Опустошение

47

Амбър умираше.

Болката някак едновременно беше утихнала на заден фон и се беше възобновила, натрупвайки се малко по малко, за да напомня за себе си с всеки удар на сърцето ѝ. Доста кръв, която ѝ беше нужна вътре в тялото ѝ, беше изтекла вън от него. Дрехите ѝ бяха подгизнали в нея и сега тя се стичаше по покритата със сняг земя. Размазваше се по клоните на дърветата и се разплискваше по листата им.

Амбър усещаше осезаемо студа. Беше ѝ толкова студено, че никога повече нямаше намерение да се оплаче от горещините. Пръстите ѝ бяха изтръпнали. Усещаше вяло главата си. Виеше ѝ се свят. И въпреки че умираше, съзнаваше ясно едно нещо: Адската нощ беше започнала.

Усети го. Енергията се носеше по земята, във въздуха. Стичаше се през изнуреното ѝ тяло, в капещата ѝ кръв — щеше определено да я принуди да се преобрази, ако вече не беше в демонския си вид. От мястото, където се беше скрила, през клоните на дърветата наблюдаваше и какво се случва с Бенджамин. На лунната светлина тя съзря как фигурата му се издължава неимоверно. Кожата му придоби червеникав оттенък — по-мръсно червен от нейната, а гръбнакът му се изправи напълно. Изглеждаше по-едър, по-жизнен. По-силен. Държеше пушката, подпрял я на бедрото си. Смехът му отзвуча чак до нея.

— Амбъъър! — викаше я по име той, като че ли играеха някаква игра.

Тя стисна зъби и започна отново да се движи, като реши да не се изкачва повече нагоре по хълма, а вместо това да го заобиколи и да се опита с всички сили да се върне към къщата му. Беше ѝ необходим пикапът му. Трябваше да се махне оттук.

Вече не го виждаше, но той пък на всеки няколко секунди я викаше по име, с което ѝ позволяваше да следи за местоположението му. До този момент планът ѝ вървеше по вода — тя се придвижваше настрани, а той — нагоре по хълма. Дано и да продължеше така. Дано.

Едва не припадна. Пред взора ѝ причерня така внезапно, че я разтърси из основи. Но тя успя да запази очите си отворени, да се пребори с това усещане, което постепенно отмина, и когато вдигна поглед, можеше да види къщата на Бенджамин. Отстрани се извисяваше купчина дърва за огрев, поддържани от стара порта, която Бенджамин беше стъкмил. До портата стоеше дънер със забита в него брадва. Последния път, когато размахваше брадва, Дългия ѝ я беше изтръгнал от ръцете, но този път щеше да е различно.

Беше жадна. Божичко, колко неописуемо жадна беше.

Сведе поглед, беше ѝ вече адски трудно да поддържа тежестта на тялото си върху ранения си крак. А неравната земя влошаваше положението още повече. Подхлъзна се и едва не се свлече, но вместо това се хвърли настрана, като срещна с рамото си едно дърво, което да спре падането ѝ и едва успя да се сдържи да не завие от болка. Задържа се за дървото и прехапа устни, докато си възвърне равновесието и се заслуша.

Бенджамин вече не я викаше по име.

Не можеше да си позволи да чака. Времето не беше на нейна страна. Всеки изминал миг беше само поредната изтекла ценна капка кръв. Стиснала дървото за опора, Амбър го заобиколи, пусна го и плъзна водещия си крак по мократа земя. Задържала под контрол спускането си надолу, тя се пресегна и грабна един клон, след което се улови за друг. Все по-надолу земята ставаше все по-равна и тя можеше отново да ходи спокойно — е, по-точно да накуцва, но се добра до следващото дърво, където спря да си почине за миг, оглеждайки околността и ослушвайки се за Бенджамин.

Чуваше обаче единствено шума на вятъра и ударите на собственото си сърце, а в далечината — изстрели. И писъци.

Брадвата се намираше на приблизително десет крачки от нея през чист терен. Десет накуцващи стъпки насред чист терен. Не ѝ оставаше друг избор. Тя излезе от прикритието си и се насочи към къщата.

— Бау! — обади се Бенджамин иззад гърба ѝ.

Тя се извъртя, а той на свой ред замахна с пушката. Тя вдигна ръце, за да се защити с помощта на черните си люспи, но желязото се стовари с всички сили върху предмишницата ѝ и тя усети как костта се счупва и се свлече на земята. Докато тя пищеше, Бенджамин захвърли през смях останките от оръжието си и се надвеси над нея.

— Права беше, признавам — изрече той с усмивка, която разкриваше острите му зъби. — Напълно права. Очаквам този момент цяла година. Всички тук го чакаме. Обожаваме го. Той е това, което ни държи живи.

Болката беше заслепяваща. Амбър се превъртя през дясната си страна и някак събра сили, за да се оттласне от него с крака. Той я последва с лекота.

— А ти искаше да ни я отнемеш? Да я отнемеш от мен? Никога нямаше да ти позволим да го направиш.

Тя се блъсна в портата, зад която се намираше купчината с дърва, и някак тикна стъпалата си под нея.

Бенджамин я наблюдаваше как едва стои на краката си, направени като че ли от желе.

— Знаеш ли какво мисля да направя? И се чудя как не ми беше хрумнало преди. Ще последвам предложението ти.

Брадвата. Беше точно до нея. Стига само да се пресегнеше, щеше да обвие пръсти около дръжката, вероятно щеше да я издърпа от дънера с едно бързо движение и да замахне с нея към врата му, преди той да успее да реагира. Вероятно. Вероятно щеше да може да направи всичко това, стига да не беше простреляна вече два пъти. Стига ръката ѝ да не беше счупена. И силата да не я напускаше.

— Ще те изям — изрече Бенджамин. — Сигурно ще си присвоя и силата ти. Какво ще кажеш? Сигурно после ще мога да остана в този си вид през цялата година. Струва си да се пробва, нали? Какво сега? За брадвата ли си се пресегнала? Давай. Пробвай се. Да видим кой ще е по-бърз.

Тя се поколеба. Бенджамин се ухили. Тя помръдна.

Бенджамин се хвърли към брадвата, но Амбър замахна с дървото, което беше хванала в ръка, и усети как попада право в лицето на Бенджамин и го запраща назад. Докато той залиташе, тя успя да хване брадвата и да я освободи и замахна с нея с гневен рев. Бенджамин се извърна и ударът попадна в гърба му. Той изпъна гръбнак като струна и се свлече по лице в снега.

Амбър падна на коляно и се килна настрана, проплаквайки от болка и стискайки счупената си ръка. Остана да лежи неподвижна известно време, заслушана в тишината на нощта — тишина, нарушена от изстрелите и писъците, носещи се откъм Дезълейшън Хил.

— А-амбър?

Тя остана със затворени очи.

— Какво?

Гласът на Бенджамин звучеше заглушено. Измъчено.

— Мисля, мисля, че съм ранен. Мисля… о, божичко, мисля, че си ми направила нещо на гърба!

Тя не му отговори. Беше прекалено заета да умира.

— Там ли си още? Амбър? Дали ще се оправя? Градът ни изцелява след всяка Адска нощ, в часовете след изгрев-слънце. Всички, които не са мъртви, разбира се. И после сме като нови. Само че, не знам. Май си ме ранила прекалено лошо. Не си усещам нищичко.

Тя отвори леко едното си око.

— И? — изрече тя. — Ти ме застреля. Опита се да ме убиеш.

— Много съжалявам за което — отвърна Бенджамин. — Само че през деня съм друг човек. Знаеш, нали? Добър човек съм. И вече съм достатъчно стар, да му се не види. Не мога сега да съм и стар, и инвалид. Не можеш да ми го причиниш.

Тя не можеше да си позволи да лежи тук. Майло беше някъде там. И Кели. Амбър започна да пълзи.

— Там ли си още? Амбър…?

— Тук съм — обади се тя.

— Ще ти помогна — продължи Бенджамин. — Ще се бия заедно с теб срещу онези, които те преследват да те наранят. Целият град ще застане на твоя страна.

— Тихо сега — изрече Амбър, когато стигна до него и го побутна по крака. — Усети ли нещо?

— Аз… не съм сигурен. Докосна ли ме? Не усещам нищо. Изтръпнал съм целият. Не мога да помръдна и пръстите на ръцете и краката си.

— Това вероятно е за добро — отвърна Амбър и повдигна крачола му, под който се откри червен, учудващо гладък от косми прасец.

Тя отвори широко уста и откъсна парче месо от него с острите си зъби.

— Какво правиш? — попита Бенджамин. — Какви са тези звуци?

Амбър дъвчеше, а по брадичката ѝ се стичаше кръв. Преглътна. Усещането беше толкова приятно. Адски приятно. Тя откъсна още едно парче месо.

— Да не би да… какво правиш?! Амбър? Да не би да ядеш? Какво ядеш? Какво пък има за ядене?

Гласът му замря в гърлото и той млъкна, а когато тя откъсна третата си хапка от него, той започна да пищи.

Амбър се изправи. Смъкна якето си и го остави да се свлече на земята. Повдигна напоената си с кръв тениска и прокара пръст по дупката от куршума в корема си. Зарастваше доста добре. Същото важеше и за раните на гърдите и крака ѝ. Както и за ръката ѝ — заздравяваше. Вече нямаше болка — само приятното усещане за топлина. Кръвта обаче оставаше лепкава, а лицето и ръцете ѝ бяха целите покрити с нея. Дрехите ѝ също бяха подгизнали.

Тя влезе в къщата на Бенджамин, отиде до мивката и се наплиска с вода. Студът не я смущаваше. Изми добре ръцете и лицето си и щастливата ѝ усмивка се върна. След това вдигна поглед, който се спря върху ключовете за пикапа на Бенджамин върху перваза.

Е, добре тогава.