Опустошение

48

Първото нещо, което наведе Вергил на мисълта, че нещо лошо се е случило при бункера, бяха двата трупа на средата на пътя.

Той направи обратен завой със Сиената и я спря на надолнището по хълма. В случай че им се наложеше да се махнат бързо оттук.

Двамата с Хавиер се спогледаха, след което слязоха от колата и се приближиха към труповете. Бавно. Първият беше на възрастен мъж. Кметът. Вергил никога не го беше виждал на живо, но знаеше добре как изглежда. Йеспер. Причината за всички тези трудности, за болката — сега лежеше тук с дупка в главата, покрит от тънка снежна пелена.

Вторият труп беше на демон — червен като Амбър. Гърлото му беше разпорено. На Хавиер му се повдигна звучно, но някак успя да сдържи обяда в корема си и двамата се насочиха към бункера. Вратата на входа беше отворена, а светлините вътре — запалени.

Вергил пристъпи първи. Накрая на стълбите имаше друга врата, по-голяма и по-масивна от първата. Отвъд нея се откриваше слабо осветено мрачно помещение с бетонни стени и десетки двуетажни легла, наредени по тяхното продължение. Имаше и кухненски бокс, мишена за дартс, маса за игра на карти и други стаички в дъното, вероятно пълни с консервирани храни.

— Ехо? — подвикна Хавиер, макар че беше повече от очевидно, че няма никого там. — И какво ще правим сега?

Вергил се огледа и отвърна:

— Не знам.

— Бихме могли да останем — предложи Хавиер. — Да залостим вратата и да изчакаме да премине нощта. На сутринта се качваме в колата ти и се омитаме.

— И накъде се омитаме?

Хавиер сви рамене.

— Към къщата на дъщеря ти?

— Тя не иска да ме вижда.

— Не ме интересува — отвърна Хавиер. — Имаме да ѝ разказваме страшни работи, а и дори да не ни повярва, както и вероятно ще стане, поне ще е имало нещо, за което да си говорите.

— Не знам — изрече Вергил. — Ще е неловко.

— Едва не умрях заради теб — заяви Хавиер. — Длъжник си ми, така че ще направим както аз кажа, а аз казвам да отидем право при дъщеря ти още утре сутринта.

Вергил се поколеба, но кимна.

— Признавам, че съм ти длъжен.

— И още как.

Замълчаха за няколко секунди.

— Дали останалите са добре?

— Силно се надявам.

— А онзи отвън — демон е като Амбър. Мислиш ли, че е баща ѝ?

— Не знам — отвърна Вергил. — Може би. Другият тип е кметът.

— Така и предположих.

Вергил извади телефона си и прегледа номерата, които Линда му беше въвела. Намери в крайна сметка тези, които търсеше, и набра Кели, след това Амбър, но нито една от двете не отговори. След това се обади на самата Линда.

— Вергил! — възкликна Линда в отговор, но шептейки, като че ли се укриваше. — Ти си добре!

— Добре съм, да — отвърна той. — С Хавиер сме в бункера. Какво е станало?

— Появиха се родителите на Амбър и отведоха Остин.

Вергил изтръпна целият.

— Не, не, не, не.

— Какво? — обади се Хавиер. — Какво става?

Вергил му вдигна ръка в знак да замълчи, а Линда продължи:

— След това се появиха и ченгетата. С мен са Уорик и Рони. Връщаме се в къщата ти.

— Ще се срещнем там тогава.

— Вергил, почакай! Не е безопасно там. Адската нощ започна и ние… боже, тези демони са навсякъде!

— В опасност ли сте?

— Да — прошепна тя. Последва шумолене и бързи тичащи стъпки, след което тя заговори отново, задъхано. — Опитваме се всячески да останем встрани от цялото това нещо. Трябва да затварям. Вергил, ако можете, се махайте оттук. Просто излезте от града. Качвате се на колата и не се връщате. Успех!

Тя затвори, без да изчака отговора му.

— Остин е бил отвлечен — каза Вергил на Хавиер. — Адската нощ е започнала. Опитват се да стигнат до вкъщи, за да се покрият там.

— Каза ли какво да правим ние?

— Каза да бягаме.

Хавиер кимна.

— А какво ще направим действително?

— Ще се върнем и ние вкъщи. Ще видим с какво можем да помогнем.

— Добре тогава, да вървим.

Изкачиха се по стълбите, за да излязат от бункера тъкмо когато откъм гората се появи друг демон. Косите ѝ бяха червени като кожата ѝ и беше доста пленително красива въпреки сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

Погледът ѝ се спря върху тях и те замръзнаха на място.

— Вие! — извика тя. — Кои сте вие?

— Ъм… — изрече Вергил.

— Познавате ли Амбър? На нейна страна ли сте? Близки ли сте ѝ?

Вергил не продума нищо повече, Хавиер държеше езика си зад зъбите.

— Все тая — изрева демонът и пристъпи напред. — Така или иначе ще ви убия.

— Назад, назад, назад — прошепна Вергил и двамата се запрепъваха обратно към бункера, затръшнаха вратата след себе си и завъртяха бравата, като така заключиха.

Демонът започна да блъска от другата ѝ страна.

— Ще ви убия! — крещеше тя. — Ще ви убия!

Те заслизаха припряно по стълбите и застанаха при втората врата — по-масивната от двете, готови да залостят и нея, ако първата се окажеше в опасност да поддаде.

Жената демон блъскаше и крещеше, крещеше и блъскаше и сипеше заплахи, а след една-две минути изведнъж дочуха хлипане, след което гюрултията утихна, а и хлипането с нея.

Хавиер хвърли поглед на Вергил.

— Мислиш ли, че е капан?

Вергил не му отговори. Качи се по стълбите и долепи ухо до вратата, но не чу нищо.

Хавиер изчезна, за да търси тоалетна, а когато се върна, Вергил вече беше решил.

— Ще хвърля поглед навън.

Хавиер кимна.

— Това е глупаво.

— Не мога просто да си седя тук.

— Ходи там тогава.

— Ще отворя вратата, Хавиер. Изгаси лампите.

Хавиер се намуси, но намери ключа за осветлението и ги потопи в мрак.

— Така да бъде — отвърна той. — Но ако тази ни убие…

Не можеше да измисли с какво да довърши изречението си.

Вергил завъртя бавно бравата. Вратата изскърца и изстена. Той продължи да върти, като очакваше демонът всеки момент да я изрита от другата страна и да го запрати главоломно надолу по стълбите. Само че ритник не последва, а вратата се отвори, без да срещне и счупи ничии кости.

Той надникна навън и махна на Хавиер да го последва. Двамата се вгледаха в жената демон, която сега се беше навела над трупа на другия демон, който лежеше на средата на пътя. Гледаха я как плаче, как тръсва назад глава и крещи към луната. След това се навеждаше отново към него.

— Божичко — прошепна Вергил.

Хавиер се намръщи.

— Какво прави?

— Мисля, че… че го изяжда.

— Боже мили!

Освен това и говореше нещо — на трупа. Чуваха я да приказва през хлипането си. Думите бяха хаотични и неясни, заради пълната ѝ уста, но звучеше като да му се извинява. Доста на място, определено.

— Ако постъпва така с приятелите си — обади се Хавиер — какво мислиш, че ще стори с нас?

— Няма да има шанса да се добере до нас — отвърна Вергил. — Ще ѝ избягаме. Ще изтичаме до колата, ще освободя спирачката и ще я изключа от скорост и ще се търкулнем надолу по хълма. Дори няма да разбере, че сме изчезнали оттук.

Хавиер кимна.

— Давай ти първи.

— Сигурен ли си? Не искаш да се пишеш доброволец?

— Глупавият план си е твой.

Вергил го изгледа гневно, но време за спорене нямаше. Жената гълташе доста бързо.

Той тръгна с колкото се можеше по-тихи стъпки. Докато прекосяваше пътя, се постара да остане възможно най-приведен, но гърбът му отново му играеше номера. За щастие, жената демон не извърна поглед към него.

Стигна до Сиената, извади внимателно ключовете от джоба си, без да ги трака един в друг, извърна се и даде знак. Хавиер кимна и затвори вратата на бункера след себе си. Но вместо да премине бързо приведен или да се промъкне тихо, дори без да се движи ни най-малко потайно, Хавиер пристъпваше бавно-бавно, крачка по крачка. Една по една.

И още една.

Вергил му махна да побърза, ругаейки го безмълвно, но Хавиер не си промени тактиката. Беше на близо шест крачки от колата и жената демон все още не го беше забелязала, но в този момент, след като откъсна поредното парче месо със зъби, тя се срина назад и се извърна с ридания от тялото. Стига само да вдигнеше глава, погледът ѝ щеше да попадне право върху Хавиер.

Сърцето на Вергил заби болезнено бързо в гърдите му. Хавиер спря на място и го зяпна, пребледнял. Вергил остана неподвижен, докато сърцето му спре да се опитва да изскочи от гръдния му кош, след което хвърли поглед към жената демон, която сега избърсваше очите си. След това тя погледна към бункера и изръмжа.

Вергил даде знак на Хавиер да залегне. Хавиер кимна и започна да се снижава бавно към земята.

Жената демон се изправи, като залитна леко, сякаш беше препила. Ако можеше да се опише като пияна обаче, то пиянството ѝ беше от агресивните. Тя изрева, а Хавиер потрепери, но по някакво чудо погледът ѝ така и не се отмести в негова посока.

Легнал плътно по корем, Хавиер протегна ръце. Вергил се пресегна и го хвана здраво и все така бавно го издърпа зад колата.

Оттам двамата наблюдаваха как жената демон отива до бункера и започва отново да блъска по вратата. Колкото и да не им се вярваше, блъскането отзвучаваше по-гръмко от преди малко. Беше по-силно. По-гневно. Вратата започна да трака.

Вергил отвори шофьорската врата и лампата над огледалото светна. Жената демон не забеляза. Качи се по най-бързия начин вътре, изгаси светлината и дръпна спирачката. Хавиер се качи от другата страна тъкмо когато Сиената започна да се търкаля надолу по хълма.

Дочуха вик зад тях. Беше ги видяла. Двамата затръшнаха здраво вратите си, докато Сиената набираше скорост, а Вергил загледа в огледалото за обратно виждане как жената демон тича с все сили към тях. Беше бърза. Беше невъобразимо бърза. Той натика ключа в ключалката и запали колата. Двигателят се събуди с рев и таблото светна, а Вергил натисна педала на газта до долу.