Опустошение

26

Бети Ламонт удари дъщеря си толкова силно, че Амбър дори не осъзна как се е озовала на земята, преди да спре да се търкаля по нея.

Дочу заглушен болезнен вик и вдигна поглед, за да види как Кели лети главоломно към стената и се блъска в нея.

— Никога не сме били разделени за толкова дълго — заяви Бети, докато пристъпваше към Амбър. — Веднъж, когато беше на колко — единайсет може би, отиде на лагер за една седмица, нали? Но от тогава до сега това си е прецедент.

Амбър се изправи с мъка на крака и се преобрази, вдигайки ръце пред себе си, за да се предпази от Бети, докато се възстанови от удара.

Бети избута ръцете ѝ и я стисна за гърлото.

— Виж се само, на нищо не приличаш. Знаеш ли изобщо, че ти липсва цялото седалище от плата на дънките? Не знам в какво си се забъркала, но дано поне е било забавно — изрече Бети, а в следващия миг краката на Амбър се повдигнаха от земята и светът се завъртя отново, когато майка ѝ я захвърли презглава в една кофа.

Гръбнакът на Амбър срещна ръба ѝ и тя проплака от болка и се сви на земята.

— С баща ти си я караме просто страхотно — заяви Бети. — А и Грант, и Кърсти също, разбира се. Първо никой от нас не можеше да се прибере у дома. Е, не е като да не се очакваше — все пак, ако дъщеря ти провали жертвоприношението, което си длъжен да направиш, ще се стремиш да избягваш местата, където Сияйния демон лесно може да те открие.

Бети изрита Амбър в ребрата и изби въздуха от дробовете ѝ въпреки защитата на черните люспи, които се бяха оформили на корема ѝ.

— Не е като да си нямаме приятели обаче, нали? Познати, които сме срещали на някакъв етап от живота си. Е, не биха ни изоставили в такъв момент, нали? Не, не и те. Те биха се възползвали от всяка възможност да държат съдбата ни в ръцете си. Да господстват над нас. И така се озовахме, бягайки от място на място като плъхове. И всичко благодарение на теб.

Амбър се опита да се изправи, но коляното на Бети срещна брадичката ѝ и тя се свлече назад. Бети се спря за момент.

— А какъв беше всъщност онзи лагер, на който ходи? На „Смелите бобри“ или нещо такова, а? Честно казано между нас двете, Амбър, онази седмица, в която те нямаше, беше същински рай. Нямаш си и представа колко задушаващо дете беше, ни най-малка дори. Щяхме да те пращаме и по всякакви други лагери след това, ако не беше такова мрънкало. „Мрън-мрън, другите деца са ужасни. Мрън, мрън, всички ме мразят“. Е не бяха единствени, миличка.

Бети пристъпи по-близо до Амбър и тя се опита да я изрита и събори на земята, но Бети разчете намерението ѝ и стовари крака си върху глезена ѝ.

— А ето ни сега и в Аляска — продължи Бети, като продължаваше да натиска силно с петата си. — В Аляска! А аз обичам слънцето, Амбър, добре го знаеш. Обичам топлината. Никога не съм си и помисляла, че ще се озова толкова далече на север. И въпреки това съм тук, насред този студ само заради теб.

Бети отдръпна крака си от глезена ѝ и Амбър се надигна нестабилно и куцукайки.

— Мамо, почакай.

— Мамо ли? — Бети се изсмя. — Сериозно ли ще ми кажеш „мамо“ след всичко, което направи?! След всичко онова, което ни наговори в Ню Йорк?!

— Не съм казвала нищо.

— Каза „майната ти“ на баща си — прекъсна я Бети. — Неуважението към когото и да е от нас е неуважение и към двама ни. В това се състои бракът, Амбър.

— Тогава в какво се състои семейството, а? — нападна я словесно Амбър. — Дали имаш някое удобно определение и за него? Какво ще кажеш например за „детеубийство“?

— Всъщност говорим за „убийство на син или дъщеря“ — поправи я Бети. — За детеубийство говорим, когато родител убие невръстното си дете. Честно да ти кажа, само като се замисля и започвам да съжалявам. Ако просто те бяхме убили още в бебешката ти кошара, щяхме да си спестим толкова много неприятности.

— Боже мили. Как може да си толкова… зла?!

— Такава си лицемерка — отвърна майка ѝ, а погледът ѝ беше ясен и целеустремен, докато се приближаваше към нея.

Амбър се препъна, докато отстъпваше.

— Какво?! За какво говориш?

— Та нали ходеше по митинги, Амбър, подписваше петициите, скандираше лозунгите и подкрепяше правото на избор на жената. Нали беше за узаконяването на абортите?

Амбър я изгледа намръщено.

— Доколкото знам и ти си за…

— Разбира се, че съм за — отвърна Бети. — Подкрепям с две ръце прекратяването на нежеланата бременност.

— Да, ама аз не съм бременност.

— Да, но все още се развиваш, за да станеш един ден човекът, който се надяваш да бъдеш.

— Така ли се оправдаваш пред себе си досега?

— Не ми нужно да се оправдавам за каквото и да било, Амбър. Ние те създадохме. Ти ни принадлежиш. И имаме всякакво право да те изядем, ако поискаме.

— Така ли? Отхапи си тогава.

— Както добре знаеш, вече му мина времето за това.

— Тогава за какво сте дошли тук? Хрътките не преследват вас, а мен. Защо не вземете да се скриете някъде под някой камък?

— Защото сме Ламонт — обади се баща ѝ зад нея, а Амбър простена неволно. — Не се укриваме прекалено дълго — продължи Бил, пристъпвайки, за да застане до тях. — Не се свиваме от страх. Винаги се оглеждаме за следващата възможност.

Амбър погледна родителите си и вече всичко ѝ беше ясно.

— Сработили сте се с Хрътките.

Бети пооправи косите си и прокара ръка по рогата си.

— Сияйния демон се свърза с нас. А кои сме ние, че да откажем на Астарот, Херцога на Ада?

— И какво ви предложи? Нова сделка ли?

— Опрощаване на всички предишни дългове — отвърна Бил.

— Ако ме предадете на него.

Той сви рамене.

— Разбира се.

Дланите на Амбър още лепнеха от кръвта на Майло по тях. Ако сега позволеше да я пленят, той щеше да си е жив пътник.

— А какво ще кажете за нещо повече от това?

— Без пазарене — предупреди я Бил. — А и нямаш какво да ни предложиш, което да представлява интерес за нас.

— А какво ще кажете за сила? Не бихте ли се заинтересували от повече мощ?

Под усмивката на Бил лъснаха острите му зъби.

— Какво ли разбираш ти от сила, Амбър?

— Сияйния демон има брат, знаехте ли за него? Набериус. Опитал се да предаде Астарот, но той обърнал играта в своя полза и сега Набериус е окован във вериги. Не се ли зачудихте поне защо градът ви кара да се преобразите или как така са изградили бариерата?

Бети се намуси.

— Източват силите на брата.

Амбър кимна.

— На Набериус, да. Мога да ви заведа при него.

— Преобрази се в човек. Не мога да преценя дали ни лъжеш, като си в тази форма.

Амбър се поколеба, но в крайна сметка си върна човешкия вид. Изстена, когато болката я връхлетя, но устоя на порива да се свие на кълбо.

— Срещала ли си го? — попита Бети. — Този Набериус?

— Не — отвърна Амбър с доста по-тих глас. Ненавиждаше колко покорна ставаше с това до болка познато и грозно лице. — Но знам къде е и как да стигна там.

— Кажи ни.

Тя поклати глава.

— Ще ви покажа.

— Кажи ни или ще убием малката ти приятелка — нареди Бети.

Амбър хвърли поглед към Кели, която още беше в безсъзнание.

— Намира се в килия под земята — обясни тя, — но ви трябва специален ключ, за да влезете там. Аз разполагам с такъв — сдобих се с него от Дейкър Шанкс.

— Дай ми го.

— В колата на Майло е — отвърна Амбър. — На площадката с конфискувани автомобили. Ще ви заведа там и ще ви дам ключа, а вие ще ни оставите на мира. Със сигурност Набериус ще изпълни всичко, което си поискате, щом го освободите.

— Недей да бъдеш толкова уверена за нечии чужди действия — заяви Бети и извърна поглед към съпруга си. — Но тук е права. Ще ни е благодарен за цяла вечност. Ще имаме върховен демон на своя страна.

— А пък един друг ще иска да ни види мъртви — отбеляза Бил. — Астарот тъкмо ни даде втори шанс — ако го направим, той ще се погрижи да ни намери на всяка цена и да ни накаже подобаващо.

— Така е — съгласи се Бети. — Но не е ли подобно нещо тъкмо в наш стил?

Бил я погледна и за изумление на Амбър избухна в смях.

— Напълно си права, любов моя — съгласи се той. — Тъкмо в наш стил е.