Домът на Хадес

XXXI. Пърси

Планът проработи за около минута, през която Пърси се почувства сякаш печели. Въртоп мина през араите все едно са направени от пудра захар. Една от тях се паникьоса и се заби в дърво. Друга изпищя и се опита да избяга, но Пърси сряза крилете й и я изпрати в пропастта.

Всеки път, когато някой демон загинеше, Пърси усещаше все по-голям ужас, тъй като ново проклятие се стоварваше отгоре му. Някои бяха остри и болезнени — мушване в стомаха, изгаряне като от факла. Други бяха не толкова очевидни — кръвта му се смразяваше, дясното му око започна да играе в нервен тик.

Сериозно, кой идиот използва последния си дъх, за да те прокълне с: „Да му заиграе окото дано“?

Знаеше, че е убил много чудовища, но никога не го бе приемал от тяхната гледна точка. Сега почувства цялата им болка и горчилка. Тя го заля и изсмука силите му.

А араите нямаха чет. Шест нови се появяваха на мястото на всяка посечена.

Накрая ръката му натежа. Болка прониза цялото му тяло, а погледът му се замъгли. Опита се да стигне Анабет, но тя бе твърде далеч, макар да продължаваше да вика името му, лутайки се сред демоните.

Докато Пърси се олюляваше към нея, един демон заби зъби в бедрото му. Пърси изкрещя и веднага съсече чудовището, но падна на колене.

Устата му пламна по-лошо, отколкото след като бе пил от Флегетон. Той се преви на две, треперещ и отворил уста да повърне. Чувстваше се така, все едно змии преминават през хранопровода му.

Избра — каза гласът на араите. — Смъртта на Финий… Добър избор. Това е наистина мъчителна смърт.

Пърси отново отвори уста, но почувства езика си като изпечен. Спомни си стария сляп цар, който бе преследвал харпиите в Портланд с косачка. Пърси го бе предизвикал на състезание, загубилият в което изпиваше стъкленица от смъртоносната кръв на горгоната. Пърси не помнеше старецът да го е проклинал, но вероятно Финий бе пожелал смъртта му, докато пропадаше в Подземното царство. След като бе спечелил тогава, Гея го бе предупредила:

„Но не се предоверявай на късмета си. Обещавам ти, че когато краят застигне и теб, ще е много по-болезнен дори от отравяне с кръв на горгона.“

Сега бе в Тартара, умиращ от кръвта на горгоната и от още дузина мъчителни проклятия, а приятелката му се препъваше безпомощна и убедена, че той я е изоставил.

Стисна меча си. От кокалчетата му се издигна пара. Над ръцете му се образува бял пушек.

Няма да си отида просто така — зарече се той.

Не само защото бе болезнено и унизително, а защото Анабет имаше нужда от него. След като загинеше, демоните щяха да насочат вниманието си към нея. Не можеше да я остави сама.

Араите се скупчиха около него и се заливаха от смях.

Главата му ще избухне първа — предположи безтелесният глас. — Не! — отговори си после сам. — Ще избухне целият!

Обзалагаха се как ще умре… какво петно ще остави на земята.

— Боб — изграчи той, — имам нужда от теб.

Това, разбира се, бе безсмислена молба. Боб нямаше да се подлъже втори път. Титанът знаеше истината, че Пърси не му е приятел.

Вдигна очи нагоре за последно. Околният свят сякаш премигна. Небето закипя, а земята се покри с мехури.

Разбра, че това, което вижда от Тартара, е само илюзия, само онази част от ужасната истина, която мозъкът му можеше да възприеме. Най-лошото бе скрито така, както Мъглата скриваше неговия свят от този на смъртните. Сега, когато Пърси умираше, започна да прозира истината.

Въздухът бе дъхът на Тартара. Всички тези чудовища не бяха нищо повече от кръвните му телца, които циркулираха в масивното му тяло. Всичко, което Пърси бе видял, бе сън, роден в ума на черния бог от Ямата.

Това бе разбрал и Нико и затова разсъдъкът едва не го бе напуснал. А Нико бе само един от хората, към които Пърси се бе отнасял зле. Той и Анабет бяха стигнали дотук само защото Нико ди Анджело се бе държал с Боб като с истински приятел.

Видя ужаса на Ямата — изхриптяха араите. — Сега вече можеш да се предадеш. И по-добре. Нима смъртта не е за предпочитане пред оцеляването в това място?

— Съжалявам — прошепна Пърси.

Извини се — изпищяха араите щастливо. — Съжали за жалкия си провален животец, за престъпленията си срещу децата на Тартара!

— Не — отвърна Пърси, — съжалявам, че не бях честен с Боб. Моля те, прости ми. Защити Анабет.

Не очакваше Боб да го чуе, нито пък да откликне на молбата му, но счете за редно да каже това заради самия себе си. Не можеше да обвинява никого за проблемите си. Нито боговете, нито Боб, нито дори Калипсо, момичето, което бе изоставил на онзи остров. Може би тя се бе отчаяла и затова бе проклела приятелката на Пърси… И все пак. Вината бе негова. Той трябваше да се погрижи боговете да я освободят от изгнанието й в Огигия, както бяха обещали. Не се бе отнесъл с нея по-добре, отколкото с Боб. Дори не бе помислил за нея, макар лунната дантела, която му бе подарила, още да цъфтеше в саксията на майка му.

С последни сили се изправи на крака. От тялото му излизаше пара, а краката му трепереха. Чувстваше се, все едно във вътрешностите му има вулкан.

Но щеше да си отиде в битка. Пърси вдигна Въртоп като за последно.

И тогава араите пред него избухнаха.