Домът на Хадес

XLIX. Лио

Лио прецени, че е прекарал повече време в катастрофиране, отколкото в летене.

Ако имаше награда за най-чести катастрофи, той щеше да е двукратен световен шампион.

Съвзе се, докато падаше през облаците. Помнеше смътно как Хиона му се подиграва, преди да го изстреля във въздуха. Не я бе видял, но никога нямаше да сбърка гласа на снежната вещица. Нямаше представа колко време е набирал височина, но явно в някой момент бе изгубил съзнание от студ и от недостиг на кислород. Сега падаше надолу към това, което се очертаваше като най-голямата му катастрофа досега.

Облаците под него се разделиха. Видя как морето блещука далеч, далеч под него. От Арго II нямаше и следа. Нито пък от брегова ивица, била тя позната, или не. Видя само мъничък остров на хоризонта.

Лио не можеше да лети. Имаше най-много няколко минути на разположение, преди да се разпльока във водата.

Прецени, че това е недостоен финал за „Епичната балада за Лио“.

Не се изненада, че все още стиска Архимедовата сфера. Независимо дали бе в съзнание, или не, нямаше да изпусне най-ценната си принадлежност. С малко маневри успя да извади скоч от колана си и да привърже сферата към себе си. Така заприлича на нискобюджетна версия на Железния човек, но поне и двете му ръце бяха свободни. Започна трескаво да работи, като ту човъркаше по сферата, ту вадеше различни неща от вълшебния си колан — плат, метални удължители, малко връв и втулка.

Да майсториш нещо, докато падаш, бе почти невъзможно. Вятърът ревеше в ушите му и постоянно изтръгваше инструментите и брезента от ръцете му. Най-накрая обаче успя да конструира рамка, която свърза с две жици от сферата.

Колко ли време му оставаше, докато се удари във водата? Минута?

Набра комбинация по контролното табло на сферата и я задейства. От нея се изстреляха още жици, които автоматично разбраха какво му трябва. Кабели опънаха брезента, а рамката започна да набъбва сама. Лио извади кутия с керосин и гумена тръбичка и ги хвърли към жадния нов двигател, който сферата му помагаше да измайстори.

Най-накрая си направи оглавник от въжетата и се намести така, че подобната на буквата „Х“ рамка мина откъм гърба му. Морето продължи да приближава все повече и повече, а с него и опасността да се сплеска като гофрета.

Той извика предизвикателно и задейства новосъздадения двигател през сферата.

Машината се закашля, а саморъчно направеният мотор се завъртя. Брезентовите перки се задвижиха, ала твърде бавно. Главата на Лио сочеше право към морето и може би му оставаше половин минута до сблъсъка.

Добре, че няма никой наоколо, помисли си той с горчивина. Иначе щеше да стане за смях на всички герои. „Кое бе последното нещо, минало през главата на Лио? Морето.“

Внезапно сферата до гърдите му се загря. Перките се завъртяха по-бързо, двигателят се изкашля и Лио бе изпратен настрани.

— ДА! — извика той.

Бе успял да създаде малък и изключително опасен персонален хеликоптер.

Изстреля се към острова в далечината, но продължаваше да пада твърде бързо. Перките потрепераха и брезентът изсъска.

Плажът бе едва на няколкостотин метра, когато сферата се загря и хеликоптерът експлодира във всички посоки. Ако не бе имунизиран срещу огъня, Лио щеше да стане на въглен. Сега взривът вероятно спаси живота му, като го изхвърли настрана, докато летящото му изобретение се размаза в брега с оглушителен трясък.

Лио отвори очи, изумен от това, че е жив. Седеше в голям колкото вана кратер насред пясъка. На няколко метра от него имаше далеч по-голям кратер, от който се издигаше пушек. Околният плаж бе осеян с по-малки парченца от изгорялата машина.

— Сферата ми!

Лио се потупа по гърдите, но тя не беше там, нито пък въжето. То се бе изпарило заедно със скоча.

Изправи се на крака. Нямаше нищо счупено и това само по себе си бе повод за празник. Страх го бе обаче за Архимедовата сфера. Ако бе унищожил най-ценния си артефакт, за да направи хеликоптер, който издържа едва половин минута, щеше да проследи глупавата снежна богиня Хиона и да я цапардоса с гаечен ключ.

Тръгна по плажа, като се запита защо наоколо няма туристи, хотели или лодки. Островът изглеждаше идеален за курорт, с мек бял пясък и яркосиня вода наоколо. Може би не бе отбелязан на картата. Дали обаче все още имаше такива места по света?

А може би Хиона го бе изхвърлила надалеч от Средиземно море. Нямаше да се учуди, ако установеше, че се намира в Бора Бора.

Големият кратер бе с дълбочина от около два метра и половина. Перките на хеликоптера на дъното все още се опитваха да се завъртят. Моторът звучеше като настъпана жаба, но и това бе впечатляващо за машина, конструирана толкова набързо.

Хеликоптерът явно се бе разбил в нещо. Кратерът бе осеян с изпочупени дървени мебели, разбити порцеланови чинии, стопени наполовина калаени съдове и изгорени ленени кърпи. Лио не знаеше какво търси всичко това на плажа, но се зарадва, тъй като то означаваше, че островът най-малкото не е пуст.

Най-накрая намери Архимедовата сфера, която скърцаше покрита с пепел, но все още бе цяла и дори щракаше нещастно от центъра на разрушенията.

— Сферичке! — извика той. — Ела при татко!

След това се плъзна по стените на кратера и взе сферата. Просна се на земята, седна по турски и залюля предмета в ръце. Бронзовата повърхност бе нажежена, но на Лио не му пукаше. Важното бе, че е цяла и може да продължи да я използва.

Сега му оставаше само да разбере къде е и как да се върне при приятелите си. Започна да си изброява наум какво ще му трябва, когато чу гласа на момиче.

— Какво направи! Съсипа ми масата за пикник!

Олеле! — помисли си веднага Лио.

Бе срещал доста богини, но момичето на ръба на кратера наистина изглеждаше като такава.

Носеше бяла гръцка рокля без ръкави и колан със златни нишки. Имаше дълга, права и златиста коса с почти същия карамелен цвят като този на Хейзъл. Тук обаче приликите между двете свършваха. Лицето на момичето бе млечнобяло, с тъмни бадемови очи и нацупени устни. Изглеждаше на около петнадесет (на възрастта на Лио) и бе много сладка. Ядосаното й изражение обаче му напомни за хубавиците в училищата, които му се подиграваха и говореха зад гърба му, правейки всичко възможно, за да направят живота му черен.

Лио я намрази веднага.

— О, толкова съжалявам! — каза той. — Току-що паднах от небето. Конструирах хеликоптер във въздуха, избухнах с него, а след това се приземих на плажа, като едва не умрях. Но, разбира се, нека поговорим за твоята маса за пикник! — След това вдигна един наполовина стопен бокал. — Кой си оставя масите по плажовете така, че невинни герои да се разбиват в тях? Кажи ми!

Момичето стисна юмруци. Лио се притесни, че ще скочи в кратера и ще го цапардоса по носа. Вместо това обаче тя погледна към небето.

— Сериозно? — извика към празната синева. — Искате да направите проклятието ми дори още по-непоносимо! Зевсе, Хефест, Хермес, нямате ли срам?

— Хм. — Лио забеляза, че тя е обвинила трима богове за създалата се ситуация и един от тях бе баща му. Прецени, че това е лоша поличба.

— Надали те слушат. Нали знаеш, в момента страдат от раздвоение на личността…

— Покажете се! — продължи да вика към небето момичето, без да обръща внимание на Лио. — Нима не е достатъчно лошо, че съм изгнаница? Нима не е достатъчно лошо, че ми отнемате всички добри герои? Трябваше ли да ми изпращате този овъглен хулиган, който да съсипе и малкото, което имам! НЕ Е СМЕШНО! Вземете си го обратно!

— Хей, слънчице — обади се Лио, — чувам всичко, да знаеш.

Тя изръмжа като притиснато в ъгъла животно.

— Ще ти дам аз на теб едно слънчице! Излез от тази дупка и се махай от острова ми!

— След като помоли толкова любезно…

Лио не знаеше какво е ядосало лудата толкова, нито пък го вълнуваше. Ако можеше да му помогне да се махне от острова, това бе достатъчно. Той стисна овъглената сфера и излезе от кратера. Когато стигна върха, девойката вече бе тръгнала надолу по плажа и той трябваше да се затича, за да я настигне.

Тя посочи с омерзение към следите от катастрофата.

— Това бе девствен плаж! Погледни го сега!

— Е, наистина съжалявам, че не катастрофирах на някой от другите острови. Но, хей, наоколо няма такива!

Тя изръмжа и продължи да ходи по брега. Лио усети аромат на канела — дали не бе парфюмът й? Не че го интересуваше. Косата й наистина подскачаше някак хипнотично, но това също не го вълнуваше.

Огледа морето. Както и по време на падането, не забеляза наблизо нито земя, нито други кораби. Когато погледна навътре към острова, видя обрасли с треви хълмове, осеяни с дървета. Имаше и пътека, минаваща покрай кедрова гора. Лио се запита накъде ли води — вероятно към тайното леговище на девойката, която сигурно изпичаше попадналите на острова й герои, за да ги изяде на своята маса за пикник.

Тази мисъл го погълна до степен, че той не забеляза момичето, докато не се блъсна в нея.

— Ааа! — Тя се обърна и се хвана за ръцете му, за да не падне. Нейните бяха силни, все едно работи с тях, за да се изхранва. Всички дъщери на Хефест в лагера имаха такива ръце, но тя определено не приличаше на нито една от тях.

Изгледа го сърдито. Тъмните й бадемови очи бяха на сантиметри от неговите. Ароматът на канела му напомни за апартамента на неговата баба.

Не се бе сещал за това място от години.

Момичето го избута.

— Хубаво, тук е добро място. Сега кажи, че искаш да напуснеш.

— Какво? — Лио още бе замаян от катастрофата и не бе сигурен, че е чул правилно.

— Искаш ли да напуснеш? — попита тя. — Със сигурност има къде да идеш!

— Ъъъ… ами да. Приятелите ми са в беда. Трябва да се върна на кораба си и…

— Хубаво! — излая тя. — Просто кажи „Искам да напусна Огигия“.

— Ами добре. — Лио не бе сигурен, но май долови някаква болка в гласа й. Това, разбира се, бе глупаво. Пък и него не го интересуваха чувствата на това момиче. — Искам да напусна… там, каквото каза.

— О-ги-ги-я — произнесе бавно момичето, все едно Лио е на пет годинки.

— Искам да напусна Огигия — повтори той.

Тя въздъхна облекчено.

— Добре. След малко ще се появи вълшебен сал. Той ще те отведе накъдето поискаш.

— Коя си ти?

Тя изглеждаше, сякаш се кани да отговори, но размисли.

— Няма значение. Скоро ще се махнеш. И без това става дума за някаква грешка.

Това бе грубо, помисли си Лио. Дълго време се бе смятал за грешка — като герой, като участник в подвига и по принцип. Нямаше нужда някакви луди богини да потвърждават това му впечатление.

Спомни си една гръцка легенда за момиче, което живее на остров. Може би някой от приятелите му я бе разказал? Нямаше значение. Важното бе да го остави да си тръгне.

— Всеки момент… — Момичето остана загледано във водата. Но не се появи нищо.

— Може би салът е попаднал в задръстване — предположи Лио.

— Това не се случва наистина — погледна тя към небето. — Просто не може да се случва!

— Има ли план Б? — попита Лио. — Телефон или може би…

— Аааа! — Момичето се завъртя и тръгна към вътрешността на острова. Когато стигна пътеката, се затича към кедровата гора и изчезна от погледа му.

— Хубаво — помисли си Лио. — Избяга.

Той извади едно въже с кука от колана си и закрепи Архимедовата сфера на него. След това погледна към морето. Нямаше и следа от вълшебен сал.

Можеше да остане да чака, но бе гладен, жаден и уморен. А и се бе ударил лошо при падането. Не искаше да следва лудата, независимо от това колко приятно ухаеше. Но и нямаше къде да иде. След като имаше маса за пикник, момичето вероятно имаше и нещо за хапване. Освен това видимо се дразнеше от присъствието му.

— Обичам да дразня хората — каза си бодро той и последва стъпките й към хълмовете.