Домът на Хадес

IX. Лио

Лио прекара нощта в борба с дванайсетметровата статуя на Атина.

Откакто я бяха качили на борда, не бе спрял да се чуди как точно работи и какви са силите й. Трябваше да има някакъв таен бутон или нещо подобно.

А той трябваше да спи. Само дето не можеше. Бе прекарал много часове около статуята, заела по-голямата част от долната палуба. Краката на Атина стърчаха в лазарета, така че ако ти притрябваше аспирин, се налагаше да се промъкнеш около пръстите й от слонова кост. Тялото заемаше единия от коридорите, а протегнатата й ръка бе в помещението с двигателите. Нике стоеше на дланта й, все едно Атина предлагаше: „Вземи си една победа!“. Благото лице на богинята изпълваше конюшните за пегаси, които за щастие бяха свободни. Ако Лио бе вълшебен кон, нямаше да иска да съжителства с гигантска богиня на Мъдростта, вторачена в него.

В коридора нямаше много останало свободно място и за това Лио трябваше да се катери по статуята и да рови под крайниците й с надеждата да намери ръчка или бутон.

Както можеше да се очаква, не намери нищо.

Беше я изучил и знаеше, че е изградена от куха дървена конструкция, покрита със злато и слонова кост. Това обясняваше защо е толкова лека. Бе в доста добро състояние, като се имаше предвид, че е на повече от две хиляди години и че бе открадната от Атина и пренесена в Рим, а след това бе изкарала две хиляди години в паешко леговище. Явно магията я бе запазила. Тя и майсторлъкът при изработката.

Анабет бе казала… е, Лио се опитваше да не мисли много-много за Анабет. Още се чувстваше виновен за това, че тя и Пърси бяха пропаднали в Тартара. Знаеше, че вината е негова. Трябваше да провери дали всички са в безопасност на борда на Арго II преди да обезопаси статуята. Трябваше да се досети, че подът на пещерата е нестабилен.

Но терзанията му нямаше да помогнат на Пърси и Анабет. Трябваше да се състредоточи върху проблемите, които може да разреши.

И така, Анабет бе казала, че в статуята се крие ключът към победата над Гея. Тя можеше да прекрати вековната вражда между гръцките и римските герои. Лио смяташе, че това едва ли е само заради символизма в нея. Може би очите на Атина изстрелваха лазери като тези на Супермен. А може би змията зад щита й беше отровна… или пък фигурката на Нике оживяваше и нападаше чудовищата като нинджа?

На Лио му хрумваха безброй забавни неща, които статуята щеше да прави, ако той я бе проектирал, но колкото повече я изучаваше, толкова повече се дразнеше. Атина Партенос излъчваше магия, която дори той усещаше. Очевидно обаче нямаше друга способност, освен да изглежда внушително.

Корабът зави на една страна, за да избегне поредната заплаха, и Лио трябваше да потисне желанието си да хукне нагоре и да поеме руля. Сега на пост бяха Джейсън, Пайпър, Франк и Хейзъл. Можеха да се оправят и сами. Освен това Хейзъл бе настоявала лично да върти руля, докато минават през тайния проход на Хеката.

Лио се надяваше, че тя не бърка за екскурзията им на север, но нямаше никакво доверие на зловещата богиня. Не разбираше защо изведнъж е решила да им помогне.

Той обаче по принцип нямаше високо мнение за магията. Затова и не се разбираше с Атина Партенос. Нищо в нея не се движеше. Ако правеше нещо, явно бе вълшебно… и на Лио това не му харесваше. Той обичаше смислените и подредени неща. Машините, а не магиите.

Накрая обаче се почувства твърде изморен и се сви под едно одеяло в машинното отделение. Заслуша се в успокояващото мъркане на генераторите и механичното бръмчене на Бъфорд, неговата маса помощник.

Шххх, пффф, шххх, пффф.

Лио харесваше каютата си, но най-спокойно му бе тук, в сърцето на кораба, в стаята, пълна с механизми, които може да контролира. Освен това се надяваше, че ако прекарва повече време с Атина Партенос, ще успее да разгадае тайните й.

— Ще се разберем и с теб, Голяма госпожо — промърмори той, като дръпна завивката до брадичката си, — накрая ще ми помогнеш.

След това затвори очи и заспа.

И за съжаление засънува.

Отново бягаше из старата работилница на майка си. Тук тя бе загинала, когато Лио бе на едва осем годинки.

Не беше сигурен какво го преследва, но усещаше, че го приближава бързо — огромно и черно създание, изпълнено с омраза.

Препъна се в един тезгях, събори кутия с инструменти, оплете се в електрически кабели. Зърна изхода и се затича към него, но мрачна фигура — жена с дрехи от завихрена пръст, с лице, покрито от прашен воал.

— Къде тръгна, юначе? — попита Гея. — Почакай, срещни се с любимия ми син!

Лио зави наляво, но смехът на Майката Земя го последва.

— Предупредих те още в нощта, когато майка ти загина. Мойрите не ми позволиха да те убия тогава, но ти сам избра съдбата си. Смъртта ти приближава, Лио Валдес.

На пътя му се изпречи маса за чертане. На нея работеше майка му. Стената зад гърба й бе украсена с рисунките, които Лио бе надраскал с моливи. Той проплака и се обърна да побегне в друга посока, но чудовищното нещо, което го преследваше, сега стоеше на пътя му — увит в сенки колос с фигура, която смътно наподобяваше човешка. Грамадната му глава почти докосваше тавана, намиращ се на шест метра от пода.

Ръцете на Лио пламнаха. Той хвърли огън по гиганта, но мракът погълна пламъците. Лио се протегна към колана си, но джобовете му се затвориха. Опита се да каже нещо, да се помоли за живота си, но не можа да издаде нито звук, все едно някой бе изтръгнал дъха от дробовете му.

— Синът ми не ще ти разреши да запалиш огън тази нощ — обади се Гея от сенките на работилницата. — Той е бездната, която поглъща магията, студът, който погасява огъня, тишината, която заглушава словото.

Лио искаше да изкрещи: „А аз съм момчето, което се маха оттук!“.

Но понеже не успя да каже нищо, използва краката си. Стрелна се надясно, профуча под протегнатите ръце на гиганта и се втурна към най-близката врата.

Внезапно се озова в лагера на нечистокръвните, който бе в руини. Хижите бяха станали на пепел. Лунната светлина огряваше изгорени поля. От столовата, в която се хранеха, бяха останали купчина бели камъни, а Голямата къща гореше. Прозорците й сияеха като очи на демон.

Лио продължи да бяга. Бе сигурен, че сенчестият гигант все още е по петите му.

Мина покрай телата на гръцки и римски герои. Искаше да провери дали са живи, да помогне. Някак обаче знаеше, че времето му изтича.

Тръгна към единствените живи хора, които видя — група римляни на волейболното игрище. Двама центуриони се бяха подпрели на копията си и разговаряха с високо мършаво момче с руса коса и роба, червена като кръв. Лио се олюля. Това бе злодеят Октавиан, авгурът от лагер „Юпитер“, който винаги бе тласкал римските герои към война с гърците.

Октавиан се обърна да го погледне, но изглеждаше сякаш е в транс. Лицето му бе отпуснато, а очите затворени. Когато отвори уста, от нея излезе гласът на Гея.

— Това няма как да бъде предотвратено. Римляните напредват на изток от Ню Йорк, право към лагера ти. Нищо не може да ги спре.

На Лио му идеше да фрасне Октавиан в лицето, но вместо това продължи да бяга.

Изкачи се по Хълма на нечистокръвните и установи, че големият бор на върха е поразен от гръм.

Забави крачка. Видя какво има отвъд хълма. Или по-скоро какво няма.

Целият свят си бе отишъл. Виждаха се само облаци, които се стелеха като сребрист килим по черното небе.

— Е? — долетя непознат глас.

Лио потрепера.

До отломките от поразеното дърво коленичи жена. Беше до входа на пещера, отворена от корените на дървото. Не беше Гея — приличаше повече на жива Атина Партенос, със същите златисти дрехи и голи ръце.

Когато се изправи, Лио едва не пропадна от края на света. Лицето й бе царствено, с високи скули, големи тъмни очи и коса, сплетена на плитка в гръцки стил и обсипана с изумруди и диаманти. Те бяха толкова ярки, че на него му се сториха като украсата на коледно дърво. На лицето й беше изписана ненавист. Устните й се свиха, носът й се набръчка.

— Детето на бога калайджия — презрително каза тя. — Ти не представляваш заплаха, но отмъщението ми трябва да започне отнякъде. Избирай!

Лио понечи да каже нещо, но сърцето му щеше да се пръсне от ужас. Застанал между полудялата царица и идващия зад гърба му сенчест гигант, той беше изпаднал в безизходица.

— Скоро ще е тук! — предупреди жената. — Тъмният ми приятел не ще ти позволи да се чудиш още дълго. Хълмът или пещерата, момче!

Внезапно Лио разбра думите й. Бе притиснат в ъгъла. Можеше да скочи от хълма, но това бе самоубийствено. Дори и да имаше земя под облаците, той щеше да загине при падането.

Или по-лошо, щеше да пада вечно.

Пещерата обаче… той се загледа в тъмния процеп между корените на дървото. Вонеше на смърт и гнилоч. Чу как вътре се движат тела, как в тъмнината някой шепне.

Пещерата бе дом на мъртвите. Слезеше ли там, никога нямаше да се върне в света на живите.

— О, да — каза жената. Огърлица от бронз и изумруди се появи на врата й, подобна на кръгъл лабиринт. В очите й се четеше такъв гняв, че Лио разбра защо бесът е синоним на лудост. Тази жена се бе побъркала от омраза. — Домът на Хадес те очаква. Ти ще си първият жалък гризач, който ще умре в лабиринта ми. Имаш само един шанс да се измъкнеш. Използвай го, Лио Валдес.

С тези думи тя посочи ръба на хълма.

— Вие сте луда — успя да каже той.

Това, естествено, разгневи жената, която го хвана за китката.

— Може би трябва да приключа с теб още сега, преди появата на приятеля ми?

Тежки стъпки разтърсиха хълма. Гигантът идваше, увит в сенки, тежък, огромен и излъчващ смърт.

— Знаеш ли, че човек може да умре в съня си, момче? — попита жената. — Стига в него да има магьосница!

Ръката на Лио започна да пуши. Допирът на жената бе киселинен. Опита да се освободи, но хватката й бе като от стомана. Отвори уста да изкрещи, а гигантската сянка на гиганта, забулен в черен дим, надвисна над него.

Гигантът вдигна юмрук, но тогава се разнесе вик.

— Лио!

Джейсън го разтърси.

— Човече, защо си прегърнал Нике?

Лио отвори очи. Ръцете му се бяха увили около статуята на богинята в дланта на Атина. Явно се бе мятал насън. Беше се притиснал до символа на победата. Като дете правеше така с възглавницата си, щом засънува кошмари.

Това бе доста срамно в приемните домове.

Пусна Нике и се изправи, след което потърка очи.

— Нищо — промърмори, — просто се гушкахме. Какво става?

Джейсън реши да не му досажда. Лио оцени това у приятеля си. Сините му очи останаха спокойни и сериозни. Малкият белег по устните му се изкриви, както ставаше винаги, когато имаше да съобщи лоши новини.

— Минахме през планините — каза той. — Почти стигнахме Болоня. Трябва да се присъединиш към нас в столовата. Пристигна нова информация.