Опустошение

18

Бледото слънце грееше слабо на небето и утрото беше студено. Парното беше пуснато в Сиената на Вергил и двамата седяха в колата, следейки изкъсо къщата на Оскар Морено, като се стремяха да си придадат непринуден вид.

— Дали го правим правилно? — попита Хавиер.

— Разбира се, че го правим правилно — отвърна Вергил. — Това е и единственият начин да се направи.

— Можехме да се покрием.

— Покрили сме се де.

Хавиер огледа демонстративно кварталната уличка, на която бяха паркирали.

— Някак не се чувствам изобщо покрит.

— Покрили сме се нагледно.

— Или просто сме се покрили да ни гледат, всъщност. Поне трябваше да намерим друга кола.

— Това ми е единствената кола.

— Ама е миниван. Може да побере осем души. Колко хора планираше да возиш, като я купуваше? Двама старци, седнали в кола за осем души със запален двигател. Мисля, че се открояваме доста.

— Не е вярно. И колата работи, за да може парното да е включено.

— Дори не знаем дали си е вкъщи. Да вземем да почукаме?

— А това пък е много незабележимо.

— Ама поне ще знаем.

Вергил долови раздвижване. Едра жена вървеше точно към тях. Все още обаче не ги беше видяла.

— О, чудесно.

Хавиер се напрегна.

— Какво? Видя ли ни? Къде е?!

— Не е той — измънка Вергил. — А тя. Залегни, бързо!

Той се опита да се сниши още повече, но беше със закопчан колан, а бедрата не го държаха както едно време. Хавиер се гърчеше до него в опит да се наведе напред или настрани. Нищо не свърши работа, а движенията му привлякоха вниманието на жената и Вергил реши да се поизправи на седалката.

— Дръж се естествено.

— Че аз винаги съм си естествен — отвърна задъхано от усилията Хавиер.

Вергил свали прозореца.

— Господин Абърнати! — възкликна Марта Галоуей. — Добро утро! Тъкмо мислех да се отбия до вас да видя как сте!

Вергил ѝ се усмихна сковано.

— Колко мило от ваша страна. Но наистина няма нужда.

— Глупости, глупости! — отвърна тя, махайки с ръка. — Да се грижиш за възрастните в общността си е привилегия, не бреме. Ах! И сте с дружка! — Тя се наведе леко и се усмихна на Хавиер. — И как се казва?

Хавиер не отвърна нищо, а само се намръщи.

— Госпожо Галоуей, това е Хавиер — представи го Вергил. — Приятел, дошъл на гости от запад.

— Много ми е приятно да се запознаем, Хавиер! — възкликна госпожа Галоуей, промушвайки ръка през прозореца, за да се здрависа с него.

Вергил се облегна плътно назад на седалката си, за да избегне отъркването в блузата ѝ. Миризмата на полски цветя и плодове нахлу в ноздрите му.

Междувременно, зяпнал подадената ръка, Хавиер изобщо не помръдваше своите горни крайници.

— Разбирам, разбирам — заяви подсмихвайки се в крайна сметка госпожа Галоуей, като дръпна обратно ръката си. — И аз съм същата! Нося навсякъде със себе си в чантата дезинфектант за ръце. Човек никога не знае какви паразити могат да му лепнат, нали? Бога ми, че то и една обикновена настинка може да убие някого на вашата възраст.

Хавиер отвори уста, за да се сопне най-вероятно с някоя хаплива реплика, но Вергил го изпревари.

— Хавиер обмисля да инвестира в някой имот в региона — заговори той. — Обикаляхме с колата и тази къща изскочи като интересна находка за покупка.

Госпожа Галоуей се намръщи леко.

— Тази къща ли? Че тя продава ли се?

— Ами не, но при една добра цена би могла.

— Съмнявам се. Господин Морено държи и магазина за техника на улица „Апълтрий“. Съмнява ме да иска да се мести.

— Е, може би. Ще го попитаме — оправда се Вергил. — Макар че засега нека това да остане помежду ни.

— О, разбира се — отвърна госпожа Галоуей, придавайки си сериозен вид, който се изпари в следващия миг, заместен от усмивка. — Е, какви са ви плановете за сряда, господин Абърнати?

— Ще отида на гости на дъщеря ми — отвърна Вергил.

— О, колко хубаво! Трябва да отбележа и колко ви се възхищавам на решителността да бъдете самостоятелен, когато толкова много възрастни хора избират да си загинат в онези домове за старци. Вие сте герой за мен, господин Абърнати, честна дума. Надявам се, че когато съм на вашите години, ако имам късмета да ги доживея, ще съумея да съхраня същата сила на характера като вас. Дошло ми е до гуша от мързеливци, които заселват домовете за старци и единствено източват ресурсите на страната ни и доят системата.

— Аз живея в старчески дом — обади се Хавиер.

— Колко прекрасно! — изчурулика госпожа Галоуей. — И държат ли се добре с вас там?

— Много по-добре, отколкото тук, противна вещице.

Лицето на госпожа Галоуей се изопна, а Вергил само измънка извинително и вдигна прозореца си.

— Никак не харесвам да се отнасят снизходително към мен — заяви Хавиер. — Често ли ти се налага да се занимаваш с подобни глупости?

— Понякога — отвърна Вергил.

— О, не, аз не бих издържал. Поне в старческия дом всеки си знае паницата.

— Тя още ли е тук?

— Да, застанала точно до прозореца ти.

— За бога…

— Вече не се взира насам обаче.

— Е, и това е нещо…

— Тръгва си.

Вергил се загледа след нея. Част от него искаше да смъмри Хавиер за грубостта му, но в крайна сметка реши, че не го е грижа.

— Опа — обади се заговорнически Хавиер и ококори очи.

Оскар Морено излезе от къщата си, облечен с елек, и се усмихна широко на преминаващ съсед.

Хавиер го зяпна.

— Това съм аз. Да му се не види, аз съм! И ти ли виждаш същото? Аз съм.

— Казах ти… — отвърна Вергил.

Наблюдаваха го как се качва в колата си.

— Ама този не просто прилича на мен — продължи Хавиер. — Това съм си аз. Аз, завърнал се от миналото.

— Знам, залегни.

Опитаха да залегнат, но общо взето както преди малко успяха просто да се наклонят леко настрани.

— Бързо! — подкани го Хавиер. — След него!

— Защо? Вторник сутрин е. Вероятно просто отива на работа.

— Да, вярно.

Изчакаха го да тръгне и се изправиха.

— Божичко — изрече Хавиер. — И сега какво? Искам да кажа… добре де, повярвах ти, този действително ми е като същински двойник. Ама какво да правим сега?

— Нямам представа.

— Нямаш представа ли? Ти беше този, който разправяше за убийства, загадки и конспирации, за разнищването на това престъпление и всички тия работи, а сега не знаеш какво да правиш ли?

— Ново е за мен — заяви отбранително Вергил. — Просто ми отнема време да свикна с всичко случващо се. Но бавно-бавно ще се справя.

— Колко ченгета са замесени? Няма начин да са абсолютно всички, нали?

— Ама как да разберем кои са и кои не са? Не, не — не можем да разчитаме на властите за помощ. Трябва да следим и тях. Да ги наблюдаваме. И те имат пръст в тая работа, та е възможно да ни отведат до следващата следа.

— Следващата следа ли? Какво?! А каква беше първата следа тогава? Какви ги дрънкаш?!

— Просто си задавам въпрос, Хавиер. Въпрос, който и двамата би трябвало да се запитаме. — Вергил замълча, за да привнесе драматизъм. — Какво би направил Маската?

Хавиер затвори очи.

— Ох, мадре де диос, ще погубиш и двама ни.