Опустошение

10

Миниванът беше стар и тракаше и се клатеше, даваше се и пукаше, като че ли всеки миг ще се предаде, ще клекне и ще се престори на умрял, но, разбира се, както винаги, противно на очакванията, успя да ги доведе до Дезълейшън Хил, а старото му прогизнало в масло механично сърце все още биеше. А бяха пропътували близо шест хиляди километра. Кели признаваше, че е впечатлена. Помисли си, че ще им се наложи да изоставят чаровната купчина желязо някъде още при Уайоминг, да изтръскат от джобовете си и малкото пари, с които разполагаха, за да купят нещо също толкова евтино, което да ги откара по оставаща част от пътя.

— Мисля, че е редно да се извиниш на някого — заяви самодоволно Уорик.

Кели въздъхна.

— Извинявай, миниван — каза тя. — Следващият път ще ти имам повече доверие, че няма да ни оставиш на пътя. В определени моменти се усъмнявах сериозно в способностите ти. Особено по нанагорнищата. Ако трябва да съм честна, дори понякога по склоновете надолу. Но ти опроверга съмненията ми.

— А сега се закълни във вечна вярност.

— Никакъв шанс.

— Рони! — подвикна Уорик. — Тя не иска да се закълне във вечна вярност на минивана!

— Кели — обади се Рони зад волана, — обеща.

— Обещах го, когато си мислех, че ще ни остави на пътя — оправда се Кели. — Обещанията не важат, когато човек си мисли, че никога няма да му се наложи да ги спази.

— Не съм убедена, че си напълно права — включи се Линда, все още свита на кълбо в спалния си чувал.

— Ти мълчи сега — смъмри я Кели. — Нали спеше?

— Големия Мозък ме подкрепя — въодушеви се Уорик. — Така, така, кажи ѝ, Линда!

— Ей, Две — нареди Кели, — седни на главата на Линда, добро момче!

Две я изгледа с висящ от устата си език и замаха радостно с опашка.

— Закълни се във вечна вярност на всемогъщия миниван! — настояваше Уорик.

— Няма да стане.

— Тогава се закълни във вечна вярност на този трол — заяви той и извади дребно тролче с оранжева коса от джоба си и го бутна в лицето ѝ. — Виж, косата му е същия цвят като твоята!

Тя се намръщи.

— Косата ми е червена. Това е оранжево.

— Все същото.

— Не точно.

— Закълни се. Във вечна вярност. На нашия Върховен покровител Трола!

— Уорик, кълна се в Господ, спри да размахваш това нещо в лицето ми!

Той продължи, а тя въздъхна и изпълзя на предната седалка до Рони.

— Красиво градче — рече тя.

Рони отвори уста, за да отговори, но се поколеба.

Тя се ухили.

— Щеше да го кажеш, нали?

— Нямаше.

— О, щеше и още как — дочу се заглушеният глас на Линда отзад, след което добави: — Две, слизай от мен!

Кели се ухили още по-широко.

— Щеше да кажеш, че външният вид може и да лъже, нали?

— Не — отвърна Рони и поклати глава. — Щях да кажа нещо съвсем друго. Щях да кажа: „Да, Кели, наистина градчето изглежда приятно“.

— Ама…?

— Ама нищо. Без, ама. Това щеше да е цялото изречение.

— Уорик — обърна се назад Кели, — какво мислиш? Мислиш ли, че Рони послъга току-що?

— Не говоря с теб, защото отказа да се закълнеш във вечна вярност както на минивана, така и на тролчето ми — отвърна Уорик. — Но от друга страна, да — определено смятам, че Безстрашния предводител послъга и действително щеше да изрече тъкмо онези свои безсмъртни слова.

— Всичките сте луди за връзване — заяви Рони. — А сега някой би ли ми казал накъде точно да карам в този най-бял град, в който съм бил? Без майтап, явно има такова нещо като прекомерно европоиден.

— Завий наляво на следващото кръстовище — обади се Линда.

— Тя е вещица! — извика Уорик.

— Гледам джипиеса.

— Добре, не е вещица — поправи се той, — фалшива тревога, приятели. Линда не е вещица, тя просто има интернет. Знаете ли коя беше вещица обаче?

— Стефаниана Норт не беше вещица — прекъсна го Кели.

— Не си я виждала! — контрира я Уорик. — Няма как да знаеш!

— Нито пък ти. Беше в безсъзнание през цялото време.

Уорик се намуси.

— Не бях упоен по свое желание.

— Не беше упоен — поправи го Рони. — Беше напушен. И това си беше по твое желание, защото и тревата си беше твоя.

— Аха! — извика Уорик и се наведе напред. — Но защо я пушех?

— За да се напушиш?

— Не! — заяви победоносно Уорик. — Е, да, но също и заради социално-икономическите терзания, през които е преминавал светът още дори преди да се родя. Майка ми е имала проблеми с тревожността, докато съм растял в утробата ѝ, човече. А това си оказва влияние на хората, принуждава ги да търсят алтернативни методи да се справят с живота.

— Значи това си правил? — попита Кели. — Справял си се с живота?

— Или поне опитвах — отвърна Уорик. — И тъкмо тогава Стефаниана дойде да ме убие. Не помня много, но…

— Защото беше напушен.

— … но помня, че каза нещо от сорта на „Първо ще убия теб, а след това ще убия и приятелчетата ти“. Аз обаче ѝ казах: „Ей, да не си посмяла да докоснеш приятелите ми!“, защото изпитвам вътрешната нужда да ви защитавам, хора, разбирате ли?

Кели кимна.

— Целите сме окъпани в защитата ти.

— Но тогава Две се събуди — продължи Уорик, — а както всички знаем, вещиците ги е страх до смърт от кучета, особено от питбули, нали така?

— Не бих казала — обади се Линда.

— Добре де, може да не е точно от питбули, но всички знаем, че ги е страх от кучета като цяло, нали?

— Не, не бих казала — повтори Линда.

Уорик се намръщи.

— Е, от какво ги е страх тогава вещиците?

— От огъня — заяви Рони.

— Защо тогава избяга, а? В мига, в който видя Две, изпищя и избяга.

— Защото просто Стефаниана се страхува до смърт от кучета — обясни Кели.

— Точно така! — въодушеви се Уорик. — Абсолютно! Виждате ли?

— Но това не означава, че е вещица.

— Че защо не?

— Че защо да?

Уорик отново се намръщи.

— Не разбирам… Не разбирам накъде биеш.

— Завий надясно, Рони — обади се Линда. — Би трябвало напред да има изкачване.

Рони зави надясно.

— Виждам го. Натам ли отиваме?

— Да — отвърна Линда и се надигна да седне. Черните ѝ коси бяха в пълен безпорядък.

— Поспа ли си добре? — попита я Кели.

— Никак даже — отвърна Линда. — Чувствам се като хамстер, който е търчал в колело, въртящо се надолу по хълма в продължение на три часа. А и Две не спря да пърди.

Две изскимтя в знак на протест.

— Не беше Две — обади се скромно Уорик.

— Уф, толкова си гнусен — тросна се Линда и се наведе напред. Изправи се от покритата с възглавници задна част на минивана и седна зад Кели на дългата задна седалка до Уорик.

Стигнаха върха на хълма и Кели прочете табелата.

— Мотел „Доуал“ — изрече тя и се намръщи, оглеждайки сградата. — За такова хубаво градче този мотел е доста страховит.

— Да имат късмета да не позволяват домашни любимци — обади се Уорик.

— Не ми пука — отвърна Линда. — Единственото, което искам, е истинско легло за тази нощ. Писна ми да спя в минивана.

— Закълни се във вечна вярност — прошепна Уорик.

Паркираха и слязоха, а Кели веднага се пресегна да вземе якето си от задната седалка. Две също скочи навън и започна да се клати върху едно дръвче, а Уорик само поклати глава.

— Съжалявам, приятелче, ще трябва да останеш в минивана, докато проверим дали разрешават домашни любимци тук.

— Нали знаеш, че не разбира какво му говориш, Уорик — обади се Линда, докато потриваше ръце на студа.

— И така да е, но има основни знания по английски.

Линда изгледа кучето.

— Ей, Две, спри да се сношаваш с дървото! Седни. Седни. Две, седни! — тя извърна отново поглед към Уорик. — Не иска да седне.

— Знаеш, че не обича да му се казва какво да прави. Отговаря, когато си разговаряш с него, не когато му даваш заповеди. Не живеем в нацистка Германия, разбираш ли, Линда? Тук в Америка си имаме нещо, което наричаме „свобода“. Свобода на избора, свобода на вероизповеданието. Свобода да се събираш в група с индивиди, които споделят мирогледа ти, свобода на пресата и свобода на словото, както и свобода да правиш други работи… тук е Земята на свободните, домът на смелите. Тук живеем и живеем в свобода, затова и Две няма да седне, ако му заповядваш да седи.

— Така да бъде — примири се Линда. — Тогава му кажи да спре.

— Няма да му казвам каквото и да било — отвърна Уорик. — Ще го помоля. — Той се прокашля и погледна към Две. — Ей, приятелче — обърна се той към кучето, — какво ще кажеш да оставиш дръвчето на мира и да ни изчакаш за минутка в минивана?

Две изджафка и скочи в колата.

Линда си взе чантата и я преметна на рамо.

— Съвпадение.

— Две е умно кученце.

— Много ясно, че ще скочи в колата, навън е адски студ.

— Хайде сега, Линда — продължи Уорик, — закълни се във вечна вярност на кученцето.

Кели избърза първа към мотела, а първото нещо, което ѝ направи впечатление вътре, беше главата на лос, окачена на стената над рецепцията.

Рецепционистката вдигна поглед към нея. Беше висока и слаба, имаше бенка под дясното си око, а ризата ѝ беше закопчана догоре. Боже мили, дори имаше окичена брошка.

Кели се усмихна.

— Здравейте.

Жената, чийто бадж подсказваше, че името ѝ е Белинда, я погледна намусено. Тогава влязоха и останалите, а очите на Белинда се разшириха в ужас и тя отстъпи крачка назад.

— Ти! — изрече тя с удивяващо дрезгав глас. — Не приемаме такива като теб тук.

Рони и Линда се заковаха на място.

— Такива като мен ли? — попита Рони, чернокож мъж.

— Или като мен? — каза Линда, китайка.

— Като него — викна Белинда, вдигнала треперещ пръст към Уорик.

— Като мен ли?! — обади се Уорик. — Че какво съм направил аз?

— Ти си… ти си битник! — изрече Белинда, а последната дума изхвърча от устата ѝ като парченце месо от гърлото ѝ, след като са ѝ приложили хватката на Хаймлих.

— Нищо подобно! — защити се Уорик.

— Битниците не са добре дошли в нашия мотел!

— Не съм битник! Стига си ме наричала така!

— Извинете — обади се Кели, като продължи да се усмихва, приближавайки рецепцията, — но какъв е проблемът с битниците?

— Майка ми не ги одобряваше — отвърна Белинда с подчертано гневно отвращение. — Казваше: „Няма да допусна под покрива ми да спят битници!“, и така ще бъде!

Кели кимна.

— Разбираме ви напълно. Битниците са ужасни хора. Но Уорик не е точно битник.

— Майка ми казваше, че могат да се предрешават по различни начини.

— Мхм. Да, но работата е, че Уорик не е битник.

— И мразя джаза — добави Уорик.

— Така е — потвърди Кели. — Наистина мрази джаза.

— Но брадата му е като на битник — заяви Белинда.

Уорик се намръщи.

— Брадичката ми ли? Просто не обичам да се бръсна под долната устна. Кожата ми е чувствителна, човече.

— Уверявам ви — обърна се Рони към Белинда с усмивка, — приятелят ни не е битник. Просто брадата му е със същата форма като тяхната. Слуша си нормална музика, а и нито веднъж не съм го чувал да говори за подобряване на вътрешното си аз.

— Не закачам вътрешното си аз и то не ме закача — обясни Уорик. — Така и двамата сме щастливи.

Белинда се поколеба.

— В мига, в който вземе да носи барети или да свири на бонго, сами ще го изритаме оттук — увери я и Кели.

— Така да бъде — изрече колебливо Белинда. — Тогава добре дошли в мотел „Доуал“, бизнесът е семеен. С какво да ви помогна?

— Нямаме резервация — обади се Рони, — но дали имате свободни стаи? Две двойни дори. Не ни пречи да се сместим.

— Колко време ще останете?

— Не знаем все още — отвърна Рони. — Вероятно около седмица.

Белинда поклати глава.

— Тогава съжалявам, не. Изключено е.

— Ам, извинете, не мисля, че ви разбрах.

— Предстои фестивалът на града — обясни Белинда. — Само за местни е. Можете да останете до сряда сутрин, но след това ще трябва да напуснете.

— Това ни устройва — каза Линда. — Какво чествате с фестивала?

— Града.

Линда се усмихна и кимна.

— Градът определено си заслужава да бъде отпразнуван.

— Един въпрос, ако обичате — обади се Уорик и се промъкна измежду тях, а Белинда се отдръпна леко. — Този мотел приятелски настроен ли е към домашните любимци?

— Извинете?

— Дали е приятелски настроен към домашните любимци? Например към кучето ми.

Белинда го изгледа ужасена.

— Да не би да ме питате дали кучето ви може да отседне в мотела?!

— Да, точно това питам.

— Не.

— Това „не“ — „не може да отседне“ или „не, може да отседне“ означава?

— Не позволяваме никакви домашни любимци на територията на мотела — заяви Белинда. — Брат ми има тежка алергия. Само присъствието на животно под този покрив може да го убие.

— Ами ако животното си има всички хигиенни навици?

— В никакъв случай.

— Ами ако ви обещая, че няма да се опита да се сношава с което и да е от саксийните ви растения или с любимите ви плюшени играчки? Пак ли е не? Тогава ще съм принуден да спя с него в минивана ни отвън. Това ли предлагате? Да спя в минивана? Нека ви припомня, че тук не е Калифорния. В Аляска сме. Температурите навън падат. Ще ме принудите ли наистина да остана в колата си за през нощта и да се вкочаня от студ, докато превъзбуденото ми куче се клати върху главата ми?

— Не разрешаваме животни тук.

— Ами ако го вкарам без да разберете?

— Разбира се, няма да направим подобно нещо — побърза да каже Рони.

Уорик кимна и сви пръсти в жеста на въздушните кавички.

— Да, няма.

— Действително няма да го направим — доуточни Линда. — Ако Уорик не иска да остави кучето, нека си спи в минивана и да си понесе последствията. Останалите от нас бихме искали легла, ако обичате — до сряда сутринта.

— Когато ще си тръгнете — уточни Белинда.

— Когато ще си тръгнем — потвърди Линда.

Когато ги отведоха до стаите им, Кели побърза да хвърли чантата на леглото си и да отиде до тоалетната, докато Линда си взе бърз душ в банята, а след това се размениха. Преоблякоха се и се срещнаха отново с момчетата отвън.

Качиха се в колата и се разходиха из града, опознавайки центъра му, преди да се насочат към по-тихите улички. Тръгнаха по продължението на няколко дребни драсканици на графити, като че ли бяха следа от трошички по пътя, която изгубваха на няколко пъти и се връщаха назад, за да проследят наново. Отне им почти целия следобед, но в крайна сметка следата ги отведе до парка в подножието на хълма, откъдето се изкачваше пътят за мотела.

— Е, това си беше чиста загуба на време — заяви Кели.

Слязоха от колата и продължиха пеш. Кели си закопча якето, а Две се разбяга радостно в кръг. В източната част на парка се издигаше ниска сграда, където се помещаваха публичните тоалетни. Обърната с лице към парка, тя представляваше примитивна форма на обществено здание, което все пак беше поддържано спретнато. Интересното в нея беше на гърба ѝ в слоевете имена, обещания, клетви и закани, изписани по нея.

Кели огледа набързо драскулките, но дори тази ѝ способност да разчита надписите с графити не ѝ помогна особено тук. Рони беше много по-добър в това от нея, а Линда — още повече и от двама им, но истинският експерт беше Уорик. В крайна сметка тъкмо той ги беше научил на всичко за тях. Графитите, както той беше разказал на Кели по време на първото им пътуване заедно в минивана, са пещерните рисунки на модерния свят.

Така, поне доколкото ѝ се стори на нея, беше приобщена към тях. Когато тя вече беше част от групата, един от техните хора, той почувства, че може да ѝ сподели тайните си. Разказа, че историята на един град, неговата истинска история, може да бъде разкрита чрез драскулките и грубите рисунки, скрити от дебнещите погледи на неодобряващите ги власти, онези, за които да измият стената беше същото, като да промият хорските мозъци. Можеха да пребоядисват колкото си искат, но истината винаги можеше да бъде отново надраскана отгоре.

Кели разчете обясненията в любов и обвинения в невярност, намери възвеличения за постижения, за доблест и за физически подвизи, сред които и рисунки на гениталии, чиято прецизност беше подозрителна.

— Вижте това — обади се Линда, посочвайки рисунка на слаб мъж с огромна уста, разтеглена в прекалено широка за главата му усмивка.

Криеше някакво майсторство, истински талант в себе си, но и нещо друго — нещо в тази усмивка безпокоеше Кели. Линда снима рисунката с телефона си.

— Тук има още — каза Рони. — Име: Дони Уелкър. Пише също, че Дългия го е спипал през 2003-та.

Линда изтича при него да документира и надписа.

Бяха вече попаднали на пет препратки към Дългия, когато Уорик заяви:

— Намерих го.

Всички се струпаха около него. На стената, сбутано в ъгъла и почти избледняло, но някак отделено от останалите драскулки, като че ли никой не смееше да се разпише върху него, беше изписано кратко стихче:

— Да определено е това — изрече Рони.

— Я, гледайте — обади се Кели, като махна с ръка към група деца, насъбрали се сред дърветата зад тях. — Имаме си публика.

Две изтича при тях. Няколко от децата отстъпиха, но повечето се струпаха около дружелюбното куче, а то ги ближеше по ръцете и се въргаляше по гръб, за да го чешат по коремчето.

Кели и останалите също се приближиха.

— Здравейте — поздрави ги тя, а децата отвърнаха с предпазливи погледи. — Дали можете да ни помогнете? С приятелите ми се чудехме какъв е този Дългия и всички истории за него. Чували сме за него, навътре сме с подобна информация от всякакъв вид, но за първи път попадаме на нещо така силно изявено като тук.

Някои от децата, предимно тези, отдръпнали се от кучето, се спогледаха и се разотидоха.

Едно от тези, които остана, сви рамене и попита:

— Е, от каква помощ имате нужда?

— Всъщност не е толкова помощ, колкото… една задачка. — Кели извади една смачкана десетдоларова банкнота. — Какво можете да ни кажете за него?

— Част е от приказка — започна детето.

— Каква приказка? — попита Рони.

— Страшна приказка за лека нощ.

— Той е Торбалан! — обади се едно момиче.

— Да, точно така — съгласи се момчето. — Торбалан. Появява се и открадва непослушните момченца и момиченца.

— А какво е онова стихче? — попита Линда.

— Като песничка, която обичаме да си припяваме. За забавление.

Уорик извади лакомство от джоба си и го подхвърли на Две.

— Открадвал ли е някой, когото познавате?

— Ти глупав ли си? — подметна момчето. — Нали ти казвам, че е от приказките. Не е истински.

Уорик вдигна палец и посочи през рамото си.

— Струва ми се, че когато са го рисували ей там, са вярвали, че е съвсем реален.

— Братовчед ми го нарисува — обади се по-дребно момченце някъде отзад. — Нямаш представа какво говориш. Онова си е детско стихче. От онези, които децата си повтарят, като си играят.

— Тогава какво е това „Отброяването започна: едно, две, три.“? — попита Рони. — Какво означава?

Децата се спогледаха смутено, докато Рони не извади още десет долара.

Момчето, което беше проговорило първо, проследи с жаден поглед ръката му.

— Всички в града гласуват — започна то, — ако си непослушен, родителите ти, учителите и всички останали пишат името ти на листчета и ги пускат в кутията на площада. Така плашат малките деца, за да слушат и изпълняват каквото им се каже.

Кели се намръщи.

— И за какво точно гласуват?

Да не остане по-назад, този път проговори момиченцето:

— Дългия идва да спипа този, който е събрал най-много гласове. Или поне така казват. Всички знаем обаче, че никой дори не ги брои.

— Доста шантава работа — заключи Уорик.

— Пълни глупости са — добави момичето, свивайки рамене. — Като всичко друго, което правят хората тук.

— Какъв е този фестивал в другата сряда? — попита Кели.

Децата се умълчаха. Уорик въздъхна и подаде по десет долара на всяко.

— Не говорим за него — обади се момчето от преди малко.

— А какво се прави по време на фестивала?

— Не говорим за това.

— Ама… човече, тъкмо ти дадох още десет.

— И какво от това?

Те се извърнаха да си ходят.

— Почакайте — обади се Рони. — Как се казва братовчед ти? Онзи, който е нарисувал онази картинка? Може би той ще ни каже повече.

— Съмнявам се — отвърна дребното момче, — но както и да е. Дай ми двайсет, накарай кучето да спре да ми клати крака и ще ти кажа.