Опустошение

19

Амбър се намираше отново в крайпътното заведение в Уайтхорс, притисната от планина от тела, докато Елиас Маук чупеше пръстите ѝ с чука си. Само че този път всички трупове върху нея бяха на Имелда, а чука не размахваше Маук, а тя самата — червенокож демон с рога.

Чуваше се песен. „Магически моменти“ на Пери Комо. Беше се появила и във финала на „Из тъмните места“, макар и с иронична нотка. А сега свиреше и в съня ѝ като от тънка, надраскана грамофонна плоча.

Демонското ѝ Аз се усмихваше, докато стоварваше чука върху ръката ѝ, а грозната Амбър в човешки вид крещеше под планината от Имелди. Опита се да издърпа китката си, но изведнъж се появи и Глен, който я притисна още по-здраво. Не отрони и дума. Движеше се, но беше също толкова мъртвец, колкото и Имелда.

Чукът се стовари за последен път и ръката на Амбър беше освободена, за да си я прибере към себе си. Тя наблюдаваше през крясъците си как пръстите ѝ се кършат и чупят, като че ли върху им се стоварват още невидими чукове. В следващия миг всички трупове изчезнаха и тя седеше на една от масите, а демонът беше изчезнал, защото сега тя самата се беше превърнала в демон, и срещу нея седяха родителите ѝ.

Баща ѝ отвори уста да проговори, но от нея се отрони единствено „Магически моменти“. Той се подсмихна на нещо, а майката на Амбър извъртя добронамерено очи, като на свой ред отвори уста, за да отвърне. И отново зазвуча Пери Комо.

Двамата вдигнаха ножовете и вилиците си, а Амбър ги последва, макар силните ѝ червени ръце да бяха бинтовани и изнемощели, поради което и изпусна ножа на земята. Приближи се сервитьорката. Беше облечена като Бренда от „Бърза закуска при Дани“, но всъщност беше Кърсти. Изглеждаше умърлушена, отегчена и капнала от умора, без следа от предишния ѝ блясък. Постави на масата им едър поднос, покрит със сребърна чиния. Съпругът ѝ Грант стоеше до вратата на кухнята, нахлупил шапка на главен готвач. Имаше горд вид. По брадичката му се стичаше кръв. Кърсти повдигна чинията, за да представи ястието — беше грозната глава на Амбър върху маруля и различни тънко нарязани парчета колбаси.

Родителите на Амбър нападнаха храната на мига. Амбър се поколеба, но забучи вилицата си в бузата и откъсна голямо парче месо, от което капеше кръв. Хвърли го в устата си и задъвка. Опита се да поиска сол от Кърсти, но от устата ѝ излезе само проклетата песен. Тогава се събуди.

Остана да лежи на място, а песента продължаваше да звучи някъде дълбоко в съзнанието ѝ. Дочу как Рони пита Кели дали е спала добре, а тя отговаря, че е било по-добре отколкото в проклетия миниван.

Амбър се преобрази в човешкия си вид и се поизправи на един лакът, като се зае да прикрие раздраните места, останали по одеялото от ноктите ѝ.

— Добро утро — поздрави Кели. — Казаха ни, че самият началник на полицията ще дойде да ни види. Възможно е да ни пуснат да си ходим.

— Най-сетне свобода! — изрече Рони и изпъшка, като се изправи. Протегна се и изви гръб. — И началото на постепенното ни вписване обратно в обществото.

— Рони обича да говори грандиозно — обясни Кели.

Амбър им се усмихна, след което нахлузи маратонките си и завърза връзките им. Пръстите ѝ общо взето вече бяха се възстановили напълно. Майло беше буден и се беше облегнал удобно на стената, като че ли се намира точно там, където иска да бъде.

Вратата изщрака, а Амбър се изправи на крака. Побиха я тръпки и забеляза, че Кели също обгръща голите си ръце, за да се стопли. Ръкавът ѝ от татуировки на лявата ръка беше плътен и изкусен и се спускаше чак до китката ѝ, докато този на дясната още беше в процес на изработка.

Шериф Новак пристъпи в помещението в прилежно изгладената си както винаги униформа и полираните до съвършенство обувки. Придружаваше го по-млад колега, но този път той не обърна никакво внимание на Амбър и Майло, а се съсредоточи изцяло върху Кели и Рони.

— Добър ден — поздрави той.

— Здравейте! — отвърна Кели.

— Бих ви приветствал с добре дошли в града ни, но мисля, че колегите ми вече са се погрижили за това.

— Да, сър — потвърди Кели. — Една приятна служителка. Мисля, че се казваше Луси?

— Мисля, че имате предвид полицай Торнтън.

— Точно така, полицай Торнтън — повтори Кели. — Поздрави ни с добре дошли, докато ни слагаше белезниците.

Новак кимна.

— Когато ви е задържала за рушене на държавна собственост.

— Предпочитаме да не обсъждаме — обади се Рони, — не и преди да разговаряме с адвокат.

— Разбираемо — отвърна Новак. — Но не мисля, че има нужда да се стига чак дотам. Вие как мислите? В Дезълейшън Хил не подкрепяме безсмисленото хабене на парите на данъкоплатците.

— Това означава ли, че не ни обвинявате в нищо? — попита Кели.

— Би могло — отвърна Новак. — Но при определени условия.

Рони хвърли поглед на Кели.

— И какви?

— Ще трябва да заплатите за подмяната на кутията, която сте разбили. За материалите и вложения труд, бих казал, че сумата ще възлезе на четиресет долара.

— Можем да заплатим.

— Това е добре — отвърна Новак. — Второто условие е да напуснете града. Днес. А това, трябва да подчертая, не подлежи на уговорки. Ако не сте съгласни, срещу вас ще бъдат повдигнати обвинения.

— Не, не — обади се Рони. — Няма да има нужда. Ще си тръгнем.

Новак кимна.

— До полунощ тогава да ви няма. В такъв случай, ето, полицай Ортман ще ви придружи да ви изпишат оттук. Можете да заплатите глобата на изхода.

— Благодарим ви за разбирането, шерифе — каза Рони, докато Ортман отключваше килиите им. След това ги поведе навън, а Кели се извърна да помаха на Амбър.

Когато излязоха, Новак се обърна към Амбър и Майло.

— Кметът е зает през по-голямата част от деня — обясни той. — Ще се срещне с вас, когато се освободи.

Амбър се преобрази.

— Вие знаете за нас… за демоните. Не сме тук, за да създаваме неприятности, кълна ви се. Онези с моторите на входа на града — от тях би трябвало да се притеснявате. Преследват ни.

Новак се извърна и пристъпи към вратата.

— Ей! — подвикна му Амбър. — Чуйте ме! Не сме ви врагове!

Новак дори не се обърна да я погледне.

— Всеки, който не е един от нас — отвърна той, — е наш враг.

Служител на име Дънкан им донесе закуската и Амбър разпозна в нея бекона от „Бърза закуска при Дани“. Връхлетяха я откъслечни картини от съня ѝ, като частта, където ядеше от собственото си лице, но това не я отврати от храната. Свежият сутрешен въздух събуждаше апетита ѝ.

Мълчаха през по-голямата част от сутринта с изключение на молбите си един към друг да се обърнат на другата страна, когато някой от двама им трябваше да отиде до тоалетната, и на Амбър ѝ се прииска Кели и Рони все още да им правеха компания. Дори и да ѝ се беше наложило да се преобрази в тяхно присъствие, щеше да си заслужава риска.

— Как ми се ще да беше по-разговорлив — изрече тя, докато си сваляше бинтовете от ръцете.

Майло отвори леко едното си око, легнал на кушетката в килията си.

— Прощавай?

— Да говориш — повтори Амбър. — Иска ми се да говореше повече.

Той не отвърна веднага, но след малко попита:

— Това пък откъде се взе сега?

— Стоим вече три часа тук и ти не си обелил и дума.

— Карали сме по пътя с дни, без да си говорим.

— Различно е — възпротиви се тя и изпука пръстите си. — Тогава сме в колата. Там е достатъчно и само да се заслушаш в ръмженето на двигателя. Можеш и да се загледаш през прозореца и… не знам, да си размишляваш например. Тук вътре е различно. Тук мълчанието означава нещо.

— И какво означава?

— Не знам. Може би, че нямаме какво да си кажем един на друг.

Той се изправи в леглото и отвърна:

— Разбирам.

— Ами да, и…

— Има ли нещо конкретно, за което искаш да си говорим? Един непринуден разговор трудно би се зародил в ситуация като сегашната ни.

— Не е необходимо да е непринудено. Може да е… не знам. Просто нещо. Можем да си говорим за нещо смислено, нали? Напоследък сънувам лоши сънища — не ѝ се искаше да каже точно това, но ѝ се изплъзна от устата. — С родителите ми, с Имелда. Истински кошмари.

— Не е никак учудващо — заяви Майло.

— И ми се искаше да мога да говоря с някого за тях.

Той се намръщи.

— И мислиш, че аз съм правилният човек?

— Ти си буквално единственият ми приятел в момента.

— Имаш си приятели онлайн.

— Да не си луд, те не знаят нищо за тези работи.

— Добре. Искаш да поговорим? Нека говорим.

Тя въздъхна.

— Няма значение.

— Разкажи ми за кошмарите си.

— Току-що го направих.

Отговорът ѝ го обърка и той действително се почеса смутено по главата.

— Съжалявам, Амбър, ама наистина не мога да разбера какво точно искаш в момента.

— Няма значение, остави. Всичко е наред.

Той се изправи, приближи се до решетката на килията ѝ и я погледна.

— Тогава искаш ли да поговорим за снощи? За Глен?

Тя не отговори.

— Знаеш ли защо все още те преследва? Казвал ли ти е нещо?

— Нищичко — отвърна Амбър. — Нито думичка.

— Мислиш ли, че иска да те нарани?

— Не. Не знам, може би, заради това, в което се превърна… но пък, не, не мисля, че би го направил.

Вратата изщрака и се отвори и полицай Луси Торнтън се появи с две стиропорени кутийки с капак в ръце. Амбър се замисли дали да се преобрази, но реши да си остане в демонския вид.

— Време е за обяд — заяви тя и им подаде кутиите с храна, без дори да обърне внимание на външния вид на Амбър.

— И ти знаеш за демоните — заяви Амбър.

Луси се усмихна леко.

— Градът ни не се намира лесно, но те все пак ни намират.

— Не сме дошли, за да ви създаваме неприятности — обади се Майло. — Но в този град има нещо необичайно, нали? Спира определени индивиди да пристъпят в града. Знаете ли как става това?

— Плащат ми, за да си върша работата — отвърна Луси. — А сега работата ми е да донеса обяд на затворниците.

— Не сме ние лошите — заяви Амбър.

— Може би — каза Луси, — а може би не. Тук в Дезълейшън Хил обаче правилата ни диктуват да не толерираме никакви странни демони и други свръхестествени създания. Ако срещнем такива и не ни допаднат, се отърваваме от тях.

— Не само за демоните трябва да се притеснявате обаче — настояваше Амбър, притиснала лице в решетката, загледана след Луси, която се обърна към вратата да си ходи. — Онзи тип, с когото ни задържахте заедно, беше сериен убиец. А насам идват още като него. Можем да ви помогнем.

Луси отвори тежката врата, но извърна поглед назад, преди да прекрачи прага ѝ.

— Постоянно си имаме работа със серийни убийци — обясни тя. — С демони, убийци, дори с вампири от време на време. Доколкото ми е известно, дори сме единственото полицейско управление в цял свят, което редовно се разправя с подобни неща, и затова сме много добри в работата си. А вие двамата, честно казано, сте си избрали последното място на света, където би искал да се озове един демон. Няма шега — добави тя и излезе.