Опустошение

55

В къщата на Вергил беше тъмно, но на него не му трябваха светнати лампи, за да вижда.

Съблече се по чорапи и долни гащи и отвори гардероба си. Дръпна закачалките с ризите и ежедневните си панталони на една страна, извади калъфа за дрехи, закачен на релсата, и го положи внимателно на леглото. Движенията му бяха отмерени и последователни, точно както в добрите стари времена, когато вадеше така калъфа преди да тръгне за снимачната площадка.

Костюмът, както беше казвал още от едно време на Джони Карсън, говореше за героя също толкова, колкото всяко едно проучване за него. Да закопчее копчетата, завърже вратовръзката и килне шапката си под точно определения ъгъл — всичко това беше част от маскирането на героя. С тази разлика, че при Маската костюмът вървеше и с действителна маска за лицето му.

Облече се. Първо сложи ризата. След това вратовръзката. Панталоните и обувките. Елечето. Ръкавелите.

Чак тогава се усети, че Хавиер седи на вратата.

— Какво правиш, по дяволите?

— Все още не е приключило — заяви Вергил, без да се обръща към него.

— Знам — отвърна Хавиер. — И пак повтарям: какво правиш, по дяволите?!

— Подготвям се.

— За какво? Специален юбилеен епизод ли?

— И ти го усещаш, нали? Дългия идва.

— Да не би изведнъж да придоби и гадателски способности?

— Уорик ми разказа за Демон шосето.

— Така ли? И къде води?

— Не, не е някакъв истински път. То просто свързва хората, местата.

— Боже, да не е някой от онези „пътища на съзнанието“, за които се тръбеше постоянно през шейсетте?

— Така е устроен светът — отвърна Вергил. — Или поне така го разбирам аз. Дали по силата на някакво съвпадение, на съдбата или на някаква божествена намеса, всички ние сме свързани. Само това, че си тук точно сега, те обвързва до края на живота ти със сили отвъд нашите разбирания.

— Като гледам тези дни, че и смартфоните са отвъд моето разбиране, не е кой знае колко трудно. А защо, по дяволите, си облякъл тези дрехи? Ако Дългия наистина се появи, ще оставим другите да се разправят с него, нали така? Вергил?

— Те са достатъчно заети.

— Вергил, нали осъзнаваш, че не си Маската?

Вергил облече сакото си.

— Все някой трябва да е.

— Ето за това говоря! — извика Хавиер, сръчквайки го с пръст. — Тъкмо някаква такава реплика произнасяше преди почивката от снимки! Да му се не види, та ти вече си старец. Разбираш ли? Можем да не спираме да си говорим как все още ставаме за нещо, как все още има нужда от нас — и знаеш ли какво? И за двете неща ще бъдем на сто процента прави. Само че вече сме стари. Телата ни са по-бавни, а съзнанията ни са задръстени с толкова много преживявания, че вече се пропукват и в тях се появяват течове. Особено в твоя мозък, Вергил, са се пръкнали някой доста сериозни течове.

— Той уби дете — заяви Вергил. — Дългия уби момче.

Хавиер кимна.

— Да, така е, уби един побойник. Чу какво каза Остин — хулиган. Бъдещ психопат.

— И все пак дете, Хавиер. В много други отношения просто едно дете. Всички останали — Рони, Кели, Линда и Уорик, Майло и Амбър, всички те са млади и силни и много пъти вече са се занимавали с подобни работи, но дори те не го предотвратиха, нали? Изплъзна им се и Дългия уби дете.

— Не е твоя отговорност.

— Видях как Оскар Морено убива съседа ми. И от една седмица знам истинската самоличност на Дългия. Ако отговорността не е моя, то на кого е?

— Аз, не знам, Вергил. Но не можеш да се захващаш с това. Той ще те убие.

— Ако ме убие, ще се погрижа да го взема със себе си.

— Не, няма да можеш. Той е чудовище. Ще те убие, без да му мигне окото. Няма да успееш и да го приближиш.

— Но ще се опитам — отвърна Вергил, докато сгъваше маската и я прибираше в джоба си. — Ще се опитам, и още как!

Хавиер поклати глава и се отдръпна, а Вергил взе шапката в ръце, но не си я нахлупи. Чувстваше се добре в тези дрехи. Може би му стягаха малко тук-там или стояха отпуснати на други места, но го караха да се чувства добре. Да чувства, че това е правилното.

Той прегледа цялата си колекция от реквизити и костюми от сериала, като сгъна много внимателно едно палто и го пъхна в чанта с принадлежности за пренощуване за една нощ. След това провери още веднъж прозорците и вратите, през което време се появи Линда да го търси.

— Изглеждаш страшно — изрече тя.

— Старая се.

Тя се усмихна.

— Майло се появи.

Той кимна.

— Ще му отворя.

Той остави чантата в кухнята и отиде в гаража, където изчака Чарджърът да паркира вътре и затвори вратата на гаража след него. Амбър слезе първа, а Вергил се отдръпна напълно неволно назад. За първи път се намираше толкова близо до нея, когато тя беше в демонския си вид, и изглеждаше доста застрашително. И въпреки всичко се радваше да я види.

— Вече сме всички — изрече той, след като Майло слезе от колата. — Рони и останалите се появиха минути след като ти излезе отново.

— Кели с тях ли е? — попита Амбър.

— Да, разбира се, вече всички сме тук и сме добре, включително и кучето.

Амбър кимна, доволна от отговора, но като че ли все още някак вътрешно неспокойна. След миг колебание тя се преобрази в обикновеното момиче с лъчезарна усмивка, което Вергил познаваше. Тя понечи да мине покрай него, а той я прегърна.

— О — изрече тя. — Ъм, добре. Хубав костюм.

— Благодаря — той я притисна към себе си, след което я пусна и отстъпи назад. — Тревожехме се за теб — допълни той. — Особено Кели.

Амбър прехапа устни.

— А, това е за теб — изрече той, извади месинговия ключ от джоба си и ѝ го подаде. — Остин постъпил достатъчно смело, че да го задържи в себе си. Умен младеж е той.

— Да — отвърна Амбър, слушайки го само с половин ухо.

— Хайде, влизайте вече вътре — каза Вергил. — Тук е студено, а аз съм стар човек — и ги подкани към вратата, към топлината на дома си. — Стойте настрана от прозорците — напомни им той. — И без да светвате лампите, моля. Ако някои от съседите са наоколо, ще дойдат да тропат на вратата и никак няма да са учтиви.

Насочиха се към мрачната всекидневна, като усетиха уханието на горещ шоколад и кафе още преди да стигнат там. Остин седеше на едно от канапетата. Линда и Хавиер се бяха разположили на дивана, а Уорик седеше на земята, гушнал Две. Рони стоеше до прозореца, като се взираше навън през завесите от време на време, а Кели се изправи на крака на мига, в който Амбър пристъпи в стаята. Всеки държеше в ръка или имаше наблизо до себе си димяща чаша с гореща напитка.

Кели и Амбър се спогледаха, като че ли имат да си кажат нещо важно, но никоя от тях не можеше да го изрази с думи. Вергил сви рамене — ех, младежи.

— Добре — обади се той, — ето как стоят нещата в момента. Кметът Йеспер и шериф Новак са мъртви. Някои от нас изглежда са се споразумели някак с другите полицаи, но не можем да разчитаме, че ще е валидно за дълго. Окованият демон.

— Набериус — подсказа Линда.

— Да, Набериус, благодаря ти, си е получил жертвоприношението: съученик на Остин.

— Не ми беше съученик — измърмори Остин.

— Единият от демоните, които преследваха Амбър, също е мъртъв — продължи Вергил.

— Двама от тях всъщност — поправи го Амбър. — Останаха само родителите ми, а съм почти сигурна, че вече са избягали от града.

Вергил кимна.

— Ясно. А за колко от Хрътките знаем, че са мъртви? Кели, имаме един, когото Майло е убил, и още един, когото си видяла да обесват, нали? Това прави двама.

— Новак уби още един — обади се Амбър, — и аз убих още един с родителите ми. Нещо като семейно забавление. Видях как няколко демони бяха погнали друг, но не знам дали са успели да го убият.

— Тоест е възможно все още да има един жив — установи Вергил. — Освен ако някой друг не е видял нещо друго? Никой? Сигурни ли сте? — той въздъхна. — Добре, тогава значи вероятно все още имаме една жива Хрътка из града.

— Имаме си и Дългия — подсети го Хавиер.

— Да, имаме и него. Както и фактът, че е едва полунощ, а Адската нощ тъкмо започна. Мисля, че всички ще се съгласим да се покрием тук и да си стоим тихомълком. Изгревът е малко преди пет. Ако успеем да се спотаим тук дотогава, всички ще доживеем да видим утрото.

— Ами ако Хрътката дойде да ме търси? — попита Амбър.

— Хрътките могат да бъдат очистени — обади се Майло. — Вече сме го виждали и сами.

— Могат да бъдат спрени с доста голяма сила — поправи го Амбър. — Например една шайка демони могат да спрат един от тях. Или една въоръжена до зъби бойна групичка. А ние не разполагаме с нито едното от двете.

— Но пък сме заедно до края — заяви Уорик, а когато всички го погледнаха намусено, се сепна и добави. — Съжалявам, не слушах внимателно. За какво говорехме?

— Мамка му — обади се Рони откъм прозореца. — Намери ни.

Настъпи блъсканица, в която всички се струпаха да погледнат. Всички, освен Вергил. И Хавиер.

Като пренебрегна Хавиер за миг, Вергил се обърна към останалите:

— Дългия ли?

— Задава се от средата на улицата право към нас — съобщи Линда, като внимаваше прекомерно много да не помръдне завесата. — Като че ли е излязъл на среднощна разходка.

— Дали ни вижда? — попита Уорик. — Имам чувството, че ни вижда.

— Но нали Адската нощ започна? — обади се Кели. — Защо му е да идва за нас?

— Все пак се погрижихме за смъртта на шефа му — каза Амбър. — Може би е верен подчинен — след това добави по-приповдигнато. — Така че може и да не се наложи да се бием с него. Ако му кажем кой действително е убил Йеспер, вероятно ще погне родителите ми.

— Дошъл е за мен — изрече спокойно Остин и всички извърнаха погледи към него. Той преглътна мъчително. — Когато ме отведе с него, ми каза, че в града са взели решението. Каза, че който събере най-много гласове, трябва да умре.

— Но гласуването вече не е от никакво значение.

— За него явно е — обади се Вергил.

Майло презареди пистолета си.

— Ще го спрем.

— Аз по-добре да бягам оттук — заяви Остин.

— Оставаш с нас — каза му Рони.

— Стойте, стойте — обади се Линда. — Ново развитие на нещата.

Сега и Вергил вече го чуваше — приближаваше мотоциклет.

— О, страхотно — каза Уорик, — получаваме Дългия и последната Хрътка заедно? Ти сериозно ли? В едно и също време? Свършено е с нас. Това беше, човече. Това е краят.

Рони огледа пак намръщено.

— А къде изчезна Дългия?

— Крие се — отбеляза Кели. — Боже, май Хрътката го е изплашила.

— Всички да залегнат — нареди Майло.

Вергил наблюдаваше как всички се отдалечават внимателно от прозореца. Светлината на единичен фар премина по него, а шумът от мотора бавно се усили, след което започна да стихва.

Амбър се обади замислено:

— Да не би да намалява скоростта?

— Възможно е да свиква все повече с града — изрече Майло. — В такъв случай е възможно да определя все по-точно местоположението ти.

— Може ли всички да се успокоим? — обади се Уорик. — Отдалечава се, нали така? Няма си и представа, че си тук, Амбър. Никаква.

В следващия миг обаче ревът на мотора отново се усили. Той се бе върнал обратно.

— Ох, по дяволите — изрече Уорик.

Тогава шумът на мотора секна.

В далечината отекваха изстрели и аларми на коли. Линда изпълзя до прозореца и надзърна навън.

— Виждаш ли нещо? — попита Рони.

— Мотора — прошепна тя. — Уф, мамка му. Тръгнал е пеш.

Напрежението в къщата се вдигна с още няколко степени. Единствен Майло изглеждаше несмутим.

Вергил махна на Остин и той отиде при него. Той постави ръце на двете рамене на момчето.

— Каквото и да става — изрече той, — ще стоиш неотлъчно до мен, ясно? Няма да бягаш наникъде. Единственият случай, в който ще побегнеш е или когато ти кажа, или когато вече съм прекалено мъртъв, за да ти го кажа. Ясно?

— Да, сър — отвърна Остин.

Две започна да ръмжи.

Майло вдигна показалец към устните си и пристъпи бавно към входната врата, стиснал пистолета си в двете си ръце. Спря пред нея и постоя за кратко, преди да се пресегне да отвори.

Вратата излетя от пантите си и се блъсна в него. Той падна на земята, пистолетът му изхвърча от ръката, а Хрътката го прекрачи така непринудено, както собственика прекрачва кучето си, заспало на верандата.

Амбър отново се преобрази в демон, изрева и се затича към него, но Хрътката я стисна за гърлото и я вдигна във въздуха, запращайки я в стената. След това отстъпи крачка назад, вдигна я и я затръшна в отсрещната стена. Останалите се притекоха на помощ, с изключение на Вергил, който се отдръпна, като държеше Остин зад себе си. Сърцето му заби опасно бързо, а по лявата му ръка се разля болка на иглички. Коленете му омекнаха и вероятно щеше да припадне, ако Остин не го беше задържал изправен.

Той разтърси глава, неспособен да изрече каквото и да било, и стисна Остин за рамото. Оттам, където бяха застанали, се виждаше в кухнята му, където клечеше Кели, протегнала ръка към тях. Вергил ѝ кимна и избута Остин към нея. Остин се поколеба, но крясъците и блъскането го убедиха да се подчини.

Докато героите се биеха с Хрътката, Вергил се бореше да си поеме дъх. Съзря как Майло се нахвърля на Хрътката откъм гърба му. Как Уорик се свлича на земята, а Линда се изправя на крака. Как Хавиер, застанал в ъгъла, наблюдава уплашено цялата борба.

Беше повече от ясно, че няма да победят Хрътката. Рони вече лежеше в безсъзнание, а може би и по-лошо, а сега и Майло се присъедини към него.

— Ей! — извика Амбър.

Клането секна.

— Аз съм тази, която ти трябва, нали така? — продължи Амбър. На мястото на ръцете ѝ имаше остри нокти — Вергил не знаеше за тях, а и не ги беше забелязал досега. — Хайде тогава. Това е последният ти шанс, задник такъв — тя се извърна и скочи през прозореца.

Беше впечатляващо напускане на сцената, в отговор на което Хрътката захвърли Майло на земята и се насочи към вратата. За един прекрасен момент Вергил си помисли, че щеше да я последва, но Хрътката се спря и извърна, а през ума на Вергил се прокрадна съмнението, че този никак не е толкова глупав, колкото изглежда. Защо изобщо да тръгва да я преследва, като можеше да накара жертвата си сама да дойде при него?

Хрътката притисна нокът към китката си и я преряза. Закапа кръв и се стече по ръката му на непрекъсната струйка, а той описа един кръг около Майло.

— Ей — обади се Хавиер, — какво прави онзи? Ей, ти! Спри веднага!

Не беше особено трудно за Хрътката да пренебрегне виковете на един старец, а когато кръгът беше завършен, кръвта започна да дими и се запали… и в този миг и Майло, и Хрътката изчезнаха.

— Амбър! — изкрещя Линда. — Върни се!

Вергил се насили да се изправи. Ролята му тук все още не беше приключила.

Амбър се появи отново, затичала се отвън.

— Къде е той? Къде, по дяволите, се дяна?!

— Изчезна — обясни Хавиер. — Взе Майло със себе си. И просто изчезна.

Амбър го изгледа невярващо.

— Мамка му — изруга тя и побягна.

Вергил чу как отваря с ритник вратата на гаража.

Линда докуцука до Рони, за да провери пулса му, а Две изприпка при Уорик и започна да го ближе по лицето.

— Добре съм, момчето ми — измърмори Уорик. — Добре съм.

Амбър дотича обратно с едра кожена кесия и дръпна връвта ѝ. Изсипа от нея в кръг около себе си черен прах, хвърли кесията на пода и започна да потупва джобовете си.

— Кибритена клечка! — извика тя. — Каквото и да е запалимо!

Уорик се подпря на лакът и зарови в джоба си. От него изпопадаха стотинки, използвани носни кърпички и мъх от влакна, докато накрая той изрови и ѝ подхвърли евтина запалка. Амбър я улови, натисна я и я поднесе към праха, който лумна в пламъци, разпространяващи се и в двете посоки по окръжността, а когато двата края се срещнаха, Амбър поизправи гръб и изчезна.

Уорик премигна недоумяващо.

— Всички го видяха това, нали?

Линда сгъна якето си и го подпъхна под главата на Рони.

— Как са всички останали? Хавиер?

— Добре съм — обади се Хавиер. — Само че Вергил май получава инфаркт.

— Добре съм си — заяви грубо Вергил.

— Кели — обърна се към нея Линда, — ами ти?

Кели изпъшка откъм ъгъла, а Вергил ококори очи.

Краката му бяха изтръпнали, а стъпалата му се усещаха като тежести, но той се принуди да пристъпи, като побърза да стигне до кухнята. Задната врата беше отворена. Той се гмурна в нощния студ, като успя да застане до портата на оградата му, без да се прекатури през нея. Портата се отвори и той постоя пред нея за миг, дишайки тежко, преди да се хвърли напред.

Той съзря по пътеката зад къщата му как някой, който изглеждаше точно като Кели, отвежда Остин със себе си. Разбира се обаче не беше облечен в нейните дрехи, а Вергил изобщо не беше забелязал преди малко.

— Остин! — извика той. — Бягай!

Дългия, все още в облика на Кели, извърна рязко глава, а Остин се възползва от мига, за да се освободи от хватката му и да побегне в гората.

Съществото, което не беше Кели, изгледа Вергил, ухили му се и тръгна след момчето.