Опустошение

59

На сутринта градът беше потънал в развалини.

Снегът се беше разтопил и улиците бяха възвърнали нормалните си размери още по време на сумрака, предшествал изгрева. Сградите вече не надвисваха чудовищно. Пукнатините по пътищата се бяха затворили и единствените останали щети бяха онези, причинени от самите жители на града.

Всички се бяха преобразили с настъпването на утрото. По това време Амбър беше навън и ги видя как падат на колене и хлипат, оплаквайки загубата си — до един измъчвани от една и съща болка, но някак самотни в собствената си мъка. Един по един те завличаха крака към домовете си, ридаейки все така неконтролируемо, и затръшваха входните си врати.

Тогава се бяха появили и ченгетата. Луси Торнтън и полицаите, които бяха оцелели след тази нощ, пристигаха с камиони, за да съберат мъртвите и ранените от улиците. Вероятно бяха събрали и останките от собствения си шериф — Новак, но Амбър не остана там да се увери. Питаше се как ли се справят със загубата.

След като отнесоха телата и откараха ранените на носилки, започна и разчистването. Замитаха натрошено стъкло и измиваха тротоарите от кръвта. Събираха отломките. Запалените и разбитите коли биваха разчистени с кранове.

Около девет часа хората наизлизаха от къщите си, а сълзите им вече бяха изсъхнали. Захванаха се да сменят прозорци, да поправят врати — чукаха, пробиваха и се трудеха в пълно мълчание. Не се поглеждаха дори, ако не им се наложеше. Внимаваха да не срещат погледа си с някого.

На децата все още не беше разрешено да излизат. Амбър нямаше представа дали все още ги държаха в паник стаите им, или просто не им даваха да излизат от вкъщи. Във всеки случай беше необходимо да подготвят градът да е представителен, за да могат да продължат с лъжите си.

Амбър се върна пеш до къщата на Вергил. Чарджърът беше паркиран на пътя отпред, а миниванът беше на алеята пред гаража. Уорик тъкмо го проверяваше, когато видя Амбър да приближава.

— Простреляли са го — каза той. — Виж. Три дупки от куршуми.

Тя погледна.

— Засегнали ли са нещо важно?

— Само каросерията. Но все пак, ранен е. Бебенцето ми е ранено.

— Ще го преживее. А ти как си?

— Аз ли? Аз съм добре. Всичко си работи като хората. С някоя друга цицина или охлузване в плюс, но такива се очакваха, нали така? Ей, може би ако поседя за малко в Чарджъра.

— Опасявам се, че това с лекуването върши работа само за Майло.

— Мда — изрече унило Уорик, — и аз така си помислих. Ама си я бива количката. Снощи я беше ударил доста сериозно, а тази сутрин — все едно нищо не се е случило. Доста удобно возило в нашия бранш — той плесна с ръка по минивана. — Чуваш ли, мързел такъв? Колата на Майло го лекува, когато е ранен. А кога за последно си ме закърпвал ти? — той завъртя очи и погледът му се спря върху Чарджъра. — От колко време го има?

— Ммм. О, не знам. По-добре попитай него.

— Опитах да го заговоря за това. Забелязвала ли си колко е трудно да получиш еднозначен отговор от този човек?

— Майло има доста заплетена история зад гърба си.

— Не се и съмнявам.

На дневна светлина и под този ъгъл, а и при зализаната му назад коса, бръчките около очите на Уорик и по челото му за първи път направиха впечатление на Амбър. Тя си даде сметка, че той беше по-стар… доста по-стар, отколкото си мислеше. Със сигурност около трийсетте, а може би дори ранните си четиресет.

— Кели е в дневната — каза той. — Ако решиш да говориш с нея, преди да тръгнете. Така де — той сви рамене и продължи с оглеждането на минивана.

Вратата на къщата беше отворена и Амбър влезе вътре, като на входа се размина с Майло, който излизаше. Кимнаха си взаимно. Кели не беше в дневната — там Остин беше седнал на дивана, а Линда го беше прегърнала през раменете. Хавиер седеше на креслото в ъгъла, забил поглед в телефона си. Или не, не беше неговият телефон, а на Вергил. Екранът му беше светнал.

— Съобщение от дъщеря му — изрече глухо Хавиер. — Иска да се срещнат на кафе.

Амбър не знаеше какво да каже.

— Ами ти? — попита Линда Остин. — Не искаш ли да се обадим на вашите? Да им кажем, че си жив и здрав.

Остин се замисли доста дълго, преди да отговори:

— Не. Те позволиха да ме отвлекат. Защо ми е притрябвало да се връщам? Защо да оставам тук?

— Защото всичко приключи — каза нежно Линда. — Кметът и Дългия са мъртви. Няма да има повече жертвоприношения, което означава и край с Адската нощ.

— Е, и? — изрече Остин и вдигна поглед. — Мислиш ли, че това ще превърне населението на града в по-добри хора? Вярваш ли? Това, че няма да могат да се преобразяват в демони, не означава нищо. Не променя нищо. Не променя тях. Извръщаха погледи, когато губехме по едно дете на година заради онова нещо в килията. Собствените ми родители не направиха нищо по въпроса, когато изгубиха мен. А сега всички вие ще се качите по колите си и ще си тръгнете, а аз нямам представа какво да правя.

Никой не се обади, докато в стаята не се появи Рони.

— Ще се опиташ да водиш нормален живот — каза той.

Остин присви горчиво устни, но Рони имаше да каже още.

— Ще направиш всичко възможно да бъдеш щастлив. Ще ходиш на училище, ще завържеш приятелства и ще се образоваш. А когато приключиш с образованието си и с този град, ще ни се обадиш и ние ще дойдем да те вземем.

Очите на Остин блеснаха.

— Мога, мога да дойда с вас ли?

— Винаги има място за още един в минивана — подхвърли Уорик, появил се в стаята. — Ако все още го искаш.

— Ще го искам.

— Ами ти? — попита Кели и Амбър се извърна.

Кели стоеше зад нея със скръстени ръце и тениска на „Из мрачните места“.

— Не знам накъде ще тръгнем сега, но ако искаш да се присъединиш.

Амбър се поколеба, но накрая отвърна:

— Не мога. С удоволствие бих дошла, но не мога. Не и сега, във всеки случай.

— Ще ти помогнем — каза Кели. — Знам, че едва ли ще можем да се мерим с когото и да изпрати Сияйния демон по петите ти сега, но пък колкото повече, толкова по-сигурно ще се чувстваме, Амбър. Ако двамата с Майло се присъедините към групичката ни, ще ви пазим гърба.

Линда кимна.

— Това ни е работата.

— А като начало — обади се Уорик, — можем да използваме онзи готин ключ, за да убием някой демон с главно „Д“. Можем да избавим града от това отвратително, ужасно зло, така че Адската нощ да не може никога повече да се случи, какво ще кажеш, а, боецо?

— Аз, наистина оценявам всичко това — отвърна Амбър. — Оценявам предложението ви. Но нещата, нещата се промениха. Обстоятелствата около мен, имам предвид.

— Как така са се променили? — попита Рони.

— Не мога, и много съжалявам за което, но не мога да позволя да убиете Набериус.

Кели се намръщи.

— Какви ги говориш?

— Астарот иска той да страда.

— Е, и? На кого му пука?

— Астарот щеше да предаде Майло да бъде убит — започна да обяснява Амбър. — И аз не можех да остана безучастна. Не можех да позволя това да се случи. Поначало вината беше моя, че попадна там. Ако не бях дошла тук, вероятно и Вергил щеше да е жив. Всичко това… за всичко съм виновна аз.

— Амбър, почакай малко. Какви ги говориш?

— Астарот — продължи Амбър — ме направи свой представител.

Кели пребледня и отстъпи крачка назад.

— Глупости — изрече Рони. — Това са пълни глупости, Амбър. Стига, не може. Ти наистина ли…

Уорик поклати глава.

— Но тогава това означава, че… че сега работиш за него. Работиш за Сияйния демон.

— Не ми остави друг избор.

Плесницата беше достатъчно мощна, че да накара очите ѝ да се насълзят, а последвалото я парене да изгаря бузата ѝ. Кели свали ръка.

— Сега ти си наш враг — изрече тя. — И негов лакей. Негова слуга. Ти ще си онази, която изпраща, за да си събира жертвоприношенията. Онази, която ще му носи хора на тепсия.

— Не — отвърна Амбър. — Не, Кели, не е така.

— Тогава как е? Хайде, обясни ми — обясни на всички ни как това не означава, че си се присъединила към другата страна.

— Аз. Кели, аз наистина нямах избор.

— Боже.

— Наистина нямах. Щеше да предаде Майло да бъде убит, а мен — да изтезава стотици хиляди години. Поне така каза — стотици хиляди. Какво друго можех да направя?

— Не знам — отвърна гневно Кели. — Да не се съгласяваш, може би?

— И как това би било по-разумно от онова, което направих?

— Поне нямаше да си си изтъргувала проклетата душа.

— Да — изрече Амбър. — Да, предполагам че все още щях да си разполагам с нея. И вероятно щях да гледам как я погубва пред собствените ми очи. Виж, наистина съжалявам. Съжалявам, че ви разочаровах, но какво наистина очаквате от мен? Не пътувам из страната като вас да помагам на хората. Не съм като вас. Не се забърквам нарочно в неприятности. Правех, правя всичко това, за да си спася собствената кожа. Да не би да забравихте тази подробност? Не съм герой. Не бих захвърлила живота си заради някакви си принципи. Да, сега съм представител на Астарот, и какво от това? Никой не е казал, че ще наранявам добрите хора по света. Никой няма да ме изпраща за тях. Онези, които ще преследвам, ще са демони — хора, които вече са си сключили сделки, които вече са убивали други. Ще наказвам виновните.

— Не можеш да знаеш кого ще наказваш.

Амбър погледна Кели право в очите, видя гнева, непримиримостта в тях и поклати глава.

— Тъкмо от това имах нужда сега, Кели. Просто идеално. Благодаря ти изключително много за търпението и разбирането.

— Ей, решението си е било твое — отвърна Кели. — Не смей да ме изкараш мен несъобразителната. Има си неща, които е правилно, и неща, които е погрешно да вършиш, а ти очевидно си си направила своя избор.

— Да, предполагам, че съм — отвърна Амбър и се преобрази.

Кели отстъпи назад при вида на рогата ѝ, но Амбър я подмина. Излезе от къщата и тръгна към Чарджъра. Останалите я последваха.

— И сега просто ще избягаш, така ли? — подвикна Кели. — Че защо не? Все пак си имаш нова работа, с която да се захванеш, и нов шеф, когото да впечатляваш.

Майло видя Амбър да се приближава и запали двигателя. Вратата откъм пътническата седалка изщрака и се отвори. Той щеше да остане с нея. Амбър си даде сметка за това само по рева на Чарджъра, качи се и затръшна вратата.

Кели изтича при отворения ѝ прозорец.

— Ако потеглите сега, следващият път, когато се срещнем, може и да сме врагове. Замисляла ли си се за това? Въобще значи ли нещо за теб?

— Разбира се — отвърна Амбър. — Означава, че трябва да си отваряте очите на четири.

Погледът ѝ срещна този на Кели и тя видя болката в очите ѝ, но се насили да не се разплаква. Кели се наведе през прозореца.

— Колкото повече го правиш, толкова по-подготвена ще се чувстваш — изрече нежно Кели. — Ти си добър човек, Амбър, знам, че си. Разбрах го още от мига, в който се срещнахме. Но дори да имаш само добри намерения, няма как да знаеш по петите на кого ще ти се наложи да тръгнеш в бъдеще.

— Да, няма как да знам — съгласи се Амбър. — Но мога да ти кажа кого ще погна още сега.

Кели изрече след миг:

— Родителите ти — прошепна тя.

И тогава въпреки всичко Амбър се усмихна.