава?

— Продължавай да вървиш.

— Не и преди да отговориш на въпросите ми.

— Ще те застрелям тук и сега, ако не се раздвижиш.

— На Сияйния демон му трябвам жива — заяви тя. — Така че по-добре ми кажи — какво печелиш ти от всичко това?

Той се поколеба.

— Ще сключим сделката, ако те предам.

— Опитал си да сключиш сделката преди това, но не си му бил достатъчно интересен, нали? — подразни го тя.

— Мери си приказките.

— Обясни ми, Фил, или няма да помръдна.

— Проклета да си, малка кучко! Ще вървиш, щом ти казвам да вървиш!

— Обясни ми.

В очите му затанцува гняв.

— Опитах се да сключа сделка — отвърна той. — И какво от това? Опитах и не се получи. Не е като при всички да се получава. Знаех го добре. И не позволих това да ме спре. Продължих. Убивах още и още жени — курви, уличници и мръсни, никому нужни създания, всякакви такива, защото знаех, бях убеден, че стига само да се докажа като достоен за вниманието му, всичките ми мечти ще се сбъднат. И тогава, онзи ден през нощта, спалнята ми се изпълни със светлина, с неговото невероятно сияние… и осъзнах, че ми дава знак. Че ме зове. Направих всичко както си трябва с кръга… и успях, озовах се в замъка му.

— И той ти предложи сделка, ако дойдеш да ме завлечеш извън града?

— Веднага скочих в колата. Не мислех, че ще стигна първи при теб, а гледай ти… — Той сви рамене. — Явно късметът ми се усмихна.

Амбър се намръщи.

— Първи ли?

Дагет се засмя.

— Да не мислиш, че съм само аз? Беше призовал всички, които някога са опитвали неуспешно да се свържат с него. И всички са се запътили насам. Докато си приказваме, към града пътуват серийни убийци и всякакви такива.

Тя си спомни за онзи тип, който се беше представил за служител на щатската полиция. Поредният психопат, който явно я беше взел на мушка. Сега си обясняваше всичко.

— Срещнах неколцина, откакто съм тук — продължи Дагет. — Двама искаха да работим заедно, можеш ли да повярваш? И какво, след това ще си направим някакъв съюз ли? Смешна работа. Никога не се доверявай на сериен убиец, дори когато ти самият си такъв. Това им казах и те се разкараха. Щях да ги застрелям и двамата в гръб, но наоколо имаше много свидетели — а това само потвърждава мнението ми! Не се доверявай на серийни убийци! Сега разбра ли? Толкова сме много, че е свършено с теб. Нямаш и най-малък шанс.

— Ама защо теб? — продължи да пита тя. — Защо не изпрати повече такива като Елиас Маук? Такива със сили. Ти си обикновен човек.

— Защото ние сме новият вид — заяви Дагет. — Мястото на Маук е сред онези като Шанкс, Ът и онзи тип от Айова — заточени в историческите хроники. Аз и моите братя и сестри, ние сме новото поколение от кошмари.

— Новото поколение от смотаняци имаш предвид.

Той вдигна пистолета си.

— Мърдай.

— Няма да ме убиеш.

Той се прицели в крака ѝ.

— Не е необходимо да те убивам.

— Знаеш ли колко още ни остава до края на града? Ще ме носиш на ръце по целия път дотам ли? Знам, че не съм в позицията да се изказвам, нося си няколко килца отгоре, ама ти…? Ти съвсем скоро ще капнеш от изтощение.

— Млъквай, мамка му.

— Не си във форма, Фил. Няма да можеш да ме носиш на ръце.

— Не — отвърна Дагет, — но мога да те застрелям в крака, да те смачкам от бой и да те завлека в колата си. Какво ще кажеш за това, умнице? Ще тръгнеш ли вече сега, а?

Амбър продължи да върви.

— Да — измърмори Дагет. — Така и предположих.

Той вървеше плътно зад нея.

След около още час вървене с пистолет, опрян в гърба ѝ, вече не ѝ правеше такова впечатление. Стряскаше се, когато чуваше как залита или се препъва в нещо, а колкото повече продължаваха да вървят, толкова повече се препъваше той, но така и не успя да падне и пистолетът да гръмне по погрешка.

Стигнаха до изоставен увеселителен парк, където влакчетата и атракциите бяха покрити с брезенти, а тревите наоколо бяха избуяли. Слънчевата светлина се отразяваше искрящо от огледална врата. Мястото вероятно изглеждаше доста по-впечатляващо в пика на лятото, отколкото тъкмо сега.

Продължиха да вървят. Краката я боляха. Не помнеше кога за последно беше ходила толкова много. Кожата я дразнеше. Искаше да се преобрази, да се извърне и да му откъсне главата. Вместо това обаче, вече минаваше десет вечерта, слънцето залязваше, а тя продължаваше да върви. Дори в сумрака беше все още достатъчно светло, за да се вижда.

— Колко още? — попита след дълго време Дагет.

— Не знам — отвърна тя.

— Мислех, че знаеш накъде отиваме.

Тя се извърна да го погледне.

— Ти ме насочи в тази посока, каза ми да вървя насам.

— Ти вървиш отпред — възрази Дагет. — Това означава, че ти водиш. Боже мой, значи може и да сме се въртели в кръг, тъпа кучко!

Тя спря и се обърна.

— Мамка му — изруга той. — Стига вече с това. Продължавай да вървиш.

— Не и ако не спреш с обидите.

Той я изгледа недоумяващо.

— Какво?

— Стига си ме наричал така.

— Ти… сериозно ли?

— Не ми харесва. Още от самото начало започна с тази мизогиния. Може и да си имаш проблем с жените или каквото и там да е — не ми е притрябвало обаче да го търпя.

— Опрял съм ти пистолет в гърба.

— И ми е достатъчно, че да ме заливаш отгоре на това и с омразата си.

— Ти нещо ебаваш ли се с мен?

— Не, никак даже не се ебавам. Ще престанеш ли с мизогинистичните подхвърляния?

Той се намръщи.

— Какво… какво изобщо е мизогиния?

— Омраза към жените.

— И ако спра да мразя жените, ще продължиш да ходиш?

— Да.

— Добре тогава. Ще спра с… каквото там беше.

— Мизогинията — повтори Амбър и продължи да върви.

— Откъде знаеш, че не обикаляме в кръг?

— Не знам — отвърна тя. — Нали ти имаше карта?

— Картата е на Ванкувър.

— Няма как да знам къде сме, Фил, не разбра ли? Нямам представа.

— Викай ми Удушвача от Юкон.

— Нямам никаква представа къде сме, Удушвачо от Юкон.

Продължиха да крачат в пълна тишина известно време.

Вече беше нощ — истинска нощ, с тъмнината, както си му е редът, когато дочуха моторите. В този момент бяха насред дървета, които образуваха плътна тъмна завеса в мрачната мъглявина. Напосоки около тях премигваха жълти светлини.

— Натам — нареди Дагет и я избута. — По-живо. Давай, по-бързо.

Амбър ускори крачка. Той подтичваше след нея, вече силно задъхан. Проправяйки си път през последната плетеница от клони и листа, той успя да я настигне тъкмо когато тя доближаваше Чарджъра.

Дагет замръзна на място.

— Ей — обади се той. — Ама това е.

Майло се появи зад гърба му с пистолет, опрян в потното му слепоочие.

— Хвърли го.

Дагет не смееше да мръдне. След малко обаче изпъна бавно ръка и пусна оръжието си.

Майло го избута да легне по корем на колата и започна да го претърсва.

Дагет изгледа злобно Амбър.

— Ти ме подведе!

Тя не му отвърна нищо, като вместо това се обърна към Майло:

— Казва се Фил Дагет. Не е бил достатъчно интересен на Сияйния демон, за да сключи сделка с него, но ще си получи желаното, ако ме предаде на Хрътките. Казва, че имало и други, изпратени с тази задача.

След като приключи с претърсването и не откри нищо, Майло се отдръпна леко, за да помисли върху вариантите им.

— Можем да го сложим в багажника — предложи Амбър.

— Тесните пространства не ми понасят добре — побърза да се обади Дагет.

— Няма смисъл — отвърна Майло. — Колата ще го довърши твърде бавно и няма да можем да използваме багажника около седмица-две. По-добре е да го убием още сега и да се приключва. Той не би се поколебал да те гръмне например.

— Не е вярно, колебаех се! — обади се Дагет. — Моля ви, господин Призрак, ако ме пуснете да си вървя, никога повече няма да ме видите.

— Не ме наричай така — каза Майло.

— Съжалявам — извини се Дагет. — Но съм ви голям почитател. Огромен. Допреди няколко дни си мислех, че сте легенда, мит. Да си призная, когато разбрах, че пътувате с нея… се разплаках от щастие. Възхищавам се толкова много на работата ви.

Майло изсумтя, прибра собствения си пистолет в кобура му и вдигна от земята оръжието на Дагет. Разгледа го, като загледа отблизо заглушителя, сви рамене и го хвърли на задната седалка в колата.

— Ще ме пуснете ли? — попита Дагет.

— Не — заяви Майло. — Ще вземеш пак да се появиш, за да си пробваш късмета. — Той се обърна към Амбър. — Знам, че не искаш да чуеш точно това, но…

— Ще трябва да го убием.

Майло мълчеше.

— Така е по-безопасно, нали? — попита тя. — Нямаме къде да го държим, не можем да го пуснем на свобода. Да го убием е най-разумното решение.

— Моля ви, не ме убивайте — продължи да моли Дагет.

— Убил е много хора — заяви Амбър. — Той е Удушвача от Юкон. Така ще направим услуга на целия свят. А и вината си е изцяло негова. Сам си беше тръгнал по петите ми, та не мисля да се обвинявам за каквото и да било.

— Не съм виновен аз — мрънкаше Дагет, — животът у дома ми беше ужасен.

— Не ми се иска да го убиваме — прекъсна го Амбър, — очевидно не това искам. Даже предпочитам да не ни се налагаше. Но се налага. Това е единственото практично.

Гласът ѝ замря в гърлото, когато съзря мъжа, скрит в сенките зад Майло.

— Знаех си, че само ще ни донесете неприятности вие двамата — заяви шериф Новак с ръка на дръжката на пистолета в кобура си. — Обърнете се много бавно, господин Себастиан. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам, ако обичате.

Майло се подчини и се извърна, така че срещна погледа си с този на Новак.

— Надявам се, не обмисляте да вадите оръжието си — продължи шерифът. — Шансовете ви хич не са големи, освен ако не сте някакъв много бързорък и добър майстор на оръжието. Такъв ли сте? Изглежда като че ли може да сте. Аз лично съм бърз, но не бих се нарекъл майстор. И винаги гледам да не забравям, че колкото и да си бърз… — В този миг той извади оръжието си, издърпвайки го от кобура по-бързо, отколкото Амбър можеше да проследи случващото се. — … винаги има някой, който ще е по-бърз от теб. Съгласен ли сте?

Майло не докосваше своя пистолет.

— Винаги има.

Новак кимна.

— Така е. А сега се пресегнете, свалете кобура си и го хвърлете в колата.

— Разбира се, шерифе — отвърна отчетливо Майло и изпълни заръчаното от Новак.

— Точно това исках да чуя — заяви Новак. — „Разбира се, шерифе“. Тъкмо това и трябваше да кажете. Ами вие, госпожице Ламонт? Ще ни придружите ли до участъка?

Амбър не виждаше какво друго ѝ остава.

— Разбира се, шерифе — каза тя.