Опустошение

16

Кутията за гласуване стоеше на площада като дребен фар, проектиран с лош вкус насред море от бетон. Самият факт обаче, че стоеше така изолирано там, без нищо друго наоколо, което да отвлече вниманието от нея, ѝ придаваше учудващо обезпокояваща аура през нощта. Кели не можеше да изрази това усещане с думи. Уорик обаче можеше.

— Егати плашещото парче дърво — заяви той, взирайки се в кутията през предното стъкло на минивана.

На Кели изобщо не ѝ допадаше как пътят се разделя, за да обгради площада, защото като че ли не площадът беше акцентът тук, а по-скоро онази урна в средата му. Изведнъж градът вече не ѝ се струваше толкова красив. Изведнъж като че ли се оказа изгнил в сърцевината си.

Нямаше никого на главната. Нощта беше студена и прилежните жители на Дезълейшън Хил вече бяха всички по леглата в домовете си. Е, или поне повечето. Може би дори всички, с изключение на едно момче.

Беше още дете — вероятно на единайсет или дванайсет години, но носеше бухалка за бейзбол и се беше насочило устремено към урната на площада, като че ли беше решено да нанесе сериозни поражения.

— Може бе ще станем свидетели на малко вандалщина — измърмори Кели. — Дали да не…?

Рони вече беше слязъл от минивана, преди тя да успее да довърши изречението си. Тя също скочи навън, а Линда, Уорик и Две я последваха по петите, като Две беше видимо доволен, че пак излиза на открито. Тичаха до кутията, но докато стигнат, Рони вече беше там и говореше с детето.

— Хора — обърна се към тях той, — запознайте се с Остин Кук. Остин, знаем за тази кутия. И за онова, което се случва, когато събереш най-много гласове. Затова ли дойде тук да я разбиеш?

— Кол Бланкард я натъпка с листчета с името ми — започна да обяснява Остин, но гласът му секна. Очите му бяха ококорени и изпълнени със страх, но той се насилваше да запази спокойствие. Кели веднага го хареса. — Просто защото си ме избра сред останалите в класа. Дори не знам за някаква друга причина.

— Значи ти вярваш, че е истина? — попита Линда. — Всички останали, с които разговаряхме, казват, че била безобидна и служела само за да държи децата послушни.

— Така ли? Обзалагам се, че никой от тях обаче не е виждал как натъпкват стотици листчета с тяхното име в нея. Нямаше да говорят колко е безобидна тогава.

— Вярваш ли, че и Дългия съществува?

Остин се поколеба.

— Няма да ти се смеем — увери го Рони. — Виждали сме и по-шантави неща от него.

Остин кимна.

— Да. Мисля, че съществува.

— Казвал ли си на родителите си, че се страхуваш? — попита го Кели. — Може би ако знаят, ще те изведат от града.

— Няма да го направят. Адската нощ е в сряда. Няма да ме заведат никъде дотогава.

Уорик се намръщи.

— Адската нощ ли? Така ли се казва фестивалът ви?

Остин кимна.

— Доста извратено, а?

— Какво става по време на Адската нощ?

— Не знам. Но е доста шумно. И е пълна лудница. В последвалите няколко дни всички се разкарват с рани по лицето и счупени ръце, заети да сменят счупени прозорци, да чистят улиците… Има и смъртни случаи. Даже знаете ли какво? Чичо ми умря в Адската нощ преди две години. Отивали са си и други.

— Как така?

Остин отново сви рамене.

— Аз съм още дете. Не ми разрешават да гледам. Затварят ме долу в паник стаята.

Кели го изгледа.

— Имаш си паник стая?

— Във всяка къща в града има — обясни Остин. — Там нощуваме по време на Адската нощ. Дори не ни разрешават да напускаме домовете си на следващия ден, понякога дори в следващите няколко дни. Докато разчистват.

— Всички ли деца ги затварят в паник стаите? — попита Рони.

— Всеки, който не е възрастен, да.

— И ти никога не си питал някой от по-големите ти приятели какво правят, че има толкова много ранени след това?

— Питал съм ги — отвърна Остин. — И не само аз. Но отговорът е все същият. Както например миналата година, когато близнаците Херера тъкмо бяха навършили осемнайсет и щяха да са навън за първи път по време на Адската нощ, казаха, че ще ни разправят всичко след това. Когато обаче ходихме да ги търсим след това, те не искаха и да продумат. След няколко дни ни казаха, че нямало да разберем, и това беше. Бяхме голяма група приятели и винаги излизахме заедно, но след онази нощ… повече не се събрахме.

— А родителите ти?

Остин прехапа устни за миг.

— Родителите ми цяла година очакват с нетърпение Адската нощ.

— Но тук също така изчезват деца — обади се Линда. — Видяхме статистиките. Престъпността на практика почти не съществува, но неразследваните смъртни случаи и изчезвания скачат до небето. Все някой в този град би трябвало да е загрижен за това, нали?

— Стига да си имат Адската нощ — отвърна Остин. — Не мисля, че някого го е грижа за каквото и да било друго, случващо се тук.

Рони извърна поглед към урната.

— Мислиш ли, че ти си с най-много гласове?

— Да, благодарение на Кол Бланкард.

— Ние ще ти помогнем, Остин.

— Как?

— Ще спрем Дългия.

Момчето се намръщи.

— Защо?

— Защото това ни е работата.

— Ама как? Не знаете нищо за него.

— Знаем как подбира жертвите си. Хората гласуват, след което той изпълнява според мнозинството.

— Е и… какво ще направите?

— Беше на прав път, стари друже — заяви Уорик с престорен британски акцент, докато подаваше бухалката за крикет, която носеше, на Рони. — Като начало ще разбием тази тъпа стара урна, нали така?

И като че ли да маркира мишената си, Две се приближи до кутията, подуши я изучаващо и започна да се клати върху нея.

— А това е само началото — обади се Кели, като свали якето си въпреки студа, и протегна ръка към Остин. — Може ли?

Момчето се поколеба за миг, загледано в покритите ѝ с ръкави от татуировки ръце, но ѝ подаде бухалката за бейзбол, която държеше.

— Отдръпнете се, моля — нареди Рони. — С Кели ще се заемем с една подчертано вагабонтска дейност.

Уорик издърпа Две от последното му завоевание, а Кели подаде якето си на Линда и се приближи до Рони пред кутията, а всички останали се отдръпнаха на топло в минивана. Докато се оглеждаше наоколо, Кели замахна пробно веднъж-два пъти с бухалката си.

— Районът изглежда чист — потвърди тя. — Но предполагам, че външният вид… може и да… как завършваше тази фраза?

Той ѝ се ухили.

— Знаеш, че не можеш да ме накараш да я завърша.

— Разбира се, че мога. Все пак това е любимата ти фраза на света и е въпрос единствено на време да излезе отново от устата ти.

— Възхищавам се на всеотдайността ти, ако не друго.

Започнаха да удрят по кутията. Трябваше си здраво налагане, определено, но пък и тя нямаше шанс срещу спортната им екипировка, размахана така целеустремено. Поставката ѝ се раздроби на трески, а Рони се прицели в кутията с красив горен замах, като я пръсна на парчета.

В този миг зад гърба им заблестяха светлини и Кели се извърна, изскърцвайки със зъби при отзвучаването на полицейска сирена.

— Мамка му — изруга тя.

— Мамка му — обади се като нейно ехо Рони, но доста по-тихичко.

Кели обърна поглед отново към кутията с очакването да зърне как лекият нощен бриз е понесъл листчета хартия.

Рони сръчка останките от кутията с бухалката за крикет, но без определен резултат. Нямаше никакви хартийки. Бяха изпразнили кутията доста преди дори да слязат от минивана си на площада.

— Вдигнете си проклетите ръце високо в проклетия въздух! — извика едно от ченгетата, докато ги приближаваше.

Кели хвърли бухалката на земята и изпълни нареждането.