Опустошение

1

Бяха живи, когато тя пристъпи през прага.

Четиринайсет души, сред които и готвачът на бързи ордьоври, и сервитьорката с нескопосано боядисана коса, озовали се в това малко крайпътно заведение в покрайнините на Уайтхорс, Юкон. Всички изглеждаха изморени по това време на нощта. Настанили се по преградените маси, хапваха пай, пиеха кафе, четяха вестник или бяха забили нос в телефона си. Никой не вдигна поглед към Амбър, когато влезе. Никой не говореше. От малката кухня се носеше музика. Нещо на Бон Джоуви. Тук беше в безопасност. Никой от тези хора не искаше да я убие. И се справяше по-добре с разчитането на знаците в обстановката.

Запъти се направо към тоалетните. Там беше хладно и неособено чисто, но това не ѝ пречеше. Налагаше ѝ се да пишка по най-отвратителните места в последните няколко дни.

Изми си ръцете, като приключи. В пукнатото огледало над пукнатата мивка съзря заплетените си коси и торбичките под зачервените очи. Бледата ѝ кожа беше на червени петна. Изглеждаше като някой, който има нужда от един душ. Като уплашено момиче, което бяга от нещо.

Забавна работа.

Стомахът ѝ изкъркори и тя завъртя кранчето, избърса ръцете си в дънките и излезе от тоалетната.

Всички бяха мъртви, когато се върна.

Почувства внезапен студ. Устата ѝ пресъхна, коленете ѝ омекнаха, а всяка клетка в тялото ѝ крещеше да си плюе на петите. Но не можеше да помръдне. Краката ѝ не ѝ се подчиняваха. Дори едва я държаха изправена.

Някои бяха поразени на масите по местата си, а други — в опита си да избягат. До един пребити до смърт. Жена с кафява жилетка лежеше безжизнено върху масата, а от размазания ѝ тил шуртеше кръв. Половината лице на шофьор на камион с раирана тениска липсваше. Сервитьорката беше завлечена покрай бара. От зеещата дупка в слепоочието ѝ бликаше кръв и оформяше разрастваща се локва на пода под нея. Амбър не виждаше готвача, но знаеше, че и той лежи безжизнено на пода в кухнята. Кръвта му беше размазана по стената.

Бяха четиринайсет души, когато влезе тук. А сега — четиринайсет трупа. Имаше обаче и петнайсети човек. Седеше с гръб към нея на масата до вратата, носеше бейзболна шапка и избледнял сив работнически гащеризон. Пееше си песента, която свиреше по радиото: „Всяка роза си има бодли“ на Пойзън.

Масата му се приближи до нея. И още по-близо. Не, не се движеше масата, а Амбър. Тя се намръщи и сведе поглед към ходилата си, които продължаваха да крачат напред. Очевидно се бяха запътили към вратата вън оттук, понесли със себе си и останалата част от нея. Това я устройваше. Така или иначе не ѝ се оставаше тук, с всички тези трупове. Трябваше само да премине покрай онзи тип, за да изтича вън на притихналата улица, където щеше да изкрещи името на Майло, а той — да долети на Чарджъра си и двамата щяха да се махнат веднъж завинаги оттук. Фасулска работа. Нямаше шест-пет.

На масата пред мъжа с гащеризона лежеше чук. Оцапан в кръв. От единия му край висеше парче скалп.

— Как я караш? — попита той.

Амбър замръзна на място.

Гласът му не беше приятен. Звучеше необичайно пресипнал, като че ли беше крещял през по-голямата част от живота си.

Без да отклонява поглед от вратата, тя пристъпи още една крачка напред. И още една.

— Амбър, нали така?

Тя спря на място.

— Да — продължи мъжът, — ти си. Друго очаквах, ако трябва да съм честен. Предвид всичко онова, което си забъркала, очаквах някой… — той облиза устни — по-впечатляващ.

Тя се извърна към него. Не можа да се сдържи. Погледът ѝ се отмести бавно и неохотно от вратата към масата. Първо се спря върху чука, а след това върху остатъка от пая, който онзи ядеше. Накрая се плъзна към загрубелите му ръце и оплисканите с кръв ръкави на гащеризона му. Беше слаб. Жилест. Лицето му беше изпито, брадичката — остра, а усмивката — лукава. Беше плешив. На шапката му имаше избеляло лого, което Амбър не успя да различи. Погледите им най-сетне се срещнаха и тя усети как ѝ се завива свят.

— Ти си онази, която уби пратеника на Сияйния демон, нали? — попита той. Долавяше се акцент. Южен. Вероятно бе от Джорджия. — Помогнала си му да се размаже отвисоко на земята? Харесва ми стилът ти. От години обмислях как да убия проклетника, но ти ме изпревари.

— Какво искаш? — попита Амбър.

— Не става дума за това, което искам, малката ми. А за това, което можеш да ми дадеш. — Той се изправи бавно от масата. Не беше висок, с не повече от половин глава над Амбър, но тя въпреки това отстъпи крачка назад. — Ти си моят билет — добави той.

— За къде?

Той си пое дъх и разпери ръце.

— Към всичко това. — Дясната му ръка се стрелна и хвана ловко чука.

— Защо уби всички тези хора?

Лукавата му усмивка отново се разля на лицето му.

— Никой не ми е казвал, че не трябва. Освен това мина доста време, откакто убих последните си. Знаеш ли, малката, имаш ли изобщо някаква представа какво е да си приклещен в забутано насред нищото градче, където най-трудната задача е да си намериш някой достоен за преследване? Исусе Христе, какво им става на младежите в днешно време? Да, старомоден съм, признавам си без бой. Обичам да дебна тийнейджъри и да ги убивам. Обичам предизвикателствата, разбираш ли? Тийнейджърите са здрави и силни и винаги обградени от семейство и приятели, но знаеш ли какво ги прави такъв идеален обект за дебнене? Припкат при родителите си или при ченгетата и им се оплакват, че някакъв лош човек иска да ги убие, но никой не взима думите им на сериозно. А изражението на лицата им, когато осъзнаят, че са сами, че действително са сам-самички, след като цял живот някой им е повтарял, че ще бъде винаги до тях. Е, на това му се казва просто рай. Напоследък обаче като че ли е невъзможно да намериш някой, който да ти окаже реална съпротива. Достойните тийнейджъри са отмиращ вид и това е тъжната действителност. — Той се усмихна още по-широко. — Ами ти, Амбър? Ще се съпротивляваш ли? Изглеждаш ми от този тип. В очите ти е. Човече, все така става! Намирам си тийнейджър, който действително е способен да ми предостави предизвикателство, но не ми е позволено да го убивам.

Амбър се намръщи.

— Не ти е позволено ли?

— Точно така. Без да убиваш момичето, такива са нарежданията. Тук съм само за да те отведа обратно.

— Не работиш ли за Астарот?

— Значи си говорите на малко име със Сияйния демон, а? Сигурно е приятно. Но да, признавам си без бой, както казах и в началото. А ти успя да останеш на крачка пред Хрътките — подвиг, който малцина са постигали за толкова дълго, но сега професионалистът е тук, за да се погрижи за всичко и да сложи край на тази глупост.

— Имам пари — отвърна Амбър, — мога да ти платя, за да си вървиш по пътя.

Мъжът се изсмя.

— Пари ли? Не са ми притрябвали. Освен това не могат и да се мерят с неговото предложение.

— Кажи цифра.

— Става дума за свобода, малката. Разбираш ли, когато сключвах сделката си с Дявола, направих грешка. Случва се на много от нас. Вглъбяваме се прекалено в онези, които ни заловят. Исках само да си отмъстя на онова дребно забутано градче, но какво стана след като го направих ли? Не можех да си тръгна. Не съществувах отвъд неговите граници. А Сияйния демон предложи да, така да се каже, да разшири обхвата на компетенциите ми. Да мога да пътувам. Да убивам хора по други места. А това тук е само привкусът. Гледай ме само — аз, Елиас Маук, убивам в Канада. А шоуто ще продължи из цялата страна.

— Аз, чела съм за теб.

— Ласкаеш ме.

— Че си мъртъв.

— И това също.

— Екзекутирали са те.

— Изпържиха ме — допълни той и свали шапката си.

Плътна лента от все още цвърчаща плът обрамчваше главата му, където е било съсредоточено електричеството. Амбър подушваше от място вонята на изгорена кожа. Маук си нахлупи обратно шапката и се ухили.

— Говори се, че съм убил двайсет и двама души. Бих казал по-скоро четиресет, но това беше, когато бях още жив. След срещата с електрическия стол броят на жертвите ми нарасна значително. А след това тук? Ще скочи до небесата.

Той пристъпи крачка напред, а тя — отстъпи една назад, като вдигна ръце пред себе си.

— Не искам да се бия с теб — каза тя.

— О, Амбър, не смей да ме разочароваш сега. Измъчващо лесно беше за такъв като мен да избие всички в едно помещение, пълно с хора. Трябва поне малко съпротива да ми окажеш.

— Не си първият сериен убиец, когото срещам — отвърна Амбър. — Дори не си първият завърнал се от гроба сериен убиец, с когото се сблъсквам. Убих Дейкър Шанкс.

— Шанкс не може и да се мери с мен.

— Да, вече определено не може — добави тя. — Тръгна по петите ми и аз го убих. Вече е мъртъв, но от типа смърт, от която не можеш да се завърнеш. Ще убия и теб.

— Харесва ми самоувереността ти — отвърна Маук. — Определено караш кръвта ми да кипи, няма да крия. Но Шанкс не беше никой. Вземи му ценното малко ключе и какво остава от него? Кажи ми само едно: когато го срещна, беше ли заклещен в една от собствените си къщи за кукли? Забавна работа. Как го уби? Настъпи го? Определено си достатъчно тежка.

— О, не изглеждах така, когато го убих — отбеляза Амбър.

— Така ли?

— Да — отвърна тя и се преобрази.

Костите ѝ се издължиха и преподредиха и тя стана по-висока. Излишното ѝ тегло се разпредели по цялото тяло и фигурата ѝ стана по-стройна. Кафявите ѝ коси потъмняха до черни, а румената ѝ кожа — до яркочервена. От челото ѝ изникнаха и се извиха назад два абаносови рога.

— Крайно време беше — изрече Маук с въодушевление. — Ах, великолепна си.

Амбър не загуби време да се съгласява с него, а направо го сграбчи. Знаеше си, че е великолепна. Той замахна с чука, но тя го изтръгна от ръката му и го захвърли настрана. Повдигна го, а новосформираните ѝ мускули дори не се напрегнаха от усилието, и го запрати върху една маса. Докато пристъпваше към него, улови с поглед отражението си и внезапната ѝ красота едва не я накара да спре и да се вгледа. Все още не беше свикнала. Едно незначително преподреждане на чертите ѝ беше достатъчно да я превърне от грозно човешко същество в пленителен демон.

Грохна. Ето че използваше определение за себе си, което не бе употребявала никога досега. Мнозина други бяха го използвали в най-жестокото си отношение, но тя — никога. Не спря да се замисли какво ли означаваше това сега, защото погледът ѝ се отмести към Маук, който издърпваше нож за месо от мъртвия му държател, но не я и глождеше толкова. Много малко неща я притесняваха, когато беше в демонската си форма.

Колкото и учудващо да беше, Маук се усмихваше, когато се хвърли напред. Кожата ѝ се втвърди и по нея се оформиха черни люспи, а ножът се плъзна по естествената ѝ броня, без да я пореже. Той замахна отново, за да я прониже, но тя беше много по-бърза. Хвана го за китката и я изви. Ножът падна на земята, а тя нанесе два удара, докато не го изведе от равновесие, стисна го за тила и го запрати прострян на пода.

— Казах ти да си вървиш по пътя — изрече тя, а пръстите ѝ се изостриха в нокти.

Маук изстена, извъртя се и я погледна. Продължаваше да се усмихва. Това не ѝ се нравеше. Беше свикнала хората да не ѝ обръщат внимание, когато беше в нормалния си човешки вид, но не и в този ѝ демонски облик. Когато изглеждаше така, очакваше уважение.

— О, прости ми — отвърна Маук, — мислеше си, че печелиш в тази кратка размяна на юмруци? Ще ти трябва доста повече от няколко удара, за да ме победиш. — Той се изправи на крака. — Разбираш ли, когато убивам, обичам да си поиграя. А съотборниците ми, ами те, изпълняват това, което им кажа. Нали така, приятелчета?

Труповете се размърдаха и мъртъвците в заведението се надигнаха от масите си и се изправиха, а Амбър усети как закрещява някъде дълбоко в съзнанието си.