Домът на Хадес

LII. Лио

Лио само си мислеше, че е бил зает досега. Когато Калипсо си наумеше нещо, ставаше като машина.

За по-малко от ден тя събра достатъчно припаси за цяла седмица — храна, манерки с вода, лековити билки от градината. Донесе платно като за малка яхта и достатъчно въже за такелаж.

Свърши толкова много работа сама, че на втория ден попита Лио дали не може да му помогне с проекта.

Той вдигна очи от платката, която бавно сглобяваше.

— Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че нямаш търпение да се отървеш от мен.

— Това е само бонус — призна си тя. Бе се облякла като за работа, с дънки и мърлява бяла тениска. Когато я попита за промяната на тоалета й, тя заяви, че е осъзнала колко практични са тези дрехи, след като е направила подобни за Лио.

В сините си дънки не приличаше толкова на богиня. Тениската й бе покрита с трева и с петна, все едно се е борила с Гея. Краката й бяха боси. Карамелената й коса бе вързана назад и това правеше очите й да изглеждат още по-големи и изразителни. Ръцете й бяха покрити с мазоли и драскотини от работата с въжето.

Докато я гледаше, Лио усети странно чувство в стомаха си, което не можеше да обясни — все едно в него пърхат пеперуди.

— Е? — попита тя.

— Е… какво?

— Как мога да помогна? — кимна тя към платката. — Как вървят нещата?

— Ъъъ… ами добре, предполагам. Ако успея да вържа това нещо към лодката, ще мога да се свържа обратно с останалата част от света.

— Сега ти трябва само лодка.

Лио се опита да разчете изражението й. Не бе сигурен дали му е ядосана, че е още тук, или тъжна, че и той ще си тръгне. След това погледна към събраните припаси — бяха предостатъчно за двама души, даже щеше да има за няколко дни.

— Това, което каза Гея… — поколеба се той. — Не би ли искала да пробваш да се махнеш от този остров?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Не ме разбирай погрешно. Не казвам, че ще е забавно да си винаги наоколо и да ме гледаш с този сърдит поглед. Но ще го понеса. Защо не опиташ да се измъкнеш с мен?

Изражението на лицето й омекна.

— Колко благородно — промърмори тя, — но не, Лио. Ако опитам да дойда с теб, и без това малкият ти шанс да се измъкнеш ще изчезне. Боговете са поставили древна магия върху този остров, за да остана тук. Един герой може да се махне. Аз не. Най-важното е да се освободиш, за да спреш Гея. Не че толкова ме вълнува какво ще стане с теб… — Тя добави последното прекалено бързо. — Но съдбата на целия свят зависи от това.

— А теб защо те вълнува? — попита той. — След като си прекарала толкова време извън света?

Тя повдигна вежда, все едно е изненадана от това, че е задал интелигентен въпрос.

— Предполагам, че не обичам да ми казват какво да правя. Гея или който и да било друг. Колкото и да мразя боговете понякога, през последните три хилядолетия осъзнах, че те са по-добри от титаните… и много по-добри от гигантите. Боговете поне се обаждат от време на време. Хермес винаги е бил мил с мен. А и баща ти Хефест… също ми е идвал на гости. Той е голям добряк.

Лио не бе сигурен какво да мисли за отнесения й тон. Звучеше, все едно преценява него, а не баща му.

Тя се протегна и затвори устата му. Не бе осъзнал, че е зяпнал.

— Сега — рече Калипсо — как мога да помогна?

— О. — Той погледна надолу към проекта си, но щом проговори, изплю идеята, която му бе дошла наум, още когато Калипсо му донесе новите дрехи. — Нали ми направи огнеупорни дрехи? Дали ще е възможно да ми изплетеш малка торба от същия материал?

Той й каза мерките и Калипсо махна нетърпеливо с ръка.

— Това ще ми отнеме само няколко минути. Но с какво ще помогне на пътуването ти?

— Ами може да спаси нечий живот. И, може ли да ми отчупиш малко от кристала от пещерата си? Не ми трябва много.

— Това е странно искане — намръщи се тя.

— Направи го заради мен.

— Хубаво. Считай го за сторено. Ще направя огнеупорната торбичка тази нощ на стана, след като почистя. Какво обаче мога да свърша сега, докато ръцете ми са още мръсни?

Тя вдигна изранените си и кални пръсти. Лио не можа да не помисли, че няма нищо по-готино от момиче, което няма проблем да се изцапа малко.

Разбира се, така бе по принцип. Не ставаше дума само за Калипсо. Естествено.

— Е — каза той, — можеш да навиеш няколко бронзови ролки. Но това е за специалисти…

Тя застана до него и започна да работи. Нави жиците по-бързо, отколкото самият той щеше да го направи.

— Това е като плетенето. Изобщо не е трудно.

— Амии — отвърна Лио, — ако решиш да напуснеш този остров и ти трябва работа, само ми кажи. Определено не си непохватна.

— Работа, а? — засмя се тя. — Да правя нещо в ковачницата ти?

— Не, ще си направим магазин — отговори Лио, като сам се изненада от себе си. Да създаде свой магазин винаги бе негова мечта, но не я бе споделял с никого. — „Гаражът на Лио и Калипсо: ремонт на автомобили и механични чудовища.“

— Плодове и зеленчуци — предложи Калипсо.

— Сайдер и печено — добави Лио, — ще има дори забавления. Ти ще им пееш, а аз от време на време ще пламвам.

Калипсо се засмя — весел, жизнерадостен звук, който накара сърцето на Лио да прескочи един удар.

— Виждаш ли — каза той, — аз съм забавен.

Но тя попари оптимизма му.

— Не си забавен. А сега започвай да работиш, иначе няма да видиш ни печено, ни сайдер.

— Да, госпожо — отвърна той. Продължиха да работят в тишина, застанали един до друг, докато слънцето не се скри.

Две нощи по-късно главната конзола бе готова.

Лио и Калипсо седнаха на плажа, близо до мястото, където Лио бе унищожил масата за пикник. Вечеряха заедно на открито. Луната караше морските вълни да изглеждат сребристи. Огънят им хвърляше оранжеви отблясъци в небето. Калипсо бе облечена в чиста бяла риза и дънки. Явно бе харесала това облекло.

Опакованите запаси бяха зад тях в дюните. Всичко бе готово за отплаване. Освен…

— Ще ни трябва лодка — каза Калипсо.

Лио кимна. Опита се да не мисли върху думичката „ни“. Калипсо бе уточнила достатъчно ясно, че няма да ходи никъде.

— Утре ще започна да сека дървета за дъските — заяви Лио. — След няколко дни ще имам достатъчно за малка лодка.

— Ти си правил кораб и преди — сети си Калипсо. — Арго II.

Лио кимна. Спомни си всичките месеци, които бе прекарал в изработването на Арго II. По някаква причина направата на малката лодка, с която щеше да отплава от Огигия, изглеждаше по-трудна.

— Колко време остава, докато отплаваш? — попита Калипсо. Тонът й бе лековат, но тя избегна погледа му.

— Не съм сигурен. Още около седмица? — По някаква причина това успокои Лио. Когато бе дошъл, нямаше търпение да се махне, а сега бе щастлив, че му остават още няколко дни. Странна работа.

Калипсо прокара пръсти по готовата платка.

— Това ти отне толкова много време.

— Бързата работа, срам за майстора.

— Но ще проработи ли? — усмихна се леко тя.

— Ще изляза без проблеми — заяви Лио, — но за да се върна тук, ще ми е нужна помощта на Фестус.

— Моля?

— Фестус. Бронзовият ми дракон. Щом разбера как да го поправя, ще…

— Обяснил си ми вече кой е Фестус — прекъсна го Калипсо, — но защо казваш, че ще се върнеш?

— Ами… — ухили се нервно Лио, — защото ще се върна. Не ти ли казах?

— Определено не.

— Няма да те оставя тук. След като ми помогна толкова много? Разбира се, че ще се върна. Веднъж поправя ли Фестус, той ще има много по-добра навигация. Освен това имам и астролабията, която… — Той се спря, решил, че не трябва да добавя, че е изработена от бивша любовна мъка на Калипсо. — Която намерих в Болоня. Така или иначе, мисля, че кристалът, който ми даде…

— Не можеш да се върнеш — настоя Калипсо.

Сърцето на Лио спря.

— Не искаш ли?

— Не, не може. Невъзможно е. Никой не е попадал в Огигия два пъти. Такова е правилото!

— Може би си забелязала, че аз не съм много по правилата — завъртя очи Лио. — Ще се върна с дракона си и ще те измъкнем. Вземи каквото ти трябва. Така е честно.

— Честно… — прошепна Калипсо.

Погледът й изглеждаше толкова тъжен на светлината на пламъците, че Лио не издържа. Нима си бе въобразила, че я лъже, за да й стане по-добре? Бе решил от самото начало, че ще се върне, за да я освободи от острова. Как можеше да не го направи?

— Наистина ли мислеше, че ще отворя гаража на Лио и Калипсо без Калипсо? — попита той. — Все пак не мога да приготвям месо и сайдер и определено не мога да пея.

Тя се загледа в пясъка.

— Какво и да е — рече Лио, — утре почвам с дървообработката. И след няколко дни…

Той се загледа във водата. Нещо се носеше по вълните. Лио зяпна невярващо дървения сал, който се плъзна към брега.

Бе твърде замаян, за да помръдне, но Калипсо веднага скочи на крака.

— Побързай! — Тя причита през плажа, взе торбите с припаси и хукна към сала. — Не знам колко дълго ще остане!

— Но… — изправи се Лио. Почувства краката си като от камък. Току-що се бе убедил, че има още седмица в Огигия. А сега нямаше време дори да си довърши вечерята.

— Това ли е вълшебният сал?

— Да! — извика Калипсо. — И може би ще те отведе където трябва! Но не трябва да се мотаем. Магията на острова определено е нестабилна. Може да повреди навигационното ти устройство.

Тя взе конзолата и се затича към сала, което накара Лио да се размърда. Той й помогна да закрепи жиците към малкия рул в задната част на плавателния съд. Салът вече си имаше мачта, така че Лио и Калипсо завлекоха платното, което бяха подготвили, на борда и се заеха с такелажа.

Работеха в съвършена хармония. Дори в хижата на Хефест Лио не бе открил някой с интуиция, подобна на тази на безсмъртното момиче. За нула време вдигнаха платното и качиха припасите на борда. Лио натисна клавишите по Архимедовата сфера, промърмори бърза молитва към баща си и конзолата от божествен бронз заработи.

Такелажът се опъна. Платната се завъртяха и салът започна да дращи по пясъка, сякаш се мъчеше да стигне вълните, но нещо му пречи.

— Върви — каза Калипсо.

Лио се извърна към нея. Бе толкова близо, че не се въздържа. Ухаеше на канела и дърво. Никога не бе помирисвал нещо толкова прекрасно.

— Салът най-после дойде — каза той.

Калипсо изсумтя. Очите й май бяха зачервени. Не се виждаше ясно на лунната светлина.

— Чак сега ли забеляза?

— Но ако той идва само за момчета, които харесваш…

— Не си насилвай късмета, Лио Валдес — каза тя. — Все още те мразя.

— Добре.

— И няма да се връщаш тук — настоя тя. — Не давай празни обещания.

— Дай тогава да дам пълно — отвърна той, — понеже аз съвсем определено…

Тя сграбчи лицето му и го целуна страстно, което го накара да замлъкне.

Въпреки всичките си закачки, Лио никога досега не се бе целувал. Пайпър го бе дарявала със сестрински целувки по бузата, но това не се броеше. Тази бе първата му истинска целувка. Ако имаше платки и жици в главата му, сигурно бяха изгорели.

— Това не се случи — каза накрая Калипсо, след като го отблъсна.

— Добре. — Гласът му прозвуча една идея по-високо от обичайното.

— Махни се.

— Добре.

Тя се обърна, гневно бършейки сълзите от очите си, след което се отдалечи по плажа. Бризът развя косата й.

Лио искаше да я извика, но вятърът изду платното и салът се отдалечи от брега. Той се опита да нагласи навигационното устройство. Когато отново погледна назад, Огигия бе вече само тъмно петно, а огънят бе като пулсиращо оранжево сърце.

Още долавяше вкуса на целувката й по устните си.

Това не се случи — каза си той. — Не мога да съм влюбен в безсмъртно момиче. И дори да мога, тя няма как да е влюбена в мен. Невъзможно е.

Докато салът му се люлееше по вълните, за да го върне в света на смъртните, той най-после разбра последния ред от Пророчеството.

Клетва ще се спази с последен дъх.

Знаеше колко опасни могат да бъдат клетвите. Но не му пукаше.

— Ще се върна за теб, Калипсо — каза той на нощния вятър. — Кълна се в реката Стикс!