Опустошение

32

Астарот като че ли искреше с пламъци отвътре и кожата му с изключение на няколко кръпки стоеше като прозрачна. Брат му обаче не изглеждаше така дяволски безплътен.

Набериус стоеше на колене в един кръг, с приковани с къси вериги към пода китки, а по оковите му бяха изписани стотици дребни символи. Като брат си и той нямаше коса. Очите му също бяха черни като на брат му. И дотук приключваха приликите помежду им. Сухата му напукана кожа беше с цвят на пепел, а от процепите в нея се процеждаха бледи искри, които окъпваха килията му в слаба светлина.

Вдигна поглед към Амбър без следа от учудване. Чертите му бяха така спокойни, като че ли беше стоял прикован тук долу през последните двайсет минути, а не двеста години.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но нищо не ѝ идваше наум. Първи проговори той.

— Освободи ме — каза той с мек глас. — Освободи ме от тези окови.

Амбър беше силна. Самоуверена. Като демон нямаше нищо общо със старото си аз. Но ето че тук всички онези до болка познати съмнения и несигурност изплуваха на повърхността. Тук долу тя беше слаба, дори с рога на главата си. Тук долу тя беше жалка.

— Аз… не мога — отвърна тя.

— Ще бъдеш възнаградена. Тези вериги ме лишават от силите ми. Освободи ме и ще изпълня всяко едно твое най-проникновено желание.

Амбър отстъпи назад към вратата.

— Съжалявам — прошепна тя, това беше единственото, което ѝ хрумна да каже.

Извърна се, пъхна ключа в грубата метална ключалка и стисна очи. Съсредоточи мисълта си върху врата, която познаваше много добре, изрисува образа ѝ в съзнанието си и завъртя ключа два пъти, преди да го извади. А като отвори вратата, пристъпи в своята стая. Във Флорида.

Климатикът не беше пуснат. Беше горещо и задушно. От плаката на отсрещната стена я наблюдаваха печално Балтазар и Темпест от „Из мрачните места“. Лаптопът ѝ беше на бюрото. Леглото ѝ беше оправено. Беше израснала тук. Това беше нейната собствена стая, изпълнена с нейните принадлежности, и все пак оставаше чужда. Вече не я чувстваше своя. Напускането на дома и цялото това гонене бяха отчуждили завинаги това място за нея. Изглеждаше като нейния дом и миришеше на него — с характерната си тежка и натрапчива сладникава миризма, но тя вече не го чувстваше като свой.

Излезе в коридора с тихи стъпки, въпреки че знаеше, че родителите ѝ са все още в Аляска.

Не се потеше. Разбира се, че не. Горещината беше осезаема, но не я смущаваше, когато беше в демонската си форма. Пристъпи в кухнята. Взе си ябълка оттам, отхапа парче от нея и задъвка. В хладилника намери кутия мляко и си сипа догоре във висока чаша. Хвърли ябълката в мивката, взе си млякото и се отправи към всекидневната, като оставяше кървави петна навсякъде след себе си.

На пианото в ъгъла (майка ѝ беше ненадмината пианистка) стоеше снимка в рамка. Беше семеен портрет на Амбър и родителите ѝ. Бил и Бети седяха един до друг, а пред тях широко усмихната и несъзнаваща нищо от предстоящото седеше Амбър като малко момиченце.

Тя бутна снимката и стовари петата си върху нея.

Отпи още една глътка мляко и изля останалата част върху дивана, след което се запъти отново към стаята си, като триеше ръката си по стената в коридора, размазвайки кръвта си. Взе една раница и я напълни догоре с дрехи. Взе и лаптопа си, и едно плюшено мече, което имаше от малка. Сложи раницата на гърба си, затвори вратата и пъхна ключа в ключалката, опитвайки се да си спомни как изглеждаше вратата на къщата на Вергил.

— По дяволите — изруга тя в празното пространство.

Тогава на мотела. Представи си стаята, в която беше отседнала, вратата ѝ. Да, вече не се намираше в Дезълейшън Хил, но може би силното ѝ желание да се върне там щеше да подтикне ключа да ѝ съдейства поне малко. Тя се съсредоточи и го завъртя веднъж, два пъти и го издърпа, за да отвори вратата, пристъпвайки на стълбището в мотела „Доуал“, а първото нещо, което чу, беше гласът на майка си.

— Не знае нищо — казваше Бети.

Амбър приклекна, а пръстите ѝ се издължиха в нокти. Отне ѝ известно време да се успокои. Никой не я беше видял. Гласът на майка ѝ се чуваше от лобито долу. Никой не знаеше, че Амбър е тук.

Гласът ѝ се разнесе отново.

— Ще го накараш ли да спре да реве?

Амбър залази на четири крака до парапета и погледна надолу, за да види как Грант мята Кенет Доуал върху рецепцията, където той се вразуми, сподави хленченето си и най-сетне замълча.

Грант, Бети и Бил застанаха около него в червената си прелест.

— А сега какво? — попита Грант. — Тръгваме от врата на врата ли? Виждали ли сте изобщо момичето? Всичко свърши. Край. Нека си признаем провала и да се върнем към задачата, която ни беше поставена.

— От Астарот — добави Бил.

— Точно така — потвърди Грант, — от Астарот. Преди да е осъзнал какво се опитвахме да направим.

— Страх те е — заяви Бети.

— Разбира се, че ме е страх — отвърна Грант. — А ако вас не ви е, значи сте глупаци. Чуйте ме — поехме риска. Направихме го. И си заслужаваше, но просто работата не ни се получи. Случват се понякога и такива неща.

— Още не сме приключили — заяви Бил.

— И още как — възпротиви се Грант. — Трябва да умеем да признаваме загубите си.

— Винаги съм ненавиждал това изказване — отбеляза Бил. — Аз не губя, Грант. Ние не губим. Ще намерим Амбър и ще вземем ключа. И нищо повече няма да има значение, щом освободим Набериус. Тогава вече ще имаме цялата сила, за която сме мечтаели.

— Невъзможно — заяви Грант. — Не и за вас двамата. Безкрайните ви амбиции ще ни довършат.

Някъде, където погледът на Амбър не стигаше, се отвори с трясък врата, през която полетяха двама мъже и паднаха на колене пред тях.

— Намерих тези двамцата да се бият отвън — заяви Кърсти, появявайки се зад тях. — Още кандидат-ентусиасти за демони.

Серийни убийци. Интересът на Амбър към съдбата им спадна до нулата на мига.

— Струва ми се, че късметът ще ни се усмихне — заяви Бил със задоволство. — Господа, радвам се да се срещнем. Имам усещането, че ще ни донесете добри новини. Имаме нужда от добри новини. Приятелите ми започват да се усъмняват в успеха на плана, който решихме да последваме. Но вие… вие ни бяхте изпратени, за да потвърдите мъдростта в нашето решение. Какво печелите вие от цялата работа ли? Ако ни помогнете, ще ви оставим живи. Награда, която продължава да се изплаща във времето, нали? Търсим черен Чарджър, господа. Кажете ми, че поне един от вас го е виждал.

— И ние го търсим — обади се първият сериен убиец. — Аз… мислех, че сме от един отбор.

Бил се усмихна.

— О, не сте от нашия отбор, малки ми човеко. Вие сте просто пионки в ръцете на Астарот. Но може да се окажете полезни, ако сте виждали черния Чарджър.

— Аз… аз не съм.

Усмивката на Бил помръкна.

— Много жалко — изрече той и ритна мъжа в лицето така, че физиономията му се вдлъбна навътре в черепа, след което се извърна към другия. — Ами ти, приятелю? Виждал ли си черния Чарджър?

— Или момичето? — добави Бети. — Пълна, с кафява коса?

Вторият сериен убиец облиза нервно устни.

— Аз… не съм я виждал още. Казва се Амбър, нали? Момичето демон? На практика още не съм я засичал, но ако кажете, ако това ще помогне, ще изляза още сега навън и ще продължа да я търся.

— Не, няма нужда — изрече Бети с въздишка, наведе се и му прекърши врата.

— Какво правим, ако не можем да я намерим? — попита Кърсти.

— Ще я намерим — отвърна Бети.

— Как? Ще е още по-предпазлива сега, като знае, че сме в града. Няма да имаме късмета просто да се натъкнем на нея отново.

Бил въздъхна.

— С нас ли сте, или не?

— Какво? — попита Кърсти. — Това пък какво означава?

— С нас ли сте, или не? — повтори той. — Вече повече от сто години работим заедно, кога не сме пожънали успехи?

— Така е — съгласи се Кърсти, — но сега Алистър и Имелда са мъртви, след като Имелда ни предаде, а единствената причина, поради която Сияйния демон все още не ни е убил, е, че си мисли, че ще му предоставим дъщеря ви. Вървим по страшно тънък лед.

— Просто трябва да запазим спокойствие — заяви Бил.

Кърсти повдигна вежди.

— И това ли е планът ни? Да запазим спокойствие? Ако Хрътките открият Амбър преди нас, не само че няма да разполагаме с ключа, а ще се окажем и безполезни в очите на Астарот, с което се връщаме отново в неизгодното си положение. Не ми харесва да трябва постоянно да бягам, Бил. Не ми приляга.

— Стига глупости — обади се Бети, — ще намерим Амбър, ясно? Та ние сме ѝ родители. Познаваме я по-добре от когото и да е другиго. Винаги сме били крачка зад нея досега, нали така? А и тя вече не бяга от нас, така че сега е шансът ни да я застигнем. След всичко, което сме направили за вас, Кърсти, все си мисля, че най-малко би следвало да имате повече вяра в нас.

— Всичко, което сте направили за нас ли? — изрече Кърсти, а гневът ѝ изкриви съвършените черти на лицето ѝ. — Поначало вината е ваша, че сме в това положение! Поне нашите деца умряха, когато си трябваше да умрат!

— Ах — изрече Бети, заставайки лице в лице с нея. — Прощавай, че отгледах дете, което действително може да използва главата на раменете си.

— Гордееш ли се с нея? — попита хапливо Кърсти. — Наистина ли се гордееш с онзи дребен плужек?!

Бети зашлеви Кърсти и то доста силно през лицето, а плесникът отекна из помещението и възцари тишина след себе си.

— Моля ви, дами — обади се Бил и пристъпи по-близо до тях.

Кърсти вдигна ръка в знак да замълчи.

— Не смей да изричаш каквото и да е друго, Бил. И Бети — ако ме докоснеш още веднъж, ще ти откъсна ръката.

— Разбрано — отвърна Бети. — Извинявай, Кърсти, не исках да го правя. Просто се налага да ни се доверите за още няколко часа. Дайте ни времето до полунощ. Кълна ви се, че ще намерим Амбър, ще вземем ключа и ще помогнем на Набериус да разкъса Астарот на парчета.

— Имате до полунощ — изрече Кърсти.

— Е, откъде да започнем? — попита Грант.

— Ще започнем с изготвянето на резервен план — предложи Бил. — И двамата сте напълно прави. Трябва да можем да се защитим. Астарот иска да му предоставим или Амбър, или Йеспер. Не знаем къде е Амбър, но всички знаят къде живее кметът.

— Ще е заобиколен от охрана — обади се Кърсти. — Вероятно и от онези ченгета.

— Ще се справим с тях — увери я Бил. — Можем да се справим с всичко. Е, след вас, дами.

Бети излезе първа, а Кърсти тръгна след нея с Грант по петите ѝ. Бил се огледа за последно, а Амбър залегна назад.

Когато отново погледна долу, и той вече беше излязъл.