Опустошение

51

Градът беше покварен.

Като че излезли от кошмарна версия на същия на светло, улиците му се стесняваха и кривяха, а сградите се издължаваха и надвисваха заплашително. Нищо не изглеждаше да пасва. Като че ли всяка една себична частица от Дезълейшън Хил се опитваше да избута останалите от пътя си — или поне така се струваше на Амбър. Сградата на Общината надвисваше завистливо над площада, магазините на главната се сбутваха и задушаваха взаимно със съседите си, а църквата оставаше настрана от всички със своите изострени форми и заплашителен вид.

Градът може би само изглеждаше като покварен, но жителите му просто изваждаха наяве истинската си същност.

Преминаваше с пикапа покрай пиршеството на демоните по улиците — биеха се, чукаха се, танцуваха и унищожаваха. Кръвожадни и незадоволими, разпалващи се в яда си от най-малкото. Видя през витрината как трима правят секс в един от магазините и изведнъж започват да спорят, а стъклото се чупи на парчета, когато политат през него, стиснали се за гърлата. Други демони, преминаващи покрай тях, се заливаха от смях.

Бяха като замаяни. Замаяни от злобна наслада и опиянени от притока на адреналин и ендорфини, освободени при отдаването им на най-низшите им инстинкти. Нито един от тях не се опитваше да се противопостави. И защо му беше? Всеки един от тях очакваше с нетърпение през цялата година тази една нощ. Страст, натрупвана в продължение на дванайсет месеца. Недоволство, стаявало се в продължение на дванайсет месеца, сега можеше да се излее във формата на яростен гняв. Стари сметки щяха да бъдат уредени. И нито една обида нямаше да остане без ответен отговор.

Амбър се замисли за миг за всички онези деца, всички тийнейджъри, заключени в звукоизолираните си паник стаи — родителите им не можеха да се доберат до тях, не можеха да ги разкъсат на парчета и да пируват с плътта им. Представи си ги как играят игри или гледат филми. Представи си как спят в безопасност на топло в тихите си и удобни, звукоизолирани пашкули, докато навън се вихреше адът на земята, гняв и мъст властваха по криволичещите улички на града им.

Двама демони в далечината пред нея се биеха ожесточено в снега. Тя разпозна по-дребния — беше възрастният рибар от „Бърза закуска при Дани“, който си беше поръчал сандвичите без коричките. Сега имаше рога и остри зъби, но беше повален от по-едрия, който започна да се хили и да го рита. Онзи обаче загуби равновесие и залитна на улицата, а Амбър го бутна, когато мина покрай тях с пикапа. След това в огледалото за странично виждане го видя как се върти и пада на земята. Тогава дребният демон-рибар се изправи и започна на свой ред да го рита, като не спираше да вие и да се смее.

Амбър ги подмина и остави зад себе си, като върна вниманието си върху пътя напред и наби рязко спирачки.

Един от Хрътките, възседнал мотоциклета си, стоеше по средата на кръстовището пред нея. Чакаше я.

Амбър не помръдваше, усещайки тресенето на пикапа от седалката под себе си, и едва осъзнаваше как по лицето ѝ се прокрадва усмивка.

Превключи на скорост и натисна до долу газта. Колата се изстреля напред и набра бързо, насочвайки се към моториста. Хрътката също потегли напред, за да я срещне. Прозвуча изстрел. Само че пикапът, в който беше Амбър, беше брониран, а куршумите не пробиват бронираните коли.

Обикновено.

Пикапът се удари в мотора и предният му капак се смачка, а Амбър полетя доста лошо от седалката си през предното стъкло и се приземи още по-лошо, като ожули гърдите, лицето, коленете и корема си на асфалта.

Остана да лежи на средата на пътя, като пъшкаше тихо, но не помръдваше.

Хрътката слезе от мотора си. Поне така дочу, не го видя. Единственото, което виждаше, бяха улицата напред, тротоара отстрани и автобусната спирка там с пейка и плакат на филм, който не се въртеше в кината още откакто беше избягала от Орландо. Слушаше как Хрътката се приближава. Застана над нея. Искаше да извърне глава, да го погледне, но тялото ѝ не ѝ се подчиняваше. Размърда пръстите на ръцете и краката си — все още се движеха. Това беше добре. Означаваше, че не е парализирана. Може би рогата ѝ я бяха спасили. Или пък люспите ѝ. Или физическата ѝ сила. Или пък силата, която си беше присвоила, когато изяде Бенджамин — вероятно тя беше свършила работата.

Но пък вече не я усещаше — тръпката. Енергията. Беше изчезнала. Беше използвала по-голямата част още тогава, за да се възстанови от огнестрелните рани, а сега и остатъка от нея. Глупачка. Защо не си беше сложила проклетия колан? Пълна глупачка.

Успя да завърти глава тъкмо когато Хрътката изтегляше назад крак, за да я ритне.

Ботушът му попадна в ребрата ѝ и я повдигна от земята като футболна топка. Тя полетя право в автобусната спирка насред дъжд от стъкло и разкъсан филмов плакат. Падна на земята и се претърколи, удари се в стената с длани и колене и остана на място, дишайки тежко. Чу се хрущене на стъпки върху стъклото и след малко Хрътката я повдигаше от земята за рогата ѝ. Тя се опита да замахне с нокти към гърлото му, но не успя да вдигне достатъчно високо ръката си и усети как ребрата ѝ се търкат едно в друго при усилието.

Той заби юмрук в корема ѝ. Подновена болка разсече цялото ѝ тяло. Тя падна на едно коляно, а Хрътката посегна със своето собствено, което попадна в слепоочието ѝ и разтърси целия ѝ свят. Тя усети как ръцете му отново я теглят за рогата, а тротоарът се плъзга под нея. Завличаше я наобратно, докато крачеше към мотора си. Съпротивлението на Амбър беше нищожно. Жалко. Ако имаше лукса да си го позволи, щеше да почувства срам от това.

Той я хвърли до мотора си и започна да претърсва багажниците си. Тя дочу дрънченето на вериги и се опита да изпълзи надалеч оттам, но той стъпи върху глезена ѝ. Тя се извъртя, притиснала ребрата си с ръка, и изпъшка. Хрътката я гледаше отвисоко с тежката верига в ръце, но погледът на Амбър премина покрай рамото му и се спря върху няколко демони, които се бяха покатерили върху развалините от пикапа.

Бяха седем. Може би осем. В различни цветове и с различен външен вид. Някои бяха стройни и слаби, други — набити. Някои имаха рога, други — не. Един имаше криле. Друг — остри издатини по всяка от по-големите си стави. Бяха накацали върху колата като гаргойли, притихнали. Хрътката усети присъствието им и се извърна бавно. Всички го изгледаха с присвити очи.

Един от демоните — най-дребният от събралите се, изквича и всички се нахвърлиха върху Хрътката. Той стисна за гърлото първия приближил се и ръката му лумна в пламъци, а демонът зави от болка. Втори демон обаче му нанесе удар и той залитна. Идваха му прекалено много и дори му пуснаха кръв.

Да, Хрътката кървеше като всеки друг. Както кървеше и Амбър.

Тя се изправи на крака, притиснала ръце към ребрата си в старанието си да не изреве от болка. Не че щеше да отвлече вниманието на демоните от битката, дори и да целеше тъкмо това. Онези крещяха с неудържимо оживление — самата противоположност на мрачното хладнокръвие на Хрътката.

Тя побърза да се махне оттам преди който и да е от тях да се сети за нея. Зави на първия ъгъл, на който попадна, и тръгна по улицата надолу. Двама демони се блъскаха в кола, паркирана на другата страна на пътя. Първоначално Амбър си помисли, че правят секс, но в следващия момент вече реши, че се опитват да се убият взаимно.

Тя продължи напред и излезе на главната. Къщата на Вергил. Всички планове бяха пропаднали. А навън сега беше прекалено опасно. Трябваше да стигне до къщата на Вергил, да се скрие там с останалите. Ако все още имаше други останали. Ако не бяха мъртви. Ако Майло не беше мъртъв.

Или Кели.

От една от счупените витрини изскочи гол демон на тротоара. На Амбър ѝ трябваха няколко секунди, за да разпознае в него Бренда — сервитьорката от „Бърза закуска при Дани“.

— А ти коя ли си, красавице? — изрече Бренда, като се приближи до нея. — Не те разпознавам по физиономия.

— Аз само минавах оттук — отвърна Амбър.

— О-о! — възкликна Бренда и я посочи с пръст. — Ти си онова пълничкото момиче, нали? Дочух, че си по-проблемна, отколкото полезна. Определено обаче си станала по-хубавка.

Амбър вдигна ръка.

— Ако бях на твое място, щях да отстъпя назад, Бренда.

— Ти ли си причината за забавянето? — попита Бренда, пристъпвайки още по-близо до нея. — Обикновено Адската нощ започва веднага щом слънцето залезе. И аз си седях в задния двор и очаквах промяната. Когато се стъмни и нищо не се случи, започнах да плача. Няма какво да те лъжа, очаквам я. Адската нощ е причината никога да не излизам в отпуск. Не ми е притрябвал.

— Ако се приближиш с още една крачка, ще те убия, Бренда.

Бренда спря да се приближава, но запази усмивката на лицето си.

— Няма да ти позволим да си тръгнеш. Да, полудяваме доста, като приемем този вид, но не толкова, че да се самозабравим. Имаме си правила. Да се стараем да не се избиваме един друг или да запалваме нечия собственост. Тези са по-отвлечените. Никой не би те обвинил, ако случайно ги нарушиш. Едно от по-стриктните правила обаче е да не закачаш децата. То е много важно. Разбира се, и по отношение на него се случва на някой да му прищрака. Миналата година например беше Джой Синклер, гимназиалната учителка. Погна едно от малките лайненца, което ѝ стъжнявало живота в училище. Всички я разбирахме напълно, но правилата са си правила. Като наказание сега прекарва нощта в една от килиите на шериф Новак. Правилата са ни важни, иначе нямаше да имаме град, в който да живеем. Друго от стриктните правила или устойчивото правило, както го наричаме, се отнася за посетителите. Всеки, който не е местен, трябва да напусне града, преди да започне фестивалът. А ако все пак хванем някой да се шляе тук след началото на празника, той никога повече не напуска този град. Никога.

— Не би ти се искало да го направиш, Бренда.

— О, и още как — отвърна Бренда. — На всички ни се иска. Ти не си местна и трябва да умреш. Така сме запазили в тайна Адската си нощ в продължение на поколения — усмивката ѝ се разтегли още повече. — Смърт за външните хора.

Бренда ѝ се нахвърли, а Амбър замахна с нокти. Очакваше защитните люспи на Бренда да изскочат, но такива не се и появиха, а Бренда изпищя и залитна, стиснала ранената си ръка с другата, като през пръстите ѝ се стичаше кръв.

Внезапен прилив на гняв обзе Амбър и тя стовари крак върху коляното на Бренда, пречупвайки го настрана. Тази смешна жена си мислеше, че може да я заплашва, нея? Амбър? След всичко, през което беше преминала.

Тя я удари с опакото на ръката си и Бренда се извъртя, сви на топка и претърколи, след което започна да пищи вече с цяло гърло, като че ли най-сетне беше осъзнала с кого си има работа.

— Аз не съм като вас — изръмжа Амбър. — На вас това ви се случва веднъж в годината, докато аз мога да приема този вид когато си поискам.

Бренда не беше в състояние да отговори — просто продължаваше да пищи: писък, който преминаваше в рев — писклив рев на болка и самосъжаление, от който ушите на Амбър се проглушиха, а изгарящият я отвътре гняв се разпалваше още повече.

Амбър изби настрани ръцете на Бренда, наведе се над нея и започна да я налага.

— Престани — нареди тя, — стига вече. Престани да пищиш така.

Кръвта на Бренда се размаза по люспите, оформили се около кокалчетата на Амбър. Пискливият ѝ рев секна след близо десет секунди, но Амбър продължи да я налага, докато се увери, че е млъкнала.

Когато приключи, Амбър се изправи, загърбила болката от счупените си ребра и присвивайки устни, отвратена от жалката пихтия, която остана да лежи безмълвно в краката ѝ.

— Нашата малка гордост и нашето щастие! — обади се баща ѝ зад гърба ѝ. — Какво ще кажеш, дали пък не я отгледахме така добре, съпруго моя?

Амбър се извърна спокойно, вперила поглед в приближаващите към нея нейни родители.

— Определено много добре, съпруже мой — отвърна Бети с усмивка. — И си мисля, че тази внезапна безпощадност я е наследила от моя род.

— Нищо подобно — заяви Бил. — Този поглед в очите ѝ го е взела изцяло от мен.